Тръмп и бунтът срещу почтеността

 
Дейв Егърс (1970, Бостън, Масачузетс) е американски автор, издател и застъпник на каузата за грамотност. На български е познат с романите „Кръгът”, превод Ана Пипева, и „Холограма за краля”, превод Аглика Маркова и Ана Пипева, издадени от „Жанет 45”.Дейв Егърс беше у нас да представи книгите си в началото на юли т.г.
  
- Жанрът на дистопията, дори в България, бързо се придвижва от маргиналията на литературното поле към центъра. Защо обаче дори с още по-голяма скорост романовите дистопии се превръщат в реалност? Докато гледах филма по романа ви „Кръгът“, не бях сигурен доколко той вече не е документалистика...
- Точно така е. И филмът се намира между факта и фикцията. Когато книгата излезе, първият човек, когото срещнах още преди раздаването на автографи, беше младо момиче от клиентската поддръжка на Гугъл. И то ми каза, че през цялото време е имало чувството, че съм стоял зад рамото му и съм гледал в екрана на неговия компютър. Младата жена смяташе, че заради подготовката за романа, съм бил внедрен в нейния офис в продължение на месец - да нюхам, да изучавам онова, което тя прави... Толкова убедително било всичко. Аз обаче никога не съм бил в кампуса на Гугъл или Фейсбук. Повечето калифорнийски компании имат сродна офис култура. В известен смисъл, тези компании представляват своеобразна утопия, защото работещите в тях имат достъп до всичко, осигуряващо луксозен лайфстайл – приветливи кафенета, занимания по йога или фитнес и т.н. В същото време обаче, компаниите следят поведението на всеки един от служителите: в какво участваш, как точно се представяш. Заради този офис модел въведох понятието „партиен ранг“, което заимствах от някогашната социалистическа система: горчивата истина е, че във въпросните кампуси много внимателно се следи какъв е твоят ранг спрямо останалите участници в предприятието и как точно се развива той. Всичко това е напълно доброволно, разбира се. Уловката е, че ти постигаш определено ниво на участие в дейността на организацията, но наблюдаващите винаги започват да те подозират, че не си напълно отдаден на каузата. Тези високотехнологични компании постоянно са на ръба между утопията и дистопията, защото чрез тях ние разполагаме с високотехнологични устройства, които ни позволяват по всяко време да имаме достъп до всичко. По принцип, устройствата би трябвало да улесняват живота ни, ала всъщност ни превръщат в роби. Но всичко това е по наше желание, разбира се - ние доброволно се съгласяваме да бъдем експлоатирани, да ни изучават, преследват, да ни разглеждат по всяко време. Романът ми „Кръгът” излезе точно, когато разкритията на Едуард Сноудън станаха факт. Тогава говорих с един писател, който е бил в черните списъци по времето на Маккарти като подозиран за участие в комунистически заговори. ФБР го е следило непрекъснато. И го попитах кога е било по-ужасно – тогава или сега? И той каза: „О, със сигурност сега, защото по онова време поне беше ясно кога точно те наблюдават. Можеше да видиш от другата страна на улицата човека, облечен в костюм, с вратовръзка. Нещата не бяха толкова тайни и прикрити, колкото са в нашата епоха.“ Това е една от основните теми в книгата ми. Филмът се получи малко по-различен, аз и не взех задълбочено участие в производството му. И книгата, и филмът трябваше да са сатирични. Но това, което мен най-много ме занимава като тема, е дали човекът, който е непрекъснато наблюдаван, всъщност може да бъде свободен.
- Дали социалните мрежи са нова форма на тотален контрол? Този път контрол на корпорациите, а не контрол на държавата?
