Имитациите и ароматите

 
За велоалеите на „Раковски” и за други „подвизи” на Столична община
 
Доста неща се изписаха за новата велоалея на ул. „Раковски”. Чуха се всякакви, включително и крайни мнения. Велосипедистите се радваха на „отвоюваното” пространство, а шофьорите недоволстваха за допълнителното затруднение в и без това доста притеснената улица. Пешеходците като че останаха по-неутрални. Може би са поне доволни, че този път велоалеята не е за сметка на тротоара, който и без това е тесен. Както винаги, намеренията на общината по-скоро разделиха софийската общественост, доколкото я има, отколкото я обединиха. Че автомобилното движение в централната част на София, а и не само там, трябва да е по-малко, е безспорно. Ако се загледате в автомобилите, рядко ще видите повече от един човек вътре, независимо от големината на автомобила, тоест, транспортната ефективност е ниска – много енергия за малко транспорт. Дали обаче това е начинът, по който да се намали автомобилният трафик, е спорно. От друга страна, дали въобще в София е полезно за здравето да се кара велосипед, също е доста спорно. Не някои стръмни улици са проблем за колоездачите, а мръсният въздух. За замърсяването не са виновни старите автомобили. Немалка част от тях са с газови уредби и те замърсяват далеч по-малко от някои нови, безобразно експлоатирани автомобили, които бълват дим. Прахът и повсеместното строителство допълват нерадостната картина. В тази обстановка редовното каране на велосипед, ако не е по необходимост, е по скоро глупост, отколкото проява на здрав разум. Като допълним и безобразното отношение на шофьорите към двуколесните превозни средства, положението става още по-зле.
За да не бъда обвинен в пристрастие, бих искал да кажа, че ползвам както кола, така и велосипед, а също съм и пешеходец. Всичко, което е до 3, дори 4 км, минавам пеша, при по-големи разстояния, през пролетта, лятото и есента ползвам колело, а за по-далеч – автомобил, рядко градски транспорт – само метро. Малко са дните в София, в които въздухът е чист и може карането на велосипед да е удоволствие. Най-вероятно са по-малко от месец за цялата година. През лятото прахът е много, през зимата не става за каране, а през преходните сезони, като махнем всички дъждовни дни, остава съвсем малко време. Махам дъждовните дни, та и няколко дена след тях, защото отводняването на улиците е лошо, а българският шофьор не е свикнал да пази околните от локвите.
От друга страна, се замислям какъв е статутът на велосипедиста. Той по-близо до пешеходеца ли е или до МПС? Пешеходците недолюбват велосипедистите, шофьорите - също. По спомен, когато взимах шофьорка книжка, учехме и правилата за движение на велосипедистите. Какви сигнали трябва да подават при маневри и т.н. Това ме навежда на мисълта, че те са по-скоро част от уличното движение, отколкото от тротоарното. Доколкото знам, и по закон карането на велосипед по тротоарите е забранено. Откакто карам колело, съм виждал само двама или трима велосипедисти, които ползват сигналите за маневриране и най-вероятно са ги учили от листовките в шофьорските курсове. Дали не е редно велосипедистите да са запознати със закона за движение по пътищата? Мерим с различен аршин велосипедистите, пешеходците и шофьорите. Изискваме от последните да спазват стриктно правилата, но към нарушенията на другите сме доста по-толерантни. А ако сме в ролята на един от трите типа, винаги сме в правото си, а другите ни пречат. Независимо че немалка част от нас в различни моменти са ту пешеходци, ту велосипедисти, шофьори или пътници в градския транспорт, винаги другите ни пречат.
Разходих се по трасето на алеята. Минах цялото разстояние за около 15 минути. За това време видях трима велосипедисти, тролеите спираха на спирките, без да влизат в предвидените за това джобове и задръстваха движението. Задръстване ставаше и на кръстовището с ул. „Гурко”, където колите не се престрояваха според пътната маркировка. Пет автомобила караха с две колела във велоалеята и с две на платното, върху алеята бяха спрели два буса за разтоварване и зареждане на малки магазини, пешеходците минаваха, както си искат, без да се съобразяват нито с автомобилите, нито с велосипедистите, нито с градския транспорт. Алеята, както по-голяма част от софийските велоалеи, започва и свършва в нищото. Човек си задава въпроса – всъщност, какво представлява това, за какво служи, кого улеснява, колко струва, каква е цялостната идея, защото очевидно вижда само фрагмент от нещо. Хиляди още въпроси може да си зададем по отношение на алеята.
Същите въпроси може да си зададем за всичко, сътворено от столична община за последните почти 30 години, а дори и за последните 75. Тъй като за предишните 45 не сме имали думата, тях няма да ги коментирам.
