Зад широкия гръб на демокрацията.
Какво са паметниците при отказ от памет?

 

Разрушаването на паметника “1300 години България” поставя повече и дори по-важни и належащи въпроси от нехайното отношение към изкуството, от показното унищожаване на национални символи и културно наследство. Без омаловажаване на тези очевидни проблеми, други, по-слабо видими и поне частично задкулисни, могат да ги задушат с тежестта си.
Демонтажът на паметника “1300 години България” започна без ясно обявена дата. “Тайно и полека”, с охотно цитиране на идеалите на Левски, без притеснение от очевидното несъответствие на думи и дела. На основата на селективни факти и тенденциозни тълкувания, представители на столичната община изграждат благовидна фасада от загриженост за безопасността на гражданите, обещание за бързото облагородяване на “дупката” и хрисимо преклонение пред войнишкия паметник. Грешка поправяме, нали: войнишкият мемориал, безцеремонно отстранен от терена на НДК през 70-те години заедно с казармите. Дотук изглежда добре познатите елементи на съвременния управленчески фолклор просто да са строени за почетна проверка. Липсата на комуникация по същество, със значими факти и аргументи, е свръхкомпенсирана с усилено излъчване на полуистини и откровени заблуди.
Изглежда познато, до болка дори. Но има и нещо ново. Насред росното и вечно свежо поле на милото балканско шикалкавене никнат кълнове на тоталитарна амбиция. Една от важните подготвителни стъпки на тоталитарните режими, познати от XX век, е популистичното насърчаване на “народното” мнение по всички въпроси и издигането му над професионалната експертиза. Друг симптом на формиращ се тоталитаризъм е изграждането на “алтернативна реалност” и критична маса, готова да нарече черното бяло и обратно. Достатъчно е лидерът със силната ръка да призове към неописан от медицината свръхдалтонизъм по пътя към възстановяването на несправедливо загубеното колективно величие. “Щото нали трябва да им покажем мястото на онези претенциозни така наречени експерти, които ни нервират с исторически факти, социология, закони, идеали и дори изкуство.”
Пренебрегването и дори осмиването на експертното мнение в случая с “1300 години България” е очевидно. СБХ може да протестира, утвърдени творци и изкуствоведи могат да разясняват естетическите качества, но това няма значение за Софийската община. СО не отрича, че “някои” професионални организации пледират за запазването на паметника поради естетическата му стойност. Списъкът започва със СБХ, САБ, КАБ и продължава с катедрата “Скулптура” на НХА и по-малко формални организации като Група “Град”, специално създадения Инициативен комитет и завършва с “и други”. За непредубедения наблюдател по-точното събирателно определение би било “всички релевантни професионални организации настояват за запазване на паметника в безпрецедентно единодушие”. Въпросът, разбира се, не е лингвистичен. Въпросът е как изборът на думи става инструмент на политическото влияние. Това, че става въпрос за внимателно премерен избор, проличава при сравнението с начина, по който се описва каузата за възстановяване на предишния паметник. Зам.-кметът Тодор Чобанов цитира Инициативния комитет за възстановяване на Войнишкия мемориал като меродавна институция, чиято дума е хвърлен камък. Освен когато членове на въпросния комитет ясно казват, че никога не са изисквали точно същото място за възстановяване на монумента. Тогава пак идва времето на избирателната глухота. В това комуникационно шоу недвусмислено се посочва мястото на “експертите” - несравнимо по-незначително от личната емоция на обикновените хора, което всъщност е търсено анонимизиране и омаловажаване на личностите в Инициативния комитет. В един дъх с почитта към загиналите се възхвалява деиндивидуализираната масова саможертва за общия идеал. Всяка тоталитарна амбиция има нужда предимно от редници.
Столичната община трябва, разбира се, да обоснове собствените си решения. Благовидното обяснение е “гласът народен”: повечето граждани не го харесват този паметник и нямат нищо против да бъде съборен. Не е ясно на какво проучване са базирани тези данни. През всичките години на занемаряване, отлагане, конкурси и съдебни процеси, общината, за която водещо е желанието на гражданите, не изглежда да е провела представително проучване на мнението им. Дори директно допитване да покаже, че повечето граждани нямат нищо против паметникът да бъде приведен в приличен вид, това вероятно ще е без значение. Тоталитарният метод е друг, не е въпросът гражданите да ни кажат какво мислят. Въпросът е как властта да каже на гражданите какво да мислят. Колкото по-просто и ясно, толкова по-добре. Тоест, защо да се занимаваме с мястото на една творба в историята на съвременното българско изкуство, когато просто можем да викаме “Грозно!”. Особено ако същевременно гъделичкаме домашните устои на естетиката, според които щом нещо не е подредено, чистичко и спретнато, значи е грозно.
