Чемоданчик, вокзал, Москва или Пхенян

 

 
През изминалия месец телевизиите за пореден път онагледиха един дълго продължаващ процес не само в България – на безпроблемното „трансфериране“ в частни фирми на хора, били на ключови позиции в обществени институции. Вяра Анкова, която беше два мандата генерален директор на БНТ и беше оставена от НС чрез промяна в ЗРТ още една година, стана част от мениджърския екип на „Нова тв“ и отговаря за новините на частна телевизия. В това има сериозен проблем.
Защо публичната сфера не предвижда възможност да използва знанието и ресурса, които притежава човек като Вяра Анкова? Това е единият възможен въпрос. Защо Вяра Анкова чувства необходимост да се доказва на позиция в частна телевизия, която се конкурира с управляваната доскоро от нея обществена медия, е друг важен въпрос. И проблемът не е само на личността, а и на медията. „Държавно“ и „частно“ се смесиха особено шизофренно в програмата на „Канал 3“, която е частна телевизия, при това с особена история. В миналото й, освен името на Сашо Диков, стои името, например, и това на радиожурналистката Лили Маринкова. Към нея преди години депутат, сам използвал ресурса на друга частна телевизия, имаше питане: защо журналистка от държавното радио работи в частна телевизия. През 2010 г. пък депутатът Волен Сидеров обвини първо водещата по „Хоризонт“ Диана Янкулова в пристрастност и „политическо назначение“, обвързвайки факта, че тя е работила в пресцентъра на МВР в периода 2008-2009 г. А година по-късно, както разказва Вяра Ангелова в сборника „БНР и БНТ – между държавата и обществото (1989-2015)”, през 2011 г. в ефира на „Неделя 150“ Сидеров обвинява и Маринкова в „поръчкова журналистика“, защото по това време прави предаване в „Канал 3“. Тогава политикът Сидеров настоява за оставка и на генералния директор на БНР Валерий Тодоров. Сидеров е подкрепен от някогашния водещ от ТВ7 Николай Бареков (станал евродепутат благодарение на телевизионно-политическия си проект), който подава жалба до СЕМ заради това, че Лили Маринкова по време на предаването е обявила, че телевизията, в която Бареков работи, е собственост на депутата от ДПС Делян Пеевски.
Изминали са 6 години от тези събития и от изброените фигури само Лили Маринкова остана журналистка, всички други смениха битността си в медиите.
Но всъщност, има ли проблем журналисти от обществените медии да водят предавания по частни медии? Има ли проблем в това народен представител или евродепутат да водят телевизионни предавания или да са собственици на телевизии? И в двата случая отговорите са еднозначни – няма проблем да бъдат смесвани „публично“ и „държавно“, „обществено“ и „частно“.
Но има проблем, когато „знанието“ на народния представител става частен интерес в частна телевизия. И когато телевизионните водещи не успяват да удържат множеството си публични самоличности.
От 2013 г. частните телевизии започват активно да канят Антон Тодоров, като го назовават политолог. Действително, образованието му позволява това определение. През 2013 г. издателство „Милениум“ публикува книгата му Шайка – Бойко, Росен, Цецо и другите. Книгата е представена така: Бойко Борисов, Росен, Цецо, Лиляна, Цветелина, Аню... Четири години те управляваха България и я повлякоха към дъното. Говореха за морал, а самите тънеха в пороци и корупция. Работеха и живееха като "шайка" - персони, обединени от престъпна цел. Следват думите му за Държавна сигурност.
Канят го дори в БНР и в БНТ. В ефира на „Неделя 150“, но през май 2017 г., Ивайло Дичев отказва да остане в студиото, защото не е предупреден, че ще говори редом с Антон Тодоров. Жест, с който Ивайло Дичев отказва да легитимира политолога депутат. Антон Тодоров, впрочем, вече не е телевизионният политолог, който е канен заради книгите му за шайки и бивши премиери, а е народен представител. В края на септември той е предложен от ПГ на ГЕРБ за председател на Комисията по досиетата. Освен депутат, Антон Тодоров е и водещ на телевизионно предаване. През септември 2017 г. вече са излъчени 4 издания по „Канал 3“ на предаването му „Документите“. Много е интересен образът на аудиторията, който се очертава в обръщенията на водещия. Той спори с 25-годишни опоненти, носталгици по близкото минало. Говори им на руски език и обръщенията му са за не разбралите или тия, които се правят на чалнати, предлага опция в телеграфен стил за опонентите си, които казват, че преди 1989 г. не е имало престъпност: Който иска документите, имейлче, и тогава, ако не разбере, че не е било Аркадия, чемоданчик, вокзал, Москва или Пхенян… Реторическите му фигури стигат и до вербална заплаха: Днес като ми каже някой, ако не беше БКП, кой щеше да ти даде апартамент, ще ми струва огромно усилие на волята да се въздържа от лично съучастие в репресия спрямо него, казвам го без никакво притеснение, считам го за издевателство. Или пък се обръща към зрителите, четейки автентичен документ: Сега гледайте лицето – слабо, матово, жълт оттенък, очи леко изпъкнали, разкъсани дрехи. Дали е от някакъв етнос, не знам. Да не ни подгонят от Комисията за … как беше там, за езика на омразата и други подобни щуротии.
Това са публично изречени думи на настоящ депутат по една частна телевизия. Не е нужно да стане председател на комисия, за да носи отговорност за изреченото.