Рената в МХАТ:
небе, девойка, самолет, смърт

 
Рената Литвинова написа пиесата „Северен вятър” и сама я постави на Малката сцена на МХАТ. Според автора, това е спектакъл „за Севера, Смъртта и Любовта”, а жанрът е „реална фантасмагория”. Сред създателите на тази камерна постановка фигурират одиозният моделиер Гоша Рубчински като художник и Земфира като композитор. На сцената са артисти от трупата на МХТ и самата Рената Литвинова. „Северен вятър” предизвика нечуван ажиотаж – билетите бяха изкупени месеци преди премиерата. Обяснението е името на автора-режисьор.
Трябва да се отбележи, че Рената Литвинова е за втори път в Художествения театър. Преди няколко години режисьорът Адолф Шапиро неочаквано за мнозина я покани за ролята на Раневска във „Вишнева градина”. Тогава тя много ми хареса, въпреки неравния и чуплив за сцената глас, биещите на очи сценична неувереност и неопитност. Но нейната индивидуалност тогава победи и дори скептиците признаха: „Може”. Сега Рената стъпи на режисьорската територия, а тук това, което е простимо за актрисата, на постановчика не се прощава. И така, гледаме режисьорския й дебют.
По тъмна завеска пада сняг, свисти вятър. Вярно, завеската не е стабилна, току-виж я издухал този най-северен вятър. Обаче зад нея се оказва стая, облята в топла светлина. Маса, около която се е събрало семейство да посрещне Нова Година. Коя точно? Някоя след раждането на Христа – не е важно. Дори костюмите на героите объркват – дали са от 30-те с дамските сака с широки рамене и вълнисти прически или са от началото на миналия век с кадифените рокли. А може и да е днешно облекло за стюардеси с излети сакенца и тесни полички.
Не, все пак Рената обича небето, стюардесите, самолета – сякаш от екрана на сцената на МХТ се е преселила част от филмите й. През сценичния прозорец плуват облаци, чува се рев на мотор, влиза стюардеса. Разбира се, красавица в костюм с цвят на стоманено крило. Тя се казва Фани и е годеница на Бенедикт, сина на Маргарита. Прочее, на новогодишната трапеза роднините са доста и от раз не разбираш кой на кого какъв е. Да не говорим, че текстът, който произнасят, внася още по-голям смут.
„Поразена бях, щом те съзрях, как те обичам, макар и да те виждам за първи път. Северният вятър, студът ни възпитаваше. Стискаш ръката в юмрук...”
Стюардесата, пощальон в костюм на военен летец, оперна дива в рокля с пайети. Столетната Алиса (може да е от Огледалния свят, кой знае) и нейната Сянка. Не говоря за професор Жгутик, който заради нещастна любов се е преквалифицирал от пластичен хирург в патоанатом – запазил е спиртосания нос на любимата си Ада и от време на време показва бурканчето с него. От време навреме идва смъртта – красавица в строг мъжки костюм – и прибира някого. Отвежда го в другия свят