- Само един от аспектите е контролът. В момента сме във фазата на наблюдението. Колкото повече даваме информация за нашите поведенчески модели, т.е. за това какво харесваме и от какво се интересуваме, какво ни държи любопитни, толкова по-големи ползи и печалби носим на компаниите. Това се нарича капитализъм на разузнаването. Все още няма осъществяван контрол над поведението ни, няма наказания, ако правиш нещо не така, както компаниите искат. Миналата седмица в Америка имаше голям скандал, защото Тръмп иска всички данни за гласуването по щати да бъдат централизирани, като неговата теза е, че прави това, за да може да е сигурен, че навсякъде гласоподавателите са легитимни. И той се бил заклел, че ще направи тези данни публично достояние. Когато 41 от 50 щата отказаха да му дадат тази информация, той написа туит: „Какво имате да криете?“. Това е любимата фраза на тоталитарните държави, разбира се. Цялата тази система за непрекъснато наблюдение и показ в публичната сфера на информация, която по принцип би трябвало да бъде частна, е резултат от процеса на даннификация, ако така можем да назовем непрекъснатото събиране и натрупване на данни. И вече сме стигнали до момента, в който цялата информация, която ние избираме да споделим в социалните мрежи и да дадем свободен достъп до нея, ще бъде обединена с информацията, която държавата по принцип има за нас. Ето, смартфонът ви всъщност е проследяващо устройство. То дава стопроцентова информация за вас, за вашето местонахождение, за вашето минало. Това е най-страшната възможна комбинация от данни, с която може да се разполага.
- В „Кръгът” ме потресе лозунгът „Тайната е лъжа“. И ми се ще, вече като граждански активист, да ми кажете какво може да се направи, за да защитим тайната? Защото ми се струва, че една от големите кризи на западното общество е именно изчезването на интимността, изчезването на социалните дистанции между хората. Как да защитим правото на тайна?
- Хм, добър въпрос. Имам доста студенти тийнейджъри. Те се държат различно от поколението на 20-годишните, както и от поколението на своите родители. Тези момчета и момичета се борят да възвърнат част от личното си пространство. В момента издаваме книга с гласове на тийнейджъри от цялата страна, които разсъждават по тази тема. Историите им са ужасяващи. Всички са имали зловещи изживявания със загубата на контрол върху истинското им „аз“, причинена от дигиталното им аз...
Това е битка за по-младите: Гугъл вече раздава образователни програми в детските градини срещу получаване на информация за децата. Напълно безплатни програми, в замяна на които получават пълната информация за тези деца. Родителите обаче трябва да кажат на децата си, че не е задължително да потопяват цялото си „аз“ в дигиталното пространство. Че могат да имат едно лично пространство, което да обживяват по друг начин, а не да бъдат изцяло онлайн. Повечето от нас, родителите, в момента не представляваме добър пример за собствените си деца.
- Да прескочим от романа „Кръгът“ към следващия ви преведен у нас роман - „Холограма за краля“. И да поговорим за бащата на Алан, който казва на сина си: Всеки ден, Алан, по цяла Азия стотици кораби тръгват от пристанищата, натоварени с всякакви стоки. Говори ми ти за триизмерно, Алан. Аз ти говоря за реални неща. Те правят реални неща, ние правим уебсайтове и холограми. Всеки ден нашите хора си правят сайтовете и холограмите, седнали на столове, правени в Китай, и работят на компютри, правени в Китай, шофират по мостове, правени в Китай. Нормално ли ти се струва това, Алан?
- Бащата на Алан е представител на отминала ера в американското производство. Това е последната ера, в която профсъюзите са били истински силни. През 80-те години, по времето на Рейгън, всички профсъюзи загубиха влияние и броят на техните членове намаля драстично. И приблизително по същото време китайците отвориха врати за по-лесно аутсорсване на всякакви производства. Ние напълно доброволно сме се предали. Разбира се, Алан, неговият син, е част от проблема, той е участвал в този процес. Той е съдействал парче по парче всичко да бъде аутсорсвано, първо скоростите на велосипедите, после педалите, после кормилото... И в крайна сметка се е оказало, че вече не сме им нужни на китайците, защото те знаят как да направят едно колело - и го правят по-евтино и по-добре от нас.
