Лабиринтите на политическото

 
От няколко месеца се строят декорите за президентските избори през 2012 година. Пиесата е добре известна: в нея участват политически партии, медии и социологически агенции, а драмата е да се разбере кой ще спечели, кой ще загуби и какви са шансовете на различните кандидати. Националният политически живот диша в ритъма на сценичното време на Елисейския дворец (времето на различните претенденти за него, времето на първия тур, на самата кампания, на победата, на сформирането на правителство, на първите сто дни, на окончателното установяване на властта, после всичко започва отначало...).
Политическият живот у нас угасва и отново се разпалва в ритъма на президентските избори, а след конституционната реформа през 2000[1] г. (влязла в сила от 2002 г.) – и на парламентарните избори.
Почти десетте години след реформата като цяло затвърдиха президентските измерения на режима, които по време на избори стават особено осезаеми; политическият дебат се завърта около президентските избори и трудно напуска техните рамки, а самите партии през повечето време дебатират върху идентичността и стабилността на кандидата, който не само трябва да спечели президентските, но и фактически да повлияе на хода на парламентарните избори, които сега повече от всякога зависят от него.
Нищо не се прави, за да може в едно развито, демократично общество с все по-сложни проблеми да се появят по-адекватни дебати, равномерно провеждащи се във времето. Политическото време протича като подготовка за конвулсията на президентските избори, която сгърчва всичко около себе си и трябва да намери отговори на всички проблеми.
Оттук обаче и следният въпрос: какво все още можем да очакваме от политическото? Какви са неговите вътрешни ограничения и как работи върху тях нашето настояще? По какъв начин те преобразуват ролята на политика и заедно с това неговите цели?
 
От краткосрочното до дългосрочното: каква е темпоралността на политическото?
От двайсетина години насам постепенно се образува нещо като хиатус между дългосрочните, сложни и структурни проблеми, които понякога засягат целия свят, и ежедневните икономически и социални задачи на демокрацията – общественото мнение не може да понася да не им се обръща внимание незабавно.
Днес някои от„големите“ политически въпроси са климатът, държавният дълг, световната финансова регулация, неравенствата по света, застаряването на населенията, което поставя под въпрос устойчивостта на системите за социално осигуряване.
Тези „големи“ въпроси захранват световните срещи на върха и понякога водят до създаването на световни или наднационални организации ad hoc (след 1945 г. такъв беше случаят със Световната търговска организация, Общото споразумение за митата и търговията или Върховния комисариат на ООН за бежанците). Политиците в отделните държави обаче не съумяват да се занимаят сериозно с тях, тъй като измеренията им (пространствени и времеви) надхвърлят електоралния политически хоризонт.
Националните политици поставят тези въпроси на срещи на върха, национални конференции или всякакви тристранни преговори, без при това да съумеят да изведат някакъв адекватен на тях политически дневен ред. Във връзка с климатичните промени Европейската комисия наистина се опита да определи като цел ограничаването на въглеродните емисии до 2020 г., но тристранните преговори във Франция не успяха да доведат до необходимите структурни реформи. Политически дебат се появи, но той почти не доведе до конкретни решения. Наистина, бързо се изнамери политическото равновесие между достижимите краткосрочни изисквания на предлаганите мерки като данъкът върху емисиите (който да доведе до ново преразпределение, въпреки че тази мярка струва скъпо, особено по време на криза) и решението на дългосрочните проблеми, чиито електорални дивиденти и социално одобрение не са видими в краткосрочен план.
Срещите на Г20 неколкократно поставиха на масата финансовата регулация, но различните държави дадоха различни решения (разминаванията са между лондонската дисциплина, американската нерешителност и машината на Базелския комитет[2]), които с основание могат да предизвикат съмнение в устойчивостта на взетите мерки и не представляват, честно казано, регулация на глобалния финансов сектор.
