Да пишеш между две престрелки

 
Еманюел Карер. „Лимонов”. Превод от френски Росица Ташева. Колибри, С., 2017
 
Това е вече четвъртият роман на Еманюел Карер, издаден на български, и все пак твърде малко се е говорило и писало за този автор, един от най-добрите, които роди силното поколение на френските писатели днес около шейсетте. Можем да кажем като англичаните преди три години и по повод пак на Лимонов: „най-големият френски писател, за когото знаем твърде малко“. Завършил политология, отначало филмов критик, сценарист и режисьор, Еманюел Карер публикува книги от началото на 80-те години, но пробивът идва чак в средата на 90-те с новелата Мустакът, а истинската известност - с романа Врагът (2000) – документален разказ за живота на един сериен убиец (преведен на български). Запазена марка на неговото присъствие сред останалите писатели е подходът, който смесва реалност и литература, документи и фикция, при това фикцията е почти винаги автофикция, която звучи толкова „документално“, т.е. безмилостно откровено, че общото впечатление е за прекрасно изразена, но все пак неподправена и точна действителност. (Малко забележима, но много трудна е тази способност да пишеш реалността с литературна изкусност, която я прави да изглежда естествена. Неслучайно една от четирите награди, които печели Лимонов, е Наградата за френски език.) Карер изобщо е човек, който прескача границите – и в своя живот, и в романите си, чиято вербална тъкан е изтъкана от множество жанрове, така вплетени един в друг, че общото усещане е за един постоянен жанр Карер.
Лимонов – и като текст, и като биографична фигура – е изключително попадение за Карер. Тази тема сякаш го е очаквала в продължение на десетилетия. На първо място заради Русия, наследството Русия, можем да кажем, в неговия живот. Майката на писателя, Елен Карер Д’Анкос, някога Елена Зурабишвили, произхожда от семейството на белогвардейски офицер, избягал във Франция в началото на 20-те години. Днес тя е сред най-влиятелните западни историци на Русия, постоянен секретар на Френската академия от 1999; синът й трябва да е израснал със знанието за една изгубена и съблазнителна прародина. На второ място идва самият Лимонов: противоречива, екстремна и колоритна фигура, неповторима кръстоска между герой на Достоевски и мускетар на Дюма. Разказът за него минава през няколко епохи, всъщност през почти цялата история на Русия от XX век. Син на дребен украински чекист, Едуард Вениаминович Савенко минава през поредица метаморфози, каквито сякаш не е в състояние да побере един човешки живот: начинаещ бандит из улиците на Харков, непризнат певец на московския ъндърграунд в годините на Брежневия застой, отчаян пияница и либертарианец, иконом на милиардер в Ню Йорк, моден писател в Париж през 80-те години, военен престъпник от лагера на Радован Караджич в началото на 90-те, политик и съратник на Гари Каспаров, основател и харизматичен водач на крайно дясната, профашистка партия на национал-болшевиките, затворник и кандидат-президент… Ако имахме нещо подобно в България, още утре бих захвърлила критиката, за да напиша биографичен роман. Само че това, което написва Карер, не е нито биографичен роман, нито романизована биография, както го наричат понякога. С не по-малък успех бихме могли да го кръстим и лична изповед. Зад документалната достоверност на наратива и политическата коректност на интерпретацията, която най-искрено внушава гледната точка на един западен демократ, трепти дълбоката емоционална свързаност на писателя с неговия обект. Някъде далече под знанието и етичното възмущение протича невидим процес на идентификация, копнеж по примамливата бездна на неизчерпаемата „руска душа“. Когато през 2014 г. британският журналист Робърт Маккрам посещава Карер в неговия парижки дом, за да направи дълго и хубаво интервю, той го вижда по начин, твърде странен за един преуспяващ писател: „би могъл да е партизански командир между две престрелки или полковник от Чуждестранния легион“. И Карер наистина пише „между две престрелки“: борбата с литературния изказ и стремежа да се изкаже чрез него по опасния ръб на саморазголването, на себепредлагането като (о)литературен герой. Такъв е във всичките си романи, независимо дали става въпрос за психиката на убиеца Жан-Клод Роман или за трагедията на млада жена, сестра на приятелката му, която умира от рак. „Опитвам се да пиша за света и за себе си, като описвам действителността през своя личен опит“, казва той, но същото биха изрекли и повечето наши писатели. Разликата следователно е в качеството на личния опит и в умението да живееш така, както изглежда голямата модерна литература.