За нас в САЩ големият ужас вече е ще съществуваме ли догодина. Имам приятели в производството, които толерираха Тръмп и продължават да го толерират. Тяхната логика е следната – ако той намали корпоративните такси и наложи данъци на стоките, които идват от Китай и от Мексико, това може би ще изравни силите и ще направи нашите бизнеси по-жизнеспособни. Това е една от основните причини да бъде избран Тръмп. Много рационални хора пренебрегнаха ужасите, свързани с Тръмп, за сметка на своите собствени, мънички, дребни, частни интереси. Ето така губим душата си и достойнството си. И затова се превръщаме в световен провал - заради илюзорните представи относно някакви предимства, които Тръмп можел да осигури на бизнеса. Досега, разбира се, той не направи нищо за никого от тях. Голямата новина за кампанията на Тръмп беше, че е спасил 800 работни места в Индиана - в компания, която прави климатици и отоплителни тела. Той го раздуха до небето и това стана едва ли не основата на неговата кампания. Преди седмица и половина обаче обявиха, че тези 800 работни места се местят в Мексико...
- Защо либералните ценности се оказаха толкова крехки?
- Ние имаме осем години зад гърба си с Обама. Същите, които гласуваха за Обама, гласуваха и за Тръмп - в Мичиган, Пенсилвания, Охайо… Доста сериозен процент от американските избиратели имат гъвкаво мислене. Мисля, че най-важното, най-голямата ни отговорност е да обучим хората, че е свещен дълг да се управлява адекватно. Не може да управлява публична фигура, която се държи като по-голяма от живота... и раздува нещата като в телевизора. Трябва да избираме нашите лидери по същия начин, по който човек си избира счетоводител. Може би сега е моментът, в който ще разберем опасностите да избереш за президент един демагог. Защото това е първият демагог, когото сме избирали в модерната история на САЩ. Ние станахме жертва на мощната харизма. Разбира се, Тръмп съвсем очевидно е луд. До голяма степен беше избран чрез социалните медии, чрез Фейсбук, Туитър. И чрез фалшивите новини. Чрез изравняването на цялото поле на информация, в което експертните знания вече нямат никакво значение. Живеем в епохата на постфакта, когато за всеки факт, който не те устройва и не ти харесва, можеш да се преструваш, че всъщност е фалшив, че не е истина. Тръмп манипулира брилянтно. В очите на приблизително 40% от населението той успяваше да се престори, че всяка негативна новина по негов адрес е фалшива. Това всъщност е уникално за нашата епоха, в която медиите са напълно демократизирани. The New York Post или The Washington Post стоят на същата плоскост с човека, който пише в мрежата от собственото си мазе и създава истински или фалшиви новини, вече няма значение. Но демократизацията на информацията пред очите ни се превръща в оръжие срещу самите нас. Защото обикновеният човек няма способността да прецени каква е тежестта на The Washington Post и каква на човека от мазето. Това е бунт и срещу образованието, срещу експертните знания, срещу житейския опит, срещу почтеността. Всъщност, никой не очакваше, че това ще се случи. Че високите и направо велики ценности ще бъдат заместени от една директна грубост и пълно отрицание, използващи президентската институция. И ако ние не осъзнаем, че президентската позиция има централно място в нашия живот, това означава, че ще я предоставим веднъж завинаги на участници в реалити формати. Има обаче много сериозни либерали, които смятат, че единственият начин да победим Тръмп, е някоя по-известна личност да го надцака.
- Може ли литературата да предложи изход от тази ситуация?