Колкото до темата за бюджета, тук въздействие оказаха именно ограниченията на дългосрочните цели и политическият риск от рязко свиване на обществените разходи: няколко последователни правителства във Франция решиха да не провеждат необходимите бюджетни политики и структурни реформи.
Когато проблемите са от дългосрочен характер, политическата власт предприема тяхното символно лечение – чрез гръмки публични изказвания, създаване на пътен лист и други подобни - без да започва необходимите структурни реформи и без да плаща съпътстващата ги политическа цена. Поне във Франция се предпочитат краткосрочните проблеми. Дългосрочните предполагат дисциплина, която изисква както разяснителна работа за конструирането на социален и политически консенсус, така и постоянство в нейното прилагане.
В такава рамка реформата на пенсионната система представлява изключение, тъй като нейната цел беше да се вземат политически решения, които да подсигурят устойчивостта на системата. В тази връзка трябва да се отбележи, че подобна реформа стана възможна именно защото през последните двайсет години бе налице разяснителна кампания сред общественото мнение. И въпреки това, тази реформа успя да даде реален отговор на проблема с финансирането на пенсионната система само във времевия хоризонт на два политически мандата (докъм 2018 г.); и не е на висотата на по-общия проблем (дългосрочната жизненост на нашата система за социално осигуряване).
Защото решаването на дългосрочните проблеми понякога предполага „редуциране“ на политическата власт, т.е. учредяването на надполитически механизми, които във времето да гарантират постоянно приложение на мерките, въпреки политическите случайности.
Тъкмо в тази логика се вписва принципът за предпазливост[3] от Френската конституция, както и провелите се през 2010 г. дебати във Франция във връзка с вписването на правилата за бюджетна дисциплина в конституцията (както това сториха германците). По същия начин британците успяха да проявят характер и да направят работеща програмата за възстановяване на публичните финанси, започната от Дейвид Камерън през 2010 г. Те увеличиха независимостта на администрацията, натоварена да измерва въздействието на предприетите мерки и да допуска макроикономически хипотези, които произтичат от това.
На другия полюс спешните ежедневни ситуации са многобройни и въпреки всичко - легитимни: жизнен стандарт, безработица, сигурност, жилищна криза и т.н. Има толкова много противоречиви проблеми, които трябва да бъдат решавани от политическата власт. И непосредствените отговори на тези социални и политически искания най-често могат да се отнесат към механичните и медийни реакции. Тези извънредни ситуации се превръщат в любимия театър на политическото, особено през последните години. Това са идеални „кукички” за една политическа власт, която се чувства отговорна за всичко – преди всичко майка, а не учителка.
Тези кратковременни въпроси „пресират” политическата власт – те съставляват спешната необходимост от действие, препредавана и илюстрирана от медиите. В по-голямата си част политическото действие се разгръща тъкмо в отговор на тази спешна необходимост от действие: съдебна реформа, изпращане на полицейски екипи, мерки за намаляване на ДДС и т.н. Увеличаването на броя на законите, в което живеем, част от този механизъм на системна и незабавна реакция при всяка една извънредна ситуация. Законът е доказателството, че политикът hic et nunc се занимава с проблема и реагира веднага.
Проучванията на въздействието и на ефективността, както и реактивирането на съществуващите вече механизми, са неща, които се пренебрегват, защото те не са съвместими с политико-медийното отношение или с неоспоримата спешност. В краткия период от време трябва да се отговори с върховен политически жест: със закон или с ясно и честно действие (полицейска акция, едностранен акт, административно наказание и т.н.). Така че законът палимпсест или новата неотложност прогонват вчерашната, а с нея и съпътстващото я законодателство. Въпреки това, тези отговори често пъти са недостатъчни или ограничени, тъй като водят единствено до бързи и опростени решения на сложни проблеми. Освен това, законът е неприложим или остава неприложен; желаната реформа остава недостигната; конкретната мярка е неефективна, защото не се захваща с реалната причина за проблема.