Експертното обсъждане на комплексни явления е много по-нюансирано. Забележителното е, че критичните забележки по отношение на ослънчаването и височината на “1300 години България” изглежда биват по-лесно чути и разбрани от противниците на паметника, макар да са по-тясно професионални от общокултурните аргументи, като значението на тази творба за пристигането на закъснелия български модернизъм. Друга черта на тоталитарния подход е избирателното отношение към информацията. Забравете академичните стремежи към пълнота на информацията и безпристрастен анализ на различни аспекти. Според манипулативната логика, важно е кои аргументи подкрепят “нашата” гледна точка. Тук не става въпрос за неспособността за разбиране. Манипулацията е в умишления отказ от рационално мислене в полза на политическите дивиденти от гъделичкането на всекомпетентната ограниченост. Кой има нужда от експерти?
Следваща стъпка в ухажването на самоласкаещата се дребнавост е свеждането на големите обществени въпроси директно до ежедневните грижи на малкия човек. Тоест, вместо анализ и комуникация на действителните последствия от курса на управляващите (качество и достъпност на образованието, медицинското обслужване, жилищно настаняване, професионални възможности…), вниманието се насочва към ласкаене на еснафските приоритети: да е чистичко и спретнато, поддържано, безопасно, асфалтирано, осветено… Все едно, това не са елементарните задължения на всяка община, за изпълнението на които тя събира данъци, получава средства от национални фондове, издава наредби и глоби. Очевидните отговорности изведнъж се превръщат в политическа програма, почти идеология (на дребнавата къщовност?). Веднъж издигнати над ежедневната незабележимост и откъснати от изпълнителната отговорност (независимо от политическата окраска), неизпълнението им също може да бъде издоено в полза на неизпълняващите. Понеже паметникът “1300 години България” не е поддържан, на СО се налага да го демонтира? От кого не е поддържан? И кой е безсилен пред последствията на лошата поддръжка? Това се казва преплитане на интереси, когато извършителят и потърпевшият са идентични. Тоталитаризмът обича бъркотия. Когато не е ясно кой кой е и за какво е отговорен, тогава няма и за какво да се отчитаме. Спомням си искрено недоумяващите лица на народни представители и тогавашния държавен глава, излезли пред Народното Събрание по време на Студентския протест през декември 1989. Как така ни намирате отговорни за това, че вместо да работим по същество за премахването на Член 1 от Конституцията, търсихме оправдание да отложим; и днес, в края на обявения за подготовка срок, вместо конструктивно предложение, излизаме с благовидно звучащо процедурно препятствие? Не е напълно същото, разбира се. Но стилът на “обективно” отдалечаване от собствените действия е дълбоко познат.
Почти парадоксално, друг похват на тоталитарното сплотяване на разнородни групи в единен фронт е подклаждането на антагонизъм. В действително демократични условия единственият въпрос, свързващ двата паметника, е могат ли те да съществуват в съседство. Има такива предложения на архитекти. Има и достатъчно желание в колегията да се работи върху смислено задание за конкурс по темата. От професионална гледна точка, разрешаването на един пространствен конфликт (когато има такъв) става с прилагане на пространствено мислене. Определянето дали има пространствен конфликт става също с пространствено мислене: къде какво може и има смисъл да бъде разположено, вписва ли се в средата или я променя, доминира ли обкръжението си и нужно ли е да го прави и т.н. От политическото мислене очакваме, поне в демократични условия, да решава конфликтите чрез задоволяване на съществените нужди. Тоталитарното мислене обаче търси тотално сплотяване не чрез продуктивно сътрудничество, а чрез обединяване срещу общ враг. Няма нужда врагът да е монолитен, може и да е ”всички, които не са с нас”. Няма нужда опасността да е реална, нито конфликтът да е неизбежен. С достатъчно упорито търсене антагонизмът може да бъде намерен или създаден. Важното е напрежението да се нажежи до “или ние, или те”. Това е истината за противопоставянето на двата паметника: те самите нямат нищо против един друг.
