Хората от края на света

 
Милош Църнянски. „При хиперборейците“. Превела от сръбски Ася Тихинова-Йованович. ИК „Унискорп“, 2017 (1966). Цена: 14 лв.
 
Има нещо особено привлекателно в книгите, чрез които ни докосва духът на времето от навечерието на Втората световна война: надвисналата съдба и усилието да се живее нормално, тихата истерия, последните остатъци от един аристократичен живот, принадлежащ на миналото. И всеки, четейки такава книга, неизбежно наслагва върху героите и събитията собственото си съзнание за грандиозния и чудовищен конфликт. Нестандартното в тази книга е, че повествователят се оказва донейде в ролята на такъв един читател. Милош Църнянски пише „При хиперборейците“ в края на 60-те, така че перспективата на времето е налична – но преобладаващо неизказана. Няма целенасочено вглеждане в миналото; двете години, които артистичният сръбски писател прекарва като дипломат в Рим, са разказани в почти дневников режим, в сегашно време, така че читателят бива потопен в онзи исторически момент и една тънка, ефирна нишка го държи свързан със следващия свят.
През фрагментарните размишления, през накъсаните абзаци от по едно изречение харизматично се оформя силуетът и на самия Милош Църнянски – особен писател и противоречива фигура, в младите си години поет експресионист, по-късно дипломат, увлечен от фашистката идеология, поддръжник на Франко, след това дългогодишен емигрант, който все пак събира кураж да се завърне в Титова Югославия и скоро след това издава тази книга. Българското издание четири пъти настоява на корицата си, че става дума за роман. Колкото и широко да тълкуваме понятието, „При хиперборейците“ трудно може да се назове роман. По-скоро е мемоар, изпъстрен с есеистика, но и в немалка степен лиризиран от студеното сияние на странната, почти неправдоподобна „тъга за север“, която разказвачът изпитва насред Италия. Църнянски свързва студа и севера със славянството, в скитите и хиперборейците вижда свои далечни предтечи (представа, популярна през първата половина на ХХ век), но култивира тази „варварска“ носталгия в Средиземноморието, изпитвайки дълбоко преклонение пред наследството на класическите цивилизации. Някой ще каже може би, че се получава главозамайваща мешавица на идеи; но тъкмо това е чаровното в тази книга.
Само че в асоциациите на Църнянски хиперборейците не са просто хората от студения Север – те са митичните хора от Ултима Туле, от края на света. Тази символика на последното и пределното обагря цялата книга и в нейната светлина се разкрива дълбокият смисъл на заглавието. Църнянски не просто се отправя в носталгичните си спомени на север; в Рим в навечерието на войната той се намира сред последните хора от края на света. Всеобщо е очакването, че иде гибел, че съюзническата авиация ще срине италианските градове със земята. „Светът, сред който живеех в Рим“ – пише Църнянски, – „вече беше тъжен, луд и коварен“. Географският предел служи като метафора за историческия предел. Затова и, търсейки начини да предаде това усещане (по-скоро замайващо, отколкото страховито), писателят почти не си позволява отпратки към света и живота след войната.
Не на последно място, в „При хиперборейците“ не липсват и забавни моменти, щрихирани от Църнянски с фина ирония. Има дори смущаваща среща с шумна българска генералша, чийто всеотдаен патриотизъм разказвачът взема за еротичен интерес. Повествователят дружи с американски журналист, женен за албанска марксистка, спори с надъхани италиански офицери, минути след това пак с тях обсъжда поезията на Тасо и тази на Кардучи. („Кардучи е наш“ – настоява марксистката. – „И Тасо е наш“.) Изобщо, мемоарът е пъстър – като северна поляна в сезона на хиперборейското лято. И дано неговото издание се окаже предвестник на по-целенасочен интерес към Църнянски, защото, макар издаван през 80-те, той си остава слабо известен в България.