Реагирането на неотложното предполага някаква форма на политико-медийно действие, което е с намалена ефективност. Гласуваните закони са много често неприложими поради липса на правилници за тяхното изпълнение. Ефикасността им почти никога не е измервана. Те предизвикват нестабилност, а за гражданите представляват нежелана правна сложност. Това е особено вярно, когато нуждата от неотложно действие опира до сложни, структурни проблеми, които искат дълбочинни действия.
Така необходимостта от спешни мерки, която се повтаря всяка година - през зимата заради съществуващите жалки жилища – води до предприемането на действия, често пъти неефективни или символични (като обещания за жилища), докато реалните проблеми (недостиг на предлагането, слаба компетентност, малтусианство в общините и т.н.) се решават единствено частично. Късогледството на спешните действия и на кратковременното решение води до политика, при която по-скоро трябва да се „реагира”, отколкото да се извърши добре структурирано действие.
По този начин политическото действие е разкъсано между две времеви рамки: дълъг период от време, който го обрича на отлагане или заклинания, и къс период от време, който изисква несъвършени и недостатъчни спешни мерки. Хората очакват държавата да ръководи непосредственото ежедневие (а при него почти нищо не може да се направи) или да ръководи продължителното време, то единствено е безсмъртно.
Апорията на съвременната политика е свързана с факта, че бидейки раздвоена между тези две времеви скали, политиката сякаш не е в състояние да изработи едно чисто и устойчиво действие.
 
Какъв тогава да бъде статутът на политическото действие в една все по-увеличаваща се сложност на живота?
Политикът днес трябва да се справя с все по-сложни проблеми, с все по-многобройни причини и с все по-заплетени отговорности на местно и световно ниво. Сложността на казусите и множеството субекти пречат на простичкото, незабавно и „възможно да бъде представено ” действие.
Да действаш политически днес, няма същото значение като преди 30 години. Това предполага да координираш различни компетенции, разпръснати субекти и да лавираш между многобройни общности (на гражданите, асоциациите, учените, бизнеса и т.н.). И всичко това често става под медиен натиск, който налага почти прозрачност при взимането на решения в реално време.
Следователно, политическото действие е форма на хиперограничение, множество малки операцийки, микрокоординация между различни субекти. Защото децентрализацията; разчленяването на централната власт, умножила независимите административни органи; увеличилата се нормативна роля на европейските общности – всичко това постепенно доведе до разпадане на отговорността и на политическото действие. Почти всички публични политики днес са приети и осъществявани на множество нива на отговорност и от множество субекти. Социалните политики са в ръцете на държавата по отношение на управлението, но до голяма степен те са делегирани и на работещите със здравни застраховки (управлявани на паритетен принцип със социалните партньори), на департаментите, на общините и т.н. Този феномен на дифракция на политическото действие не е нещо ново и той вече е довел до превръщането на субекта-държава в координатор на множество актьори или дори в техен регулатор.
И тази еволюция, това увеличаващо се преплитане на политически и административни структури води до умножаване нивата на действие и по този начин, до усложняване на вземането на решения и до размиване на политическата отговорност.
Кой е отговорен за жилищната политика? Държавата, която отговаря за тази обществена политика посредством многото министерства (социалното, на териториалното устройство, на икономиката и т.н.); общините и обединенията на общините, които имат контрол върху земята, върху разрешителните за строеж и отчасти върху социалните жилища; или службите, които предоставят жилища срещу нисък наем..? В крайна сметка, отговорността се концентрира тъкмо върху държавата поради факта, че действията на другите публични субекти се осъществяват, защото са упълномощени от държавата.
Така и системата на отговорност е по-малко видима, а и играта на политическа реторика. Защото на всяко ниво възниква политически дискурс, който предполага такава игра на актьорите, която да го надхвърля. Независимо от нивото, политическото говорене не разполага със средствата, отговарящи на неговите амбиции. В действителност, до голяма степен градското планиране и градската политика могат да се реализират на ниво община, а все по-често и на ниво обединение на общините, което обаче по никакъв начин не променя факта, че те са силно зависими от други публични органи и от ограниченията, които те им налагат.
