Илюминации и възпоменания

 

Цикъл от концерти „Музика нова” се състоя в Софийската филхармония - добър проект, наследен от предишното ръководство на оркестъра. В последния, симфоничния концерт, на пулта бе българският диригент Герган Ценов, който работи в Съединените щати. Както сам разправи и преди концерта, и по медиите, е имал възможност да направи програмата на концерта и е избрал три композиции от Васил Казанджиев (1934), Иван Спасов (1934-1996) и Константин Илиев (1924-1998), емблематични имена за т. нар. български авангард. Много малко бе публиката, което никак не ме изненада при силно свития и удобен за слушателя концертен репертоар, който му се поднася непрекъснато. Има и още нещо: струва ми се, че ако във всеки концерт звучи качествена българска творба, слухът ще се научи да я чува и с времето тя ще му стане необходима. Три български произведения заедно, в една вечер, изискват съвсем различно равнище на отношение към съвременния звук. Също липса на предубеждение, но наличие на информираност и желание за работа от страна на диригентите. С една дума – повечко познание и за изпълнители, и за публика. В този смисъл, поредната липса на програмен текст за произведенията (доста често напоследък се натъквам на този факт, особено на концерти в Камерната зала „България”) е смущаваща. Не бива да се икономисват средства от възможността да се просвети малко слушателят.
На концерта прозвуча музика на трима естетически съмишленици от кръга на българския музикален авангард, създадена между 1979 и 1984 година. Музика с различни тежнения и психологизъм. Кипящата сонорност на „Илюминации” (1979) от Васил Казанджиев, откритият възторг от възможностите на тембъра, на оркестровия глас действително зашеметява. В края на 70-те години Казанджиев дефинира кризата на класическия смисъл през импровизационния тип епизодичност, поразителния оркестров език, през различно поведение на контраста. Може би това поведение щеше да се подчертае още по-силно и провокативно, ако Ценов отстояваше малко по-релефно, по-осезаемо естествените дъхове, цезурите между отделните епизоди в музикалното протичане. Цветана Бандаловска създаде атмосферата на светла печал в „Песни на мъртвите” (1983), която Спасов написа след смъртта на майка си по Книга на мъртвите на древните египтяни. Тя не за първи път посяга, при това успешно, към творби на късния ХХ век. Тук, в тази разтърсваща пиеса, където „душата говори от свое име, говори за това какво иска от нас, все още живите, какво й е необходимо, за да бъде щастлива на онзи свят” (Иван Спасов), Бандаловска е потърсила в партията си специфична изразност на вокалната емисия - по-затворена, с променлив тембър, с премерено вибриране на звука, с дисциплина и вкус във фразирането. Без сантимент, без претоварване с прекалена външна емоция – скръб и примирение с неизбежността бе основното внушение в прочита й. Получи се и необходимият съюз с диригента, който постигна в оркестъра статичността, замръзването на отделните темброви пластове и вътрешната експресия на творбата-молитва.
Най-проблематичен се оказа прочитът на Шестата симфония на Константин Илиев, при който в изпълнението се чувстваше страхопочитанието пред фактурата и емпиричната целесъобразност с пропуквания в целостта на израза, в тембровата и динамическа нюансираност, които биха допринесли за възвисяване на инструменталната игра до сдържаност, но и дълбочина на преживяването, на трагическата безизходност. Слушам тази музика и не разбирам защо човек може да се притеснява от този толкова ясен език, с който се споделят изконни човешки състояния. Дори и когато се предава от музиканти, които не често боравят с този език, независимо от старанието и енергията на диригента.
Разбира се, вдадеността на Герган Ценов в „мисията”, както той обича да казва, да припомня музика от големи български творци е впечатляваща. Неговият гастролен ентусиазъм добавя необходима енергия към изтощителните всекидневни усилия на шепа радетели на съвременния български звук, действително мисионери в тази страна, в която трудно се отглеждат наследствена култура и културна памет.