Културното многообразие
- между идеал и реалност

 
Управлението на обществата с културно многообразие (cultural diversity) от десетилетия насам е една от водещите теми в техния дневен ред. През последните две години обаче, от началото на бежанската вълна от Близкия Изток и Африка към Европа, тя определя държавни политики и партийни програми. В западноевропейските страни на миграционната тематика се засвидетелства държанническо внимание на най-високо ниво. Дебатите се водят на висок градус, с необичайна емоционалност и са предмет на заострен обществен интерес. Вече е немислимо политик в изявите си да си позволи да не засегне мигрантския въпрос и да не вземе отношение по него.
 
Зачестяват срещите на европейските лидери за обсъждане на мигрантската политика и на мерките за контрол на миграцията. В предизборната кампания в Германия бежанската криза бързо стана водеща тема и повлия на изборните стратегии на партиите. В следизборния период мигрантската тема определи хода на преговорите за съставяне на правителство и тъй като разликите в становищата на отделните партии не успяха да бъдат преодолени, се стигна до настоящата – исторически безпрецедентна – политическа криза. Най-ново доказателство за значението на мигрантската и бежанската тематика е решението на Европейската комисия да даде Полша, Унгария и Чехия на Европейския съд заради отказа им да изпълнят правните си задължения за бежанските квоти. Последните два примера са горещо актуални – те се случват в реално време (декември 2017), успоредно с писането на настоящия материал. Усещането в обществото е, че всеки нов ден носи неприятни доказателства за заострянето на мигрантската проблематика – в чието дъно прозира страхът от ежедневно увеличаващото се културно многообразие.
В източноевропейските страни отношението към мигрантското и бежанско присъствие, както и към културното многообразие, което произтича от него, стои другояче. Изглежда, че политическите, икономически и обществени промени, свързани с растящата миграция, не са така остро актуални, както на „Запад“. За причините може да се спори, но фактът, че на „Изток“ в обществата, реално погледнато, почти липсва културно многообразие, със сигурност оказва влияние.
Далече съм от мисълта да противопоставям „Изтока“ и „Запада“ и позициите им относно културното многообразие. Желанието ми е да представя някои аспекти от дебата за мултикултурното общество в Германия и за сериозните проблеми, които то предизвиква.
 
Миграция в Германия – едно ново явление
 Общо казано, на германското общество липсва исторически опит за постоянно съжителство с „други“. Неголемите политически малцинства на датчани и фризийци в Северна Германия, на сорби в Източна Германия, както на роми и синти, никога не са оказвали влияние на доминантната германска култура и нейните институции. Основите на културното многообразие се полагат в съвремието с масовото набиране на работници от Южна Европа след Втората световна война. Както е известно, от 1950-те в Западна и от 1960-те в Източна Германия започват да влизат стотици хиляди чужди работници, известни като „гастарбайтери“ в западната и „работници по договор“ в източната част на страната.
И в двете Германии и политиците, и обществеността първоначално обръщат малко внимание на този факт. Придошлите работници са от интерес само за икономиката, тъй като попълват оределите поради войната редици на работната ръка. Човешкият фактор остава встрани и в следващите десетилетия. На него не се обръща внимание дори и когато на „гастарбайтерите“ се разрешава да доведат семействата си и тяхното присъствие става видимо във всички сектори на обществото – детски градини и училища, болници и лекарски кабинети, учреждения, транспорт, магазини и пр. „Другите“ само изпъстрят германското общество, но техният социален потенциал остава неразпознат. Политическото и обществено вграждане на мигрантите в Източна Германия взема друга насока, но тъй като то не е изследвано обширно, и до днес представлява, повече или по-малко, непозната територия. В настоящото изложение се основавам на миграционните явления и процеси в днешната обединена Германия.
 
Миграция и обществени промени
 
Миграцията и свързаните с нея обществени промени получават признание като политическа значимост едва към края на миналия век. Причина за това са новите реалности на глобализацията, които създават усилени нови потоци от мигранти – като социален състав, мотивация, комуникационни навици и намерения, те коренно се различават от старата мигрантска прослойка. Ако „старите“ бяха в по-голямата си част насочени към приемащата култура и склонни към асимилация, немобилни, с желание за завръщане в „родината“, то „новите“ са транснационални, изключително мобилни и компютърно грамотни, без намерения за път „назад“ и само ограничено лоялни към приемащата ги страна. Трета, междинна група представляват потомците на „старите“ мигранти, които съчетават „модерен“ профил с някои особености – собствен жаргон, облекло, музика и пр., но притежават и качества на предците си.
Общо мигрантите днес представляват средно около 20% от общото население, като много от тях са германски граждани. В големите градове частта на населението без германски корени стига до 40%. Този голям брой „чуждо“ население поставя ред предизвикателства пред обществото и държавата. Както и преди, в коренното население съществува – и все повече се усилва – чувството за „другост“, за заплаха и несигурност. Дори мигрантите от второто и третото поколение, които имат само слаба или дори никаква връзка с родината на родителите си, все по-често се възприемат като „други“. Нараства тенденцията към сегрегация и гетоизиране, увеличават се триенията между мигранти и германци.
 