- Аз пиша статии. Цяла серия от статии по адрес на Тръмп - от миналия юли насам. Всичко започна с едно събиране на гласоподаватели на Тръмп в Сакраменто, където ходих по времето, когато никой не го смяташе за сериозна заплаха. Въпреки че Тръмп вече имаше високи резултати, демократите смятаха, че много лесно ще го съборят. Но като отидох на това събиране, се оказа, че има страшно много хора, които до този момент приемах за хора като мен и вас... И аз написах в тази статия, че Доналд Тръмп има голям шанс да спечели. Оттогава проучвам и пиша за различни аспекти на неговите проявления, защото, в края на краищата, моят житейски опит, моята „праистория“ е в полето на журналистиката.
Конкретно на въпроса ви. Бях с шестима писатели, които се срещнахме с президента Обама в седмицата, преди той да напусне Белия дом. Неговата основна загриженост – понеже самият той е писател - беше дали у нас в Америка все още ще можем да създадем общ разговор. Разговор около книги, около литературни творби; разговор, в който може да има всеобщо съгласие. Да, има място за романа в съвременна Америка: из цялата страна има клубове, които се хващат с една книга и в продължение на година я дискутират в дълбочина. Хората се събират около текст, в който има повече несигурност, повече нюанси. Най-популярната в момента книга сред литературните клубове във всички градове и колежи неслучайно е „1984“. Аз идвам от средните щати, от онази част на Америка, която често обвиняват за възхода на Тръмп. Винаги съм имал вяра в основанията, върху която са стъпили повечето американци, и в способността им да правят нещата, както си му е редът. И понеже сме изправени очи в очи с този кошмар вече толкова дълго време, мисля, че ще му обърнем гръб - и никога повече няма да се връщаме в това положение. Но истината е, че и преди съм бил изненадван и много пъти съм грешал.
- Ангел Игов, литературният наблюдател на вестник „Култура“, написа в рецензията си за „Кръгът“, че с последните страници на романа принуждавате читателя да се страхува, както се полага на истинска дистопия. От какво се състои страхът?
- Това е най-забавната книга, която съм писал някога. По принцип, когато съм се опитвал да стресна себе си, съм се забавлявал най-много като писател. Някой път, ей така за забавление, пиша истории на ужаса. Не съм ги издавал все още. И това е най-забавното писане. Аз не чета такива неща, нито ми харесват филми на ужасите. Но самата цел на един дистопичен роман е да ни изплаши, така че да почнем се държим по-добре, простичко казано. Да ни даде два пътя, които се разделят, и да изберем правилния.
- А как вие лично се борите с дигиталното всекидневие?
- Аз нямам смартфон, нямам Wi-Fi вкъщи, живея живот от епохата на 1991 г. Разбира се, използвам „Макинтош“. Най-важното нещо е просто да използваш оръдието, вместо да позволиш на оръдието да използва теб. Лесно е да го направиш, просто трябва да очертаеш границата. Да гледаш как Тръмп използва Туитър, е може би най-ужасяващият пример за възрастни хора, които се държат като дечица. Това е нашият президент, в крайна сметка, по дяволите… Високотехнологичните устройства, които ползваме, по някакъв начин изваждат от нас шестгодишните – дали става въпрос за намръщен емотикон или за смайли, това е просто детинско... Туитър по някакъв начин ни подвежда да комуникираме по възможно най-неадекватния начин. А и, повярвайте ми, тъкмо създателите на Туитър са най-ужасени от факта как се използва той. Евън Уилямс, от много години ръководител на Туитър, написа наскоро голяма статия, в която каза, че интернет вече е счупен, разрушен... В Силициевата долина започва да се усеща необходимост от изграждане на чувство за отговорност за поведението в социалните мрежи. За тона на разговора. Интернет беше стартиран като утопия - и от хора, които вярваха в утопията. Днес утопистите, които създадоха интернет, са най-разочаровани от всички - от спада в нивото на разговора и обедняването на гражданската дискусия. Ако човек можеше да измисли какво е най-гадното нещо, което може да стане чрез интернет, бих си казал: „Ами, интернет би спомогнал да бъде избран най-големият тъпоумник да оглавява Америка“. И точно това се случи, всъщност.
Въпросите зададе Марин Бодаков