Ходене по буквите

 
Божана Апостолова. “Все по-далече, все по-близо”. Поезия. Художник Христо Гочев. Пловдив: Жанет 45, 2017. Цена 10 лв.
Приживе/ ме беше завързал/ с невидимо въже/ за себе си./ Не виждах въжето, но усещах/ как се скъсяваше,/ как ни приближаваше/ един към друг.// Сега/ какво да правя/ със свободата си?/ Въжето се люлее –/ дочувам/ камбанен звън. Все по-далече в поезията, все по-близо до себе си, с вдъхновение Божана Апостолова навлиза в златния сезон на своето изкуство. Новата й книга следва посоката на “За теб” - стихосбирката, в която съкрушена оплака загубата на своя съпруг. Пред нас е единна книга, в която всяко едно стихотворение стои излято на мястото си - и е по своему представително за цялото творчество на Апостолова. “Все по-далече, все по-близо” не е така драстично-конкретна в съдържателен план, затова в нея можем да забележим и постиженията във формата. В моя пръв прочит най-съществено обаче е друго: трагичното умонастроение след смъртта вече завладява нови и нови територии, но това е трагизъм сдържан, овладян, естествен. Има безизходица на всички равнища, но няма отчаяние. Към златното е добавено черно, но и към чернилката е добавено златно. Дали пък това не е мъдростта: Готова съм./ прегърни ме самота,/ заради самата прегръдка/ и допира ми/ до него (“Без него”).
 
Йордан Радичков. “Шарена черга”. Художник Мария Вълкова. София: НИКЕ, 2017.
Това е трето издание на сборника разкази “Шарена черга” - след изданията през 1964 г. и 1987 г. в издателство “Отечество”. Днес сборникът е смятан за първата детска книга на писателя. През 1964 г. Йордан Радичков е на 35 г. Година по-късно, през 1965-а, той ще публикува седмия си сборник с разкази - “Свирепо настроение”, с който ще промени не само българската проза: за внимателните читатели направо ще промени българския свят. Именно затова днес прочитът на “Шарена черга” е много важен - важен и извън въпроса доколко детска и доколко не детска е тази книга. Защото през 1964-а година образността на Радичков вече започва да се надига - и скоро, съвсем скоро тя ще забълбука и кипне. Колко радостна е днес срещата с Радичковите овни, котки и кучета, охлюви и зайци, магарета… И между какви причудливи добрини попадаме, без да подозираме какво тепърва ще ни очаквав Черказки… И какви заглавия: “Зурла се иска!”, “Мръсната жаба”. Моята любима история е “За да имаш приятели”, в която едно самотно дърво тъгува, че си няма приятели и никой не се спира при него. На финала дървото разбира, че за да има приятели, трябва да им дава своята сянка. Радичковите творби са гениални, защото са гостоприемни към всякакви тълкувателски подходи. Да опитаме тук с Юнг, според когото сянката е нещото, което, съзнателно или не, човек не желае да бъде... Колкото по-малко изразена е тя, толкова по-мрачна и тревожна е. Дали колективното несъзнавано - през устата на фантастичния Радичков - не ни казва, че ще имаме приятели, само ако им поверим неповеримото от себе си? А какво да кажем за разказа “Баща ми”, в който на героя му се плаче от срам, задето е видял баща си да падне безпомощен…