Велоялеята е само една капка или капката, която разбуни духовете. Която показа, че общината, както и държавата, няма посока, няма цел, няма идея за развитието на града. Всичко се прави на парче под натиска на някакви моментни фактори. Няма ясно написан и изложен план за развитието на града. Между клишираните декларации на управлението и реалността има такава пропаст, че човек остава с впечатление за паралелни светове. Светът на администрацията и светът на хората, които живеят в града. А между тях май няма допирни точки, освен това, че ние с данъците си изхранваме администрацията и плащаме за всичките й безумни начинания. Ако се огледаме и видим какво е направено през тези години, като се започне от абсурдните маршрути на метролиниите с безобразно проектираните и изпълнени станции и се стигне до кошчетата за отпадъци. Ако погледнем какво представлява метростанция „Стадион Васил Левски”, как е проектирана, удобна ли е за ползване, колко струва, как е изпълнена. Ако погледнем спирка "Университет „Св. Св. Климент Охридски” с прилежащия подлез, в който изходът към ‘Княжеската градина" е превърнат във вонящ заден двор на магазин и заведение за обществено хранене. Ако усетим миризмата, която се носи оттам, под носа на символа на висшето образование в България – Софийския Университет. Ако се разходим по Перловската река или по-скоро канал, и видим безумните цветни партерчета, които два или три пъти в годината се обновяват. Ако се разходим по свещения хълм на столицата около храма „Св. София” и намиращия се до него храм „Св. Александър Невски”, който е превърнат в паркинг. Ако разгледаме спирките по съвсем скоро ремонтираното трамвайно трасе по бул. „България”. Ако се разходим по крайните квартали, в голяма част от които улиците са много тесни, защото са били проектирани за квартали с къщи, а не с многоетажни жилищни блокове. Улици без тротоари и без отводняване. Ако се разходим, например, по Драгалевска река и видим канализационните тръби от околните кооперации, които се изливат в нея, защото в голяма част от кварталите в подножието на Витоша няма канализация. Ако видим, че същото важи и за всички малки реки, които идват от планината, а друга част от отходните води текат в канавките по улиците, свързващи кварталите с града, и цялата тази мръсотия влиза в града. Ако погледнем тротоарите по бул. „Черни връх”, който беше ремонтиран скоро и които са тесни, без място за дървета, но с всевъзможни стълбове и препятствия. Ако се разходим в новоремонтираното площадно пространство пред НДК. Ако погледнем ремонта на бул. „Дондуков”, който е планиран от много време и до момента на започването му не беше ясно какво ще се прави, а в същото време беше избран изпълнител. Ако се загледаме в качеството на ремонтите, в качеството на вложените материали. И ако знаем цената, на която са направени всички тези неща. И накрая, ако си дадем сметка, че всъщност, това са нашите пари, за които сме работили и които сме дали под формата на данък, за да живеем по-добре. И ако накрая се замислим дали всъщност живеем по-добре. Какъв би бил отговорът?
А изброеното е само малко от нещата, които столичната община твори за наша сметка. И може би е добре да се запитаме - какво е общото между намеренията, декларациите на общината и реалността.
За общината велоалеите, както и всичко друго, което прави, се измерват в километри, бройки, квадратни и линейни метри. За качеството смисленост не става въпрос. Има усвоени пари и имитации. Имитации на велоалеи, на паркове, на осветление, на озеленяване, на достъп за хора с двигателни проблеми, на управление, на административни услуги, на градоустройство, на архитектура. Живеем в град и страна на имитациите.
Та, гледайки ежедневните метаморфози на новата велоалея, може да си съставим картина за протичането на мисловните процеси в общината. Представям си, че когато е възникнала идеята за тази и другите алеи, са се събрали компетентни специалисти, направили са проучване за създаването на цялостна мрежа в града, проучили са съществуващия трафик и трасета на велосипедистите, направили са прогнози за развитието на този вид транспорт. След това са изследвали местата, на които може да се направят велоалеи. Проучили са всички възможни проблеми, свързани с автомобилния частен, масовия градски транспорт, пешеходците, подлези, надлези, кръстовища. Проблеми със замърсяване на въздуха, шумово, светлинно и рекламно замърсяване. След като са проучили всички въпроси и проблеми и са ги огледали от всички възможни страни, са направили цялостен проект на мрежата от велосипедни алеи. Подложили са я на обсъждане с реалните потребители и участници в движението. След това, ако се е наложило, са направени корекции. После, на базата на този проект, са направени количествено-стойностни сметки, план за строителство и инвестиционен план. На плановете е направен икономически анализ. Обявени са на цялата общественост със съответните срокове за реализация и финансиране. Направен е търг за изпълнители с изискуеми срокове, гаранции (включително и поддръжка). И чак тогава е пристъпено към реализация на алеите, та дори да е на етапи.
Изброявам всичко това, защото когато всеки от нас има намерение на построи нещо, дали гараж, работилница, хамбар, къща или друго, го прави. Самата администрация изисква от нас под формата на проекти всичко гореописано. Не само го иска, но с педантична подробност проверява цялата документация, която предоставяме, и най-често изисква неща, които са извън законно изискуемите.
Самата администрация обаче не спазва изискванията, които има към гражданите.
