Два клавирни концерта

 

И два различни стилистични полюса – класика и съвременност.
Анжела Тошева изпълни четири сонати на Бетовен: опус 2 № 3, опус 53 „Валдщайн”, опус 31 № 3, опус 109. Този Бетовенов маратон не може да бъде причислен към така наречените стилни концерти, поне не в сухия академичен смисъл: хронологична подредба, при която се тръгва от класическия чист сонатен цикъл - № 3, през също така „класическата” 18-а соната към твърде романтичната „Валдщайн” и загадъчно романтичната оп.109. Анжела Тошева, от позицията на музикант, който познава отлично „планетата Бетовен” в цялото й необозримо богатство, разкрива не елементарната постепенност във времето, а целостта му; открива ония знаци, които още с първите тонове прокарват художествени мостове в необятния образен свят на клавирните сонати на великия композитор.
Внушението, което излъчва архитектурата на програмата и прекрасното изпълнение на Анжела, беше емоционален пътеводител из този богат образен свят. Така бляскавите контрасти в първата част на Соната № 3, с която започна програмата, от една страна, подготвя следващата соната – „Валдщайн”, нейната финална светлина с ликуващата „императорска” тема, щедро изпята от дясната ръка и блестящо подкрепена от виртуозното емоционално пулсиране в лявата. Същевременно брилянтната броеница от тонове в третата и четвъртата част подготвят деликатната класичност на № 18. Повествователният подход на пианистката въздейства силно. Свободното разполагане в Бетовеновата естетика е резултат на познаването на посланията, перспективата на тази музика в нейната цялост. Анжела Тошева извайва всяка фраза, изчерпва всеки детайл. Изпълнението й носи определена романтичност – като емоция и качество на изказа – с умело туширания тон дори при силните контрасти, в които няма патетични изблици. Опус 109 – един от тестовете за високо интерпретаторско майсторство на пианиста поради твърде необичайното и свободно третиране на сонатната форма – беше блестящият финал на концерта..
Изтънчен вкус, благороден, красив тон – това е в основата на свиренето и на Абел Санчес-Агилера, харесван в многото страни, където е концертирал, и на многото конкурси, които е печелил, заради „интелигентно третиране на звука”. Агилера притежава изумителна техника, която използва като средство и никъде – като демонстрация и себеизява. Неговата програма  – също като на Анжела Тошева, беше „събрана” в собствена звукова „опаковка” от умението му да оцветява емоционално творбите.
Шьонберг – Три пиеси оп.11, които са старт на атонализма, но съдържат някои елементи на лирична мелодика, Агилера насити с благородна романтична красота Тембровата образност на Шьонберговите пиеси зададе определена романтична оцветеност в интерпретирането на цялата програма на Агилера – най-напред в авторската му творба – Морела из „Гротескни истории” (по Едгар По). Пиеса , конструирана от водопади от звуци, деликатни пианисими и фортисими, блестящо редуване на контрастни образи, повествование, изпълнено със страховита експресия, което говори за определен сюжетен подход.
Както и Соната № 7 на Скрябин – произведение, изобилстващо от мотиви и теми, кулминации и сривове – без истерията, така обикната от мнозина изпълнители на Скрябин. Скрябин на Агилера звучи освободено, с интелигентно овладяна емоционалност, без неистовост и с подчертано красив пеещ тон. Агилера постига поразителния камбанен ефект, с който Скрябин е наситил творбата си. Соната № 15 от Сабанеев закръгли романтично-скрябиновското на концерта. Творбата е продължение на емоционалния свят на Скрябин, но преситена с още повече и по-развихрени образи. Самата Скрябинова Соната № 7, Бялата меса, е нещо като пречистване след плашещата натовареност, според композитора, на № 6. Сабанеев е събрал в емоционален взрив целия скрябинов свят, който Агилера разгръща с особена драматична носталгия в грандиозна панорама от звуци.
Агилера е посветил себе си на съвременния клавирен репертоар и, както показа този концерт, той търси в музиката красивото, а не просто причудливото, подчинява невероятната си техника на извайване на съвършения образ.
За майсторството на Агилера може да се говори много – за невероятната техника, която никъде не изтъква самоцелно, за пеещия красив тон, за художествения усет при конструиране на творби и програми, за множеството награди и отличия от международни конкурси... И... за необичайните му за музикант занимания с биомедицина, за докторатите му в областта на биохимията и молекулярната биология, за приноса му към борбата с рака на кръвта...
За съжаление, малцина бяха щастливците, които се насладиха на това изключително изкуство: не повече от 20 души в залата. Събота, дъжд – изглежда музикалните потребности на софиянци се размиват лесно от дъжда...