Така разпокъсаните дискурс и действие, свързани с политиката, замъгляват политическата ефективност и отговорност и правят въпроса за политическото напълно неоткриваем. Тъкмо това доведе до някакъв вид разрив или най-малкото до hiatus между говоренето и политическите действия.
В действителност, във все по-голяма степен, в Европа политиката създава една парадоксална реторика: тя звучи по всички въпроси и участва във всички казуси, като в същото време създава обосновката на собствените си граници и неспособност; ограниченията на Брюксел; съществуващите политики, които се превръщат във „втвърдени дадености” на политическата сфера, структурират пространството на политическото решение или по-точно, ограничават.
Следователно, политическият дискурс може да се разгърне единствено в три основни направления, които са и пълноценни стратегии за политическото действие, а именно: 1. да се създаде един волунтаристки дискурс, с който да се прикрие невъзможността да се действа (заклинания, обещания, говорене, равнозначно на действие, най-малкото по време на изборите, когато трябва да се наваксва невъзможността да се действа); 2. да се създаде дискурс, който осъжда неспособността да се действа (разобличения, дискурс на отказа, на критиката, на отхвърлянето на „системата”); 3. развиване на дискурс, който обяснява сложността, който не спира действието, а го вписва в мрежата от сложности и взаимозависимости, в които то се намира.
Оттук нататък представата за политическото действие е бързото, кратко, мигновено действие. Онова, което дава вид, че преодолява ограниченията и сложностите на реалността.
Това е царуването на триптиха, в който се разгръща съвременната политика: полицейски мероприятия/ репресивни и налагащи контрол акции; налагане на „мярката” (правна, законодателна, като хирургическо действие върху реалността); налагане на „реформата” (желание да се трансформира, програма за действие – разработена и обявена). И всичко това, защото нещата при политическото действие на представителството се случват по такъв начин, като че ли моментът на тяхното обявяване има същото значение, както действието само по себе си. Изпълнението, също както и проследяването на последствията след това, преминават в сферата на администрацията.
Административното действие обаче постепенно се оказва „отделено” от политическото действие, защото то в по-малка степен излиза на сцената, доколкото се вписва в по-протяжното и хаотично време на прилагането на мерките. След думите и автономното, вертикално и перформативно политическо действие непременно следва административното прилагане; серия от големи и малки действия, които трябва да се приспособят към реалността, различните играчи в хода на събитията. Все по-голямото разделение, създало се между политическото и административното, засилва шизофренията на политическото действие, което, умножавайки законите и реформите, не вярва в тяхното прилагане и като че ли иска да смаже времето за осъществяване на административната мярка, необходима за пренастройване към реалността.
Това недоверие и все по-увеличаваща се пропаст между политическото и администрацията се отразява на значението на мястото, което заемат министерските кабинети. Кабинетът планира, предлага „поставя под напрежение” функционерите, които са повече или по-малко съюзници според практиката си и от които се изисква преди всичко да „функционират”, за да се впишат в утвърдената формула.
 
Към преизграждане на политическото действие
Реториката, също както и политическото действие, не могат вече да се впишат в една програма, предложена на изборите, която ще се изпълнява по време на петте години от мандата. Силната президентската власт допринася за този modus operandi, който обаче не е адаптиран към времевите ограничения и усложнеността на обществената дейност.
