Записки по българския театър

 

За книгата „Думи извън сцената” от Константин Илиев, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2017.
 
Как да нарека този сборник? Компендиум? Колекция? Кодекс? Или… Библиотека? Една значителна част от тази „Библиотека” на Константин Илиев е посветена на театралната история. Ще започна с темата Германия. Константин Илиев е експерт и преводач. За всеки, който иска да Чете, тук е разказана една дидактически освободена, но много прецизна история на феномени от германския театър и немската драматургия в един период, който е решаващ за световното сценично изкуство въобще. Ето някои фигури, с които авторът е избрал по-детайлно да ни срещне: Фридрих Дюренмат, Хайнер Мюлер, Ервин Пискатор. Тези имена на основополагащи театрали от немскоезичната театрална култура, а и други (сред тях, разбира се, Брехт) – те звучат в книгата органично и без дистанция. Авторът-космополит ни прави и нас, читателите, космополити. Независимо дали спомените на Константин Илиев са лични, свързани непосредствено с тях или е общувал със своите колеги и учители задочно, през книги и спектакли – във всеки случай връзката е непосредствена, жива. Авторът прави панорама на един театрален XX век, в която няма непременно втвърдени стойности, нито студено изографисани икони. В много отношения бих нарекъл Константин Илиев иконоборец. Защото той сваля външното, за да уточни същността. Той е и иконопочитател обаче, защото търси образ на живата действена истина.
Култът на Константин Илиев видимо е към истинността. Както е известно, няма театрална естетика, която по един или друг начин да не слага в основата на своя метод и мерила тъкмо истината или възможността да различаваме театралната реалност от понятието за действителност. И да управляваме сближаването им. Качествата на студиите в сборника са такива, че го правят достоен и почти христоматиен пътеводител за европейската драма в XX век. Обаче – по скоро учебник по театрална етика, отколкото по театрална естетика. Уроците, които Константин Илиев дава, не са непременно методически, не са изградени от формули за постигане на успех в сценичната работа, нито от мерни системи за качеството на драматургия или режисура. Тук вече трябва да спомена и разширяващия се кръг от имена, особено българските, сред които Леон Даниел, Любен Гройс, Иван Радоев – тях и редица други авторът поставя в центъра на вниманието, за тях припомня, без да героизира и да романтизира.
Книгата, която държим в ръце, под формата на интервюта, речи, обръщения, доклади, писани и четени текстове, статии или анонси за театрални програми – всичко това е един „метатекст“, който бих нарекъл в духа на Захари Стоянов – „Записки по българския театър“. В него има палитра от образи на хора и галерия от персонажи. Реални личности и театрални характери се срещат, взаимно се променят и тази динамика е най-интересното, защото е живот. Националната тема и Васил Левски. Васил Левски и националното съдържание на българското историческо мислене, на българската политика, ако щете – ето другата тема, която авторът слага пред очите ни. Прави го на повече от сто страници в тази обемен сборник. Без да е и грам политически, анализът на Константин Илиев върху феномена с образите на Левски (в културата, литературата, архивистиката) е болезнено важен днес, безспорно актуален – сега. Срещаме се със съчинение, респектиращо в детайла. Всяка теза е обмислена до детайла, задълбочено изпълнена, като че едновременно от историк, географ, криминолог и, разбира се, от психолог – все прояви на многостранна природа, каквито професията на драматурга (като никоя друга!) изисква и създава. И не на последно място – като всяко добро „събрано“ съчинение, и този сборник дава свободата да бъде четен нелинейно. Търсенето, скоковете в обема и темите на съдържанието не повлияват ефекта, нито натрупването или интелектуалната интрига. Те само дават на читателя приятната възможност, при такова движение „с ход на коня“, да попадне на някоя от студиите за втори път.
И тогава пак няма да му бъде скучно.