Трилърът е техника

 
Доминик Мезон. „Пирът на зверовете”. Превод от френски Александра Желева. Милениум, С., 2017
 
Има неща, в които французите наистина не могат да бъдат надминати; веднага след сиренето идва страстта им по гражданска свобода. Лесно бихме помислили, че нейното място е в одическата поезия на Юго и в романтическата живопис на Дьолакроа, но Доминик Мезон я демонстрира днес, при това в най-неподходящия жанр: криминалния трилър. Кой обаче е Доминик Мезон, с когото не сме се срещали до този момент? Все още изгряващ автор, който направи пробив на тридесет и седем годишна възраст с първия си публикуван роман – „Психопомпата“ през 2011 година. Оттогава насам е издал общо четири романа, а „Пирът на зверовете“ (2015) е трети подред, удостоен с една интересна награда, Le Grand Prix VSD du polar, учредена през 2009 с целта „да компенсира авторите на криминални романи“. (Би било добре да вземем пример и да престанем да пъхаме всички жанрове в кошницата на един общ конкурс.) Мезон започва да публикува късно (преди това е преводач, журналист, автор на комикси), но затова пък с ясно съзнание какъв писател иска да бъде: създател на високотиражни трилъри. За разлика от някои български писатели, които най-напред пишат, пък после мислят какво са направили, Мезон върви по обратния път: най-напред си изработва концептуална платформа за начина, по който иска да пише, после написва един цял роман, хвърля го в кошчето и едва тогава започва „истински“. Трилърът, разказва той в подробно интервю веднага след успеха на първия му роман, е жанр, в чиято основа лежи една „свещена механика на прецизността“. На първо място е техниката, или занаятът да бъдеш майстор на трилъри. Трябва да оставиш настрана своето писателско его и да бъдеш изцяло в услуга на тази техника. Девизът е: „Да изненадваш, отвличаш и удивляваш“ читателите. Никога не оставяй „мъртви моменти“ и дълги описания, не пиши така, че да напомняш за нещо познато, пази разрешенията неясни до последната страница, разказвай най-ужасни неща с обикновен език… От всичко това можем да останем с усещането, че Доминик Мезон е просто добър занаятчия. Той обаче не споменава никъде тъкмо онези качества, които го правят различен: въображението и талантът, може би защото за тях липсват технически формули.
„Пирът на зверовете“ започва с мото из афоризмите на Уайлд: „Човек е най-малко себе си, когато говори от свое име. Дайте му маска и той ще ви каже истината.“ Тези две изречения кодират основната идея: човек крие у себе си звяр, който не се показва навън, докато не бъдат разхлабени връзките-институции, които държат индивида в режим на приличие. Дотук нищо ново; френската литература има стара традиция, в която натуралисти като Зола търсят звяра под маската на социалното възпитание. За разлика от Зола и всички натуралисти обаче, Мезон открива грозното не в низините, а по върховете на нашето общество: в най-високите етажи на богатството и властта. Това, което го интересува, не е първичният звяр на неукротените инстинкти, а социалните механизми, които му дават възможността да вилнее необезпокояван в света на Великата западна демокрация. Сюжетът използва най-актуалните преди две години явления като мрежата на Анонимните, радикалния хактивизъм, левия тероризъм в Европа и фокусира изобличението върху структурата и работата на ГДВС (Главна дирекция „Вътрешна сигурност“, или разузнавателния отдел на френското МВР). Кибер появата на един герой, възкръснал от популярни френски романи през 50-те години – Жудекс, прототип на Зоро и Батман, пуска в действие поредица от поразяващи наказания на недостъпни злодеи, обвити в злато и власт. „Утре Жудекс ще бъде легион“ – това е анархистичното послание на романа, неговият призив към несъгласие и неподчинение на всяка корумпирана власт. Когато една национална полиция си затваря очите – по заповед или просто от раболепие, когато прикрива или унищожава доказателства за престъпленията на корумпирани плутократи, остава ни само пътят на Жудекс: справедливост, възцарена с насилие. Това, което не казах дотук, е, че книгата е изключително увлекателна, шокираща, истински page turner, с „мускулест“ наратив: нищо излишно, дори прекаленото е стегнато в здрава мяра. Тя е подходящо четиво за тези, които се връщат от отпуска и трудно привикват към скучното ежедневие.