В действителност, след като минат изборите, идва ред на реалността. Промените настъпват, но е възможно да се стигне до провал или деформации при стриктното изпълнение на обещанията, ако то (изпълнението – бел. пр.) има политически смисъл, изразяващ се в разбирането, че трябва да изпълним онова, което сме обещали, за да съхраним по символичен начин съдържателността на политическия разговор и да прославим понятието „мандат”. По какъв начин данъчният пакет към закона ТЕРА (благоприятстващ трудовия стаж, заетостта и покупателната способност) или по-ниският ДДС ще отговорят на икономическите и социални императиви на Франция? Преди всичко, тези мерки бяха предизборни обещания. Но кризата от 2008 г. наложи преразглеждане на първоначалните намерения. Понятието „политическа програма”, което предполагаше, че в определен момент ние твърдо и категорично, и без допълнителни дискусии, решаваме какви мерки ще предприемем и каква ще е работата на правителството през следващите години, днес наистина не е приложимо.
В такъв случай какво да правим? Как да възстановим една форма на дебат и на политическа отговорност, която да върне доверието в политическото говорене и действие? Ние не можем и не трябва да очакваме всичко от един човек, а и 2012 г., повече от друг път, няма да ни донесе демиург. Онова, което би било от полза да се възстанови, далеч не е харизматичната власт, нито пък разтърсването от типа: „когато Цезар срещна своя народ”, а елементите, с които да се реконструира отговорността и политическото действие.
Предварителното условие е ясното предефиниране на политическите отговорности. Последователните децентрализации доведоха до сложно заплитане на препокриващи се компетенции, което подкопа ефективността и прозрачността. А за да се изяснят отговорностите, които ще позволят на гражданите, както и на икономическите субекти, да идентифицират партньорите си и да оценят избраниците си на база разпознаваеми факти, е необходимо едно и основно предварително условие - на всяка общност да се предоставят компетенции и ресурси.
Кой знае днес какво извършва местната власт в региона или департамента? Как да съдим за качеството на работата им, за достойнствата на техния избор?
Изясняването на тези въпроси е предпоставка за ефективността на политическите действия. И то ще позволи на политиците да се ангажират, а следователно и да поемат отговорност за своите действия.
Политическото действие изисква постоянно поддържане на дискусията жива. За да се приложи вертикално, режисурата на решението не може да бъде свързана с определянето на една предизборна програма, която тепърва предстои да се обсъжда и то по начин, който е предварително разписан. Политическото действие е непрекъснато и дискусията е част от действието. Това е двойната добродетел на парламентаризма и социалната демокрация, която нашата Република все още твърде често има навика да пренебрегва. Фобията от Третата и Четвъртата република бламира ролята на Парламента (по отношение институциите, той все още е втори), а анархо-синдикалистката традиция, както и погнусата на една голяма част от управляващите да започнат социален диалог, отпращат и до днес появата във Франция на истинския социален диалог в сферата на фантазиите. Но политическото решение не може да има един единствен говорител. И тъй като действието е комплексно, а теренът, на който трябва да се приложи, е многообразен, решението за него трябва да се обсъжда, усъвършенства, коригира и разпростира на най-подходящо ниво. Това е предназначението на гражданските организации, на тези своеобразни „филтри за утаяване на частиците”, които не трябва да бъдат отразявани от медиите, но са тъкмо онези инстанции, от които възниква общият интерес[4].
Съвременното политическо действие изисква постоянно обсъждане. Но не дебати, организирани и нагласени, така че да подготвят кандидата за взимането на думата и представянето на програмата му пред народа, а разискване, което ще позволи да се повлияе на решението. И то да бъде ориентирано и адаптирано към реалността.
В този контекст, най-сетне, политикът вече не е някой, който просто предлага мерки или програми. Той трябва да дефинира някаква визия за обществото, за принципите на управление, върху които да се дебатира и които да се прилагат през различни инстанции на политическото решение, като съвременната демокрация, арбитража и постоянната прозрачност.