Между всички обезпокоителни признаци на популистична манипулация, най-болезненият, според мен, е безочливото цитиране на Левски в очевидно противоречие с идеалите му. От гледна точка на политическия маркетинг, упоритото наблягане от зам.-кмета на София Тодор Чобанов на демократичното съвършенство на принципа на “вишегласието” сигурно е златен коз. От гледна точка на честността, истината или дори просто уважението към българския дух, това е нов връх в експлоатацията на националните светини. Има поне няколко личности в българската история, които са ни завещали значителни постижения, без да се огънат под натиска на корупцията от какъвто и да е вид. Това дава надежда, че и останалите българи можем. Споменаването на Левски досега винаги е насърчавало търсенето на най-доброто в себе си. Представете си, обаче, как в “чистата и свята република” столичният общински съвет обсъжда: “Понеже вече сме достатъчно занемарили онзи - как да го наречем, та да избегнем думи като “паметник” и “изкуство” - архитектурно-художествен синтез пред НДК, можем да предложим събаряне. На гражданите им е писнало от неугледния вид, от съвременно изкуство малцина се интересуват, Художественият съвет няма защо да питаме, антикомунистическите настроения са силни, да го представим като символ на тоталитаризма, тъкмо да се разграничим от него, нищо че е паметник на 1300-годишна България, това много-много да не се споменава по медиите, най-добре да твърдим, че там паметник няма”. Това ли е най-доброто, което можем да очакваме от избраното от нас градско управление? Така ли си го представяме “вишегласието” в “чистата и свята република”? Или за партийния интерес няма да се посвеним да омърсим дори Левски?
Дори когато правим най-доброто, на което сме способни, пак имаме много за чистене. Раните от комунизма са навсякъде. Разбираемо е недолюбването на наследството от комунистическия период. Разбираемо е защо множество значими постижения от онова време биват идентифицирани с духа (или призрака?) на тоталитаризма. И все пак, ако искаме да спрем разрухата и разделението, трябва да направим точно това: да спрем да рушим и да спрем да се поляризираме. На пръв поглед, унищожаването на тоталитарните постижения може да изглежда като антитоталитаризъм. В действителност, рушенето на паметници “просто защото можем” полага основите на нов вид терор. Опитът за обяснение чрез “справедливото възмездие” на кощунственото поругаване на войнишкия мемориал определено попада в категорията: “Крадецът вика: “Дръжте крадеца!”. Като същевременно под масата работи за възстановяването на “националния идеал” на Велика България. Не че някой в пресконференциите и интервютата споменава приоритетите на коалиционните партньори. Не, просто общината е решила “да се бори” за връщането на лъва на старото му място. Не е ясно с кого има да се бори общината, когато става въпрос за едно от най-големите и значими обществени пространства на поверената й територия. С бетона и стоманата на “1300 години България”? С гражданите? Със съвестта? Но ще “опита” да върне лъва на мястото му. Нищо, че въпросното място, като контекст, отдавна не съществува. Нищо, важното е да бъде върнат лъвът, онзи, “гигантският лъв” в средата на войнишкия мемориал. Нищо, че същият лъв, поставен днес пред Военно-историческия музей, е с по-скоро скромни размери. На архивните снимки на войнишкия мемориал всъщност дребнее между внушителните стени с паметни плочи. На мястото на “1300 години България” ще изглежда безнадеждно залутан в пространството и времето.
С последните няколко изречения демонстрирах на практика колко досадни могат да бъдат желаещите да намерят градоустройствена и архитектурна логика в преустройството на един важен и добре видим в общественото пространство площад. Въпреки обилната реторика по повод на възстановяването на войнишкия монумент, СО всъщност няма ясен план за мястото на “1300 години България”. Ще “облагородят” дупката, “има един симпатичен проект”. След това ще обявят конкурс за възстановяването на войнишкия мемориал със съгласуване с Художествения съвет и обсъждане с обществеността, тоест с всичко, което е решително отказано на паметника “1300 години България”. Но чакайте, нали вече имаше такъв конкурс? Обаче нито един проект не беше одобрен… При липсата на проект за мястото и започнало демонтиране на сегашния паметник, дали ни обещават стария паметник (който няма как съвсем…) или “новите дрехи на кмета” (който има как… Съвсем!)?