Новата велоалея се появи първоначално под формата на маркировка от двете страни на ул. „Раковски”. Маркировката остана неразбрана от всички – от пешеходци, от велосипедисти, най-вече от шофьорите. Най-вероятно и жителите на околните сгради не са разбрали какво всъщност се прави. Тъй като никой не зачиташе маркировката, впоследствие се появиха ограничители, които възпрепятстват автомобилите да навлизат в алеята. Автомобилите обаче са упорити и съсипаха доста от преградите, преди да разберат за какво са те. После се оказа, че тези ограничители пречат на фирмите по почистването да местят контейнерите с отпадъци и там те бяха премахнати, като дупките от крепежите останаха, за да може в тях през зимата да влиза вода и да съсипва асфалта. После се оказа, че на единствения по-голям завой на улицата тролеите не могат да минават...
Всичко това показва начина на мислене и управление. На парче, без ясна цел, без представа как да се реализира идеята. Не бих се учудил, ако след време не се вземе решение тази част на улицата да стане пешеходна и всичко да бъде изринато, както направиха частично с настилката около езерото Ариана, която разбиха, защото се сетиха, че ще има спирка на метрото.
Най-вероятно през зимата велоялеята ще се превърне в място за натрупване на сняг. Ясно е, че снегорините ще избутат снега към нея и е ясно, че хората, които почистват снега от тротоарите, ще направят същото. Така малкото зимни колоездачи ще карат по платното за автомобили. Не вярвам някой от тях да хване снегорина и да почисти велоалеята. Може пък общината да направи обществена поръчка за доставка на малки снегорини за велоалеи. Кой знае...
Да погледнем в бъдещето и да видим какви са намеренията на общината за ремонтите на ул. „Граф Игнатиев”, района около „Света София” и „Св. Александър Невски”, бул. „Евлоги и Христо Георгиеви” в участъка от „Орлов мост” до НДК... Ще видим безкрайно некадърни проекти - болни архитектурни и общински амбиции за усвояване на средства.
Мнозина биха казали, че все пак е по-добре да се прави нещо, отколкото всичко да си е по старому. Не мога да твърдя за другите области на човешката дейност, но в областта на архитектурата и градоустройството съм убеден, че е по-добре нищо да не пипаме, ако не сме сигурни в добрия краен резултат. Ако нямаме способността да създадем нещо качествено, то поне трябва да имаме разум и мярка да не рушим създаденото. Дори и да ни дават „безвъзмездно” пари или по-скоро, точно защото ни дават пари, би трябвало да се замислим, преди да ги приемем и да съсипем града.
По-добре е да не пипаме нищо, докато по-читави поколения не дойдат и не решат какво да правят. Би трябвало поне малко останалият ни разсъдък и залинялото ни чувството за отговорност да ни спрат да правим глупост след глупост.
И, ако въпреки това, Европа ни дава пари да сменяме плочки, да слагаме златни павета, да садим лалета и теменужки, защото не знае, че всъщност нямаме тоалетни, ще трябва да й кажем, че все пак е по-добре да се изкъпем, отколкото да се напарфюмираме.
 
Дълъг послеслов
Всичко това го написах не за да се присъединя към мнението, че алеята е безсмислена, или че е полезна и на място, а за да кажа, че в крайна сметка, нямаше да има никакво значение какви са правилата за движение по пътищата, нямаше да има никакъв смисъл от велосипедната алея по ул. „Раковски” или където и да е, ако се съобразявахме един с друг. Ако представлявахме общност от хора, на които им е приятно да съжителстват. Шофьорите щяха да зачитат велосипедистите и пешеходците като равноправни участници в движението. Пешеходците нямаше гордо и бавно да пресичат пешеходните пътеки и да карат пълни автобуси да спират, а щяха деликатно, отдалеч да издебнат удобен момент да пресекат.
Всичко е въпрос на съобразяване с околните - на това да зачетеш човека до теб, когото не познаваш, като равностоен. С равни права и равни задължения към общността и към града. Това е проблемът на София и на страната ни. Не са проблем липсата на закони и правила. Законите са следствие на обичайното право, а то е следствие на неписаните морални и етични правила, които са в християнството под формата на заповеди, но техните корени са много далеч преди появата му.
Законите имат сила само когато се приемат от по-голямата част от обществото и не се прекрачват. Опитите за превъзпитание с правила и норми са обречени на неуспех и нашият град и държава доказват това безапелационно. Разновидностите на човешкото поведение са толкова необхватни, че опитите то да бъде контролирано и управлявано с норми са безсмислени. Единственият начин е спазването точно на тези морални и етични неписани правила. Не управлението на града или на държавата са тези, които искат и могат да приложат правилата. Те се възпитават в семейството, в дома, в жилищния блок, в квартала, в района, в града и в държавата. Посоката е от отделната личност към държавата, а не обратното. Когато критичната маса в общността е приела тези правила, останалата част или ги спазва, или напуска града. Такава общност си избира и читави управници.