Политически реакции
 
Понастоящем общественият климат в Германия е осезателно раздразнен. Усещането е, че е наложително да се промени представата за общество и държавност така, че всички граждани да се чувстват включени и съпричастни, независимо от произхода им. Фактори, като бързо менящата се в полза на мигрантите демография, застаряването на населението и свързаната с него липса на работна ръка и най-вече очертаващото се разграничение между коренно население и придошлите, принуждават политиците да обърнат сериозно внимание на проблемите, предизвикани от увеличаващия се брой многолики и бързо менящи се „културни другости“. Специално в Германия темата е вдигната на най-високо политическо ниво: в 2005 г. се гласува нов закон за миграцията, който впоследствие бе обновен като закон за интеграцията и влезе в сила на 1.1.2017 г. Политическата повеля гласи: „Не един до друг (nebeneinander), а един с друг (miteinander)“. Целта е мирното съжителство между носителите на различни култури и равнопоставеното участие на мигранти и местни жители във всички обществени и житейски сфери. Като концептуална основа на новото политическо решение служи теорията за мултикултурността, както е представена в най-чистата си форма в трудовете на канадския философ Тейлър – именно той формулира повелята „Различни, но равнопоставени“ („Different but equal“). Разбира се, че тази постановка далеч не отговаря на представите на коренното население, което все още се схваща като диктуващо начините на живот в германското общество.
Дискусиите за естеството на етническото и културно многообразие в германското общество не са отскоро. Чувствителността към мигрантската проблематика и дразненията при общуването с „другите“ присъстват от десетилетия в германското всекидневие. Но компактното пристигане на голям брой бежанци от малко познати досега културни региони внесе нови окраски в миграционния дебат и го изтласка бързо на първа линия. Остър, силно емоционален, поляризиращ и на моменти истеричен, той стана властваща тема не само в политическите и медийни среди, но и в личния живот. Разделя обществото на не общуващи помежду си лагери, предизвиква семейни свади и разваля приятелства.
 
Намира ли се германското общество в „миграционен стрес“?
Този въпрос не е риторичен. За изненада и разочарование на ляволибералните интелектуални елити, проявите на растяща ксенофобия, на расизъм и организиран политически национализъм от страна на коренното население са неоспорим факт. Едва ли някой е очаквал, че вече позабравената ксенологична теория на прочутия социолог Георг Зимел за „другостта“ от 1905 г. ще изживее такъв ренесанс и ще намери толкова силно потвърждение в съвремието. Никой анализатор на последствията от бежанската вълна не пропуска да спомене, че повсеместното и многочислено присъствие на „другите“ – на работното място, на улицата, в супермаркета, в метрото, в класната стая, в болничната стая, в учрежденията и пр. – е довело до страх от дебнещите навсякъде културни разлики. Усещането за „другост“ при коренното население се изостря, тенденцията е към засилване. Благодарение на повелята за политическа коректност, изблиците на агресия засега могат да бъдат овладени или поне туширани, но общественият модел на съжителство остава далеч от политически желаното „един с друг“. Реалната житейска формула си остава „един до друг“.
 
