Зависи от събуждането

 
Боян Крачолов. „Църква от сънища“. ИК „Ерго“, 2017. Цена 10 лв.
 
Това е литературният дебют на младия театрален режисьор Боян Крачолов, публикувал досега в „Литературен вестник“ и „Страница“. И трябва да се каже, че на фона на изобилието от млади автори, „Църква от сънища“ се откроява. (Макар че, кой съм аз, та да говоря така? По българските стандарти и аз съм млад автор – нямам още петдесет).
„Църква от сънища“ е сборник, но сборник с какво? Тези къси „парчета“ можем да наречем микроразкази, стихотворения в проза, а навярно дори приказки. Въпросът за жанра на тези кратки, прецизни и сепващи текстове е интересен, но те ще му убягват, ще се измъкват като онези конци от недосънувани сънища, които така живо ги интересуват. Или ще се разбягват като парчетата в онзи пъзел от очи, копчета и облаци, изпадащи от устата на момичето, което седи през масата.
Текстовете в „Църква от сънища“ условно могат да се разделят на три типа. Едните са спонтанни, сюрреалистични, съсредоточени в някой колоритен, стряскащ образ и с това действително приличат на сънища. Деликатно, извън познатите метафикционални схеми, те говорят за собствената си направа по очарователен начин. Вторите са в по-тесния смисъл на думата разкази – абсурдистки, гротескни разкази, които дължат нещичко на руската традиция: Гогол, Лесков, дори Хармс. Например, героят пътува във влак и периодично го проверяват различни кондуктори, докато го докарват до истеричен пристъп. Или отсяда в курортно градче и местните гробари го засипват с костите на неговите сто трийсет и трима предци, които се били родили, живели и умрели там. Във всеки случай, и в тези разкази начинът, по който светът тормози личността, се отличава с подчертано онирична логика. И тъй като повечето от тези кратки прози впечатляват с изобретателност, с остроумие и хумор, то може би ще е добре да уточним, че не става дума просто за сънища, а най-често за кошмари, които понякога са малко смешни, но друг път не са. Зависи от събуждането. Накрая, третият тип текстове в книгата, в които често се подвизават Бог и Дяволът, максимално се доближават до притчата. Може би немалко читатели ще ги усетят като чужди тела в тази книга, въпреки „църквата“ в заглавието. И всъщност, на края има няколко текста от четвърти тип, есеистично-автобиографични, които, според мен, повече отнемат от въздействието на сборника, отколкото да допринасят.
„Църква от сънища“ е неравна книга, но в тази неравност й се случва да скочи високо – по един такъв странен начин, по който може би само дебютните книги умеят да скачат.
Преди година излезе една на пръв поглед сходна книга от почти толкова млад автор – „Микро“ на Мартин Колев. Но разликите са доста. Където Колев е диаболичен, Крачолов е съновидеен; където Колев е изчистен и прям, Крачолов е сугестивен; където Колев е дисциплинирано минималистичен в изказа си, Крачолов е склонен към импровизация и езиково щедър, доколкото е възможно това в такива кратки текстове. Първият има общо със Светослав Минков; вторият изненадващо напомня за Маргарит Минков, само че във „възрастен“ вариант. Например, „барманът, който е захапал малката стрелка на часовника и я дърпа назад, за да не препуска през нощта, че какво си позволява“, би могъл да принадлежи към един „Невесел гъделичкащ смях“. Прекрасен образ, който обаче илюстрира и рисковете пред това писане – често от него остава само един момент, толкова ярък, че е подчинил всичко около себе си. Обаче се запомня; както и този дебют, мисля, ще се запомни.
На микроразказа понякога се гледа едва ли не като на подготовка за някакъв друг, по-“едър“ жанр. Настоявам да приемем книги като „Микро“ и „Църква от сънища“ не като упражнения, а като ценни и самостойни произведения, които разчупват хоризонта на очакване – не беше ли това една от най-важните задачи на литературната творба? Ужасно много сме се вторачили в романа, този нетитулован жанров цар, при това упорито разбиран все като мащабен психологически роман и мерен грубовато само с такъв аршин. Не би било зле да внесем малко екологична загриженост в полето на съвременната българска литература; и ако някой учреди дружество за опазване на жанровото многообразие, Боян Крачолов би имал достойно място в него.