Някои проектни задания просто не водят до добри предложения. Освен… освен ако изключително талантлив проектантски екип вземе, че разплете усуканата амбиция на властта и пусне някои нишки да паднат, а други дръпне нагоре… високо, високо, високо. Където тромавата самовлюбеност не може вече да ги достигне, но още са й мили… нали от нея са тръгнали. И след това остава само да се терзае между “гледай аз каква визия дадох!” и “онези, надарените, тъкмо им се довериш, и те така ще те изиграят…прави си бяхме да ги държим изкъсо”. И така стигаме до съществото на паметника “1300 години България”. Макар и поръчан като монумент на тоталитаризма (по онова време добрият тон изискваше да го наричаме реален социализъм), “1300 години България” е в много по-голяма степен паметник на човешкия дух. Може другарите от ЦК на БКП да са се надявали на застинала и непоклатима тържествена симетричност, насочваща погледите в един фокус, но са получили съвременна динамична околовръстна композиция, разположена с безупречен финес извън оста на симетрия на НДК. Блестящ отказ от подчинение, без конфликт. Традиционната типология на паметниците е основана на “лице” и “гръб” - така знаят хората откъде да подходят, къде да се строят, къде да полагат венци, къде да застанат почетните гости, накъде да насочат камерите… Прието е също важните паметници да са издигнати на по-височко: хълм(че), постамент или поне няколко стъпала. Израснала от отворената крипта и устремена нагоре без помощни средства, “1300 години България” е многолика, енергична, позната и изненадваща. Поне в сферата на пространственото мислене и формообразуване по-близо до “чистата и святата” не сме били. Освен визуалната композиция, цялостното възприятие на паметника включва, разбира се, много други аспекти. Макар архитектониката да се е откъснала от съществуващия (до)тогава контекст на реалния социализъм и да го е променила необратимо, избраните за увековечаване дати и съпровождащите ги исторически процеси са дълбоко закотвени в комунистическата демагогия. Няколко години следизграждане на паметника символиката на неизменно единна и еднонационална България започна да придобива откровено зловещи краски на фона на така наречения Възродителен процес. Непотисткият привкус на грандиозното честване на 1300-годишнината и много други горчиви оттенъци са свързани завинаги с този паметник.
Един паметник съдържа повече пластове от директно видимите. Избягвам да го наричам “паметника на Старчев”, защото точно най-успешните творби отразяват комплексен образ на съвремието си. Валентин Старчев е създател на формата на паметника, не на реалния социализъм, нито на Възродителния процес или на неограничения мандат на държавния глава и династиите на зрелия социализъм. Това не е омаловажаване на авторската роля, а признаване на границите й, за добро или лошо. Бихме могли да твърдим, че приемането на подобни поръчки е активно съучастие с властта. Като няма демократична среда за творчество, можем да се откажем от самото творчество. Подобна високоморална саможертва, за съжаление, никога няма да ни разкрие какво е останало несъздадено. Докато писането, рисуването и дори заснемането на филми в несъгласие с властта е напълно възможно, осъществяването на монументално изкуство, градоустройствени планове и обществени сгради винаги изисква сътрудничество със силните на деня.
Дали яростните противници на всичко комунистическо ще осъзнаят в колко голяма степен тези, допринесли за облагородяване на средата ни по времето на тоталитаризма, са ни помогнали да оцелеем, да се развием, да преживеем, да простим и продължим напред към по-добър живот?
Тогава ставаше въпрос за истинско облагородяване на безспорно неблагородна обществена среда. Днес “облагородяване на средата” в устата на зам.-кмета изглежда означава спретнато павиране и озеленяване на дупката, която ще зейне след демонтажа. Тогава облагородяването беше в преодоляването на строго охраняваните граници и влизането в крак с времето на свободния свят. Днес “облагородяването” може и да бъде сведено до бързо и успешно заличаване на следите от извършеното. Радостно е, че вече не сме в условията, изискващи драма и героизъм. Жалко е, че още не сме изказали заслужената благодарност на Валентин Старчев, Крум Дамянов, Иван Никифоров, Иван Татаров, Никола Николов…списъкът тук няма как да е изчерпателен. Без тях средата ни щеше да е по-сива, по-потискаща, по-комунистическа дори. Ще успеем ли да опазим искриците напредък, създадени от тях по времето на застоя?
Изтриването на миналото е инструмент за контролиране на настоящето. Тоталитаризмът не понася директни предшественици. Славното минало е далече, за предпочитане в областта на спекулациите. Светлото бъдеще е дълговечно - щом в близкото минало не е имало нищо значимо освен смазаните от нас противници, то и в близкото бъдеще няма как да има нещо друго. Звучи познато, поне на тези, които си спомнят как комунизмът заличаваше следите на буржоазна царска България. “Нехаресваното” минало беше с лека ръка обявявано за “фашистко”. Защото, ако хулим демона, никой няма да забележи колко много си приличаме. Днес, ако се самоопределим като десни и усилено заличаваме комунизма, никой няма да забележи новото лице на тоталитаризма. Логично, знаем го от опит…
 
Амстердам