Култура и културни разлики – политически и научни парадигми
 
„Културна разлика“ днес е много „горещо“ понятие. Една от причините за това е различното му разбиране в политиката и в науката. В него се съдържа понятието „култура“, с което политици и изследователи боравят по съвършено различен начин. За политиката това е нов и необичаен термин, който трябва да се зачете, защото се налага от мултикултурната обществена реалност. Но той също е и неудобен, тъй като трудно подлежи на конкретизация. Дифузността и флуидността на понятието противостоят на естеството на политическата дейност, на нейната прагматична насоченост. Възниква ли тук дилема? Да, но тя може да се реши политически и решението й не е сложно. Под натиска на необходимостта от оперативни решения, понятието се конкретизира, като се отъждествява с националния произход.
Така опростено, то вече може да играе ролята на инструмент за управление на мултикултурното общество, да влиза в основата на законови регулативи и да се вписва в работата на администрацията. Встрани остават въпросите на културната динамика, на поколенческите промени, на идентичностните превъплощения и пр. Контурите на мигрантските групи придобиват еднозначност. Едно дете, чийто баща е мигрирал като гастарбайтер от Турция, програмист от Украйна или лекар от Италия, се числи съответно към мигрантските групи „турци“, „украинци“ и „италианци“ и затова, когато тръгва на училище, трябва да бъде записано първо в паралелка за изучаване на немски език – независимо от факта, че може да е родено в Германия и да говори само немски. Примерът е пресилен, но не е нереален.
Какви са представите за „култура” и „културни разлики“ в науките, за които това са „домашни“ понятия – етнология, културна и социална антропология, културология?
Теориите за културата и за производните културни разлики се коренят в културната антропология, където от ранните й години са на отчетлив дисциплинарен фокус. Тогава те се схващат – напълно в смисъла на Хердер – като териториално, политически, ментално и езиково хомогенни системи, които функционират изолирано една от друга. Тази представа, колкото и да ни се струва странна днес, е отговаряла на житейските реалности в тогавашните общества, в които всяко пътуване зад граница, общуване на чужд език, ползване на международни медии, всички чужди обичаи и обноски са били извънредни и вълнуващи преживявания. В резултат на работната и политическа миграция от втората половина на миналия век – например, на турци в Германия, мароканци в Холандия, алжирци във Франция, пакистанци във Великобритания и пр., идентификацията на „другия“ не може вече да бъде обоснована еднозначно с националната принадлежност. Това се проявява особено силно при вторите и третите мигрантски поколения, за които често се говори като за „културни хибриди“.
Представите за ясни граници между етноси и нации и съответно, за обективни културни разлики започват да се разколебават още от 1970-те години. Процесът на разграждане на концепта „култура“, съответно „културна разлика“, като формула за обяснение на човешкото поведение получи силен тласък от пробива на конструктивизма, който отрича способността на индивидите да опознаят обективната реалност и извежда на пръв план субективните конструкции, които всеки отделен индивид създава в собствената си глава. Твърдото „Ахмед е турчин“ се заменя с амбивалентното „Аз конструирам Ахмед като турчин, но Габи вероятно го конструира по друг начин“. Съвременните „мейнстрийм“ етнолози и културолози отхвърлят концепта „култура“ като остарял и ненужен и считат, че всеки опит да се обяснят поведенчески сблъсъци между индивиди с тяхната „култура“ отваря пътя към дискриминация и облагодетелстване на властимащите. Тази научна постановка изяснява липсата при съвременните етнолози и антрополози на интерес към мултикултурни ситуации и съответно към управлението на културното многообразие.
От краткия преглед на представите за „култура“ и „културна разлика“ в политиката и в научния свят става ясно, че позициите на двата лагера са изключително противоположни. Предпочитаното от политиците разбиране отъждествява култура и нация и се задоволява с един съкратен и стереотипен културен концепт, който есенциализира културните разлики. Властовото надмощие на политическите институции налага този прочит, колкото и опростен и неактуален да е той. Има опасност това порочно схващане да се наложи повсеместно в общественото мнение и да фиксира иначе политически нежеланата пропаст между коренните и мигрантските жители.
Научната позиция на отричане необходимостта от културни парадигми е също крайна и малко помага, когато трябва да се обхванат и анализират конфликтите между индивиди с различен културен произход, да се предлагат стратегии за безконфликтно съжителство и за интеркултурно отваряне на институциите, за съставяне на програми по интеркултурно образование, накратко – за справяне на обществото с културното многообразие. Малко пресилено е, но може да се каже, че ненамесата на етнолози и антрополози в политическата дискусия по въпросите на миграция, интеграция и мултикултурност оставя властимащите без професионална подкрепа.
 
Има ли трети път?
Днес, в условията на политическа и икономическа глобализация и на растящо и неудържимо движение на хора, ресурси и информационни продукти, мултикултурното германско общество постоянно мени своя профил. Мигрантските кохорти са повече и все по-разнородни – по произход, образование, статус, повод за миграция и отношение към приемащата ги Германия. Старите гастарбайтери, техните потомци от второ, трето и дори четвърто поколение, новите работни мигранти, бежанците от войни и бедност, компютърните експерти, интернационалните студенти и прочее – във всяка група съжителството и общуването с коренното население се осъществява по различен начин, културните разлики се проявяват под различна форма. Те вече не могат да се обхванат с една единствена културна парадигма, било то есенциализираща или универсализираща, която да важи за всичките възможни интерфейси. Различните времеви, възрастови, езикови, етнически, социални и пр. характеристики на кохортите изискват един непредубеден и гъвкав избор на културни парадигми, които позволяват изследванията на различните житейските практики и комуникационни навици на мигрантите. Без обремененост от предпоставени теоретични тези, без да се табуизират, но и без да се есенциализират културните различия. Такъв би бил третият път към управлението на културното многообразие.
Към подобен подход се стреми дисциплината Интеркултурна комуникация, която се противопоставя на строгата дихотомия между политическото разбиране за културна предопределеност и на отрицанието на значението на културните разлики и се застъпва за модерна мултифасетна представа за култура, която позволява актуален подход към комплексните ситуации на общуване между германци и мигранти. Подробното описание на тази нова хуманитарна дисциплина би било обект на друга статия.