Оттук насетне от политика се очаква по време на предизборна кампания да предлага глобална визия и теоретичен корпус от текстове за промяна на обществото. Обратно на лековатата постмодерна критика на „големите разкази“, ние очакваме от политика да ни предложи „големи истории“. Това означава насочване на дебата върху скъсването с ежедневното и с принудите, това означава дебат, който поставя двойния въпрос за смисъла на действието и за колективните избори, а в същото време и въпроса за колективните предпочитания. Време е, наистина, да се възвърне на идеологията нейната съвременна форма. Политическият дискурс не може да бъде само технократско излагане на различни мерки. Той е визия за обществото и за неговата промяна.
Политическото действие относно жилищните въпроси, например, не е просто техническо. То е във висша степен идеологическо, доколкото се занимава с това да се разбере дали нашият колективен избор засяга осигуряването на прилично жилище, дори и с цената на ограничаване на свободно развиващия се пазар на недвижими имоти, или пък самият пазар трябва да се издигне като последна инстанция, а жилищните политики да са призвани да поправят неговите несъвършенства, за да се избегнат някакви твърде големи странични щети.
Ако вземем друг актуален пример - фискализирането на наследеното имущество – то е и трябва да бъде идеологически въпрос в собствения и благороден смисъл на думата. То не може да бъде сведено до технически дебати, независимо от интелектуалните апетити към това. Въпросът дали трябва да се рискува с данъчно облагане на големите наследства, които могат да се изкушат да напуснат националната територия, води до въпроса дали крайната цел на финансовата система е да съхранява конкурентоспособността на страната, нейната привлекателност сред инвеститорите и получилите големите наследства или пък да осигурява стриктно преразпределение на приходите и да привежда републиканския договор на практика (като най-богатите приемат да плащат повече, а имащите като цяло се съгласят да бъдат облагани поради участието им в обществения договор и в живота на колектива).
Превръщането на финансовите дебати в технически, във въпрос на чисто рационален и математически анализ, вече означава заемане на идеологическа позиция, според която данъкът не е нещо политическо и няма нищо общо с обществения договор и с волята за участие в общността.
Понеже само идеологията позволява проблематизиране на технократското упорство и свеждането на всичко до съвкупност от факти; само идеологическите дебати позволяват на политика да възроди въпроса за целите, т.е. за собствената му легитимност, и да мисли своето действие отвъд принудите на наличните факти. В една зряла демократична система, основана на разумното обсъждане, идеологията е самото условие да бъде възродено политическото действие, което да прехвърли простата съвкупност от мерки и да се превърне в способност за предлагане на друг възможен свят, като по този начин трайно се ангажира в името на някакви принципи.
Отговорността, разумната дискусия и идеологията в действителност представляват триптих на изобретените наново политически дискурс и действие. С известна доза наивност, тъкмо това можем да очакваме от 2012 година.
 
Сп. Esprit, 2011 (март/април)
Превод от френски Момчил Христов


[1] Има се предвид предложението, подкрепено от референдум, мандатът на френския президент да бъде намален от седем на пет години. С изборите от 2002 г. мандатът на президента и мандатът на Националното събрание се изравняват (5 години); изборът на президент бива следван от избор за парламент. (бел. ред.)
[2] Базелски комитет или комитета от Базел (англ. Basel Committee on Banking SupervisionBCBS) – форум, на който четири пъти годишно се обсъжда банковият контрол. (бел. ред.)
[3] Принципът за предпазливост бива формулиран за първи път в Декларацията от Рио (1992): „В защита на околната среда държавите използват в рамките на своите възможности постановлението за предварителни мерки. Ако са налице застрашаващи сериозни или остатъчни вреди, недостатъчността на цялостна научна обоснованост не може да бъде причина да се отлагат ефективни мерки за предотвратяване на влошаването на околната среда.” Във Франция през 2004 г. е включен в Хартата за околната среда, която има конституционна сила. (бел. ред.)
[4] Още Хегел в своите принципи във „Философия на правото” показва по какъв начин бъдещите корпорации и политиците, в качеството си на представители на определени интереси и чрез съответните дискусии, успяват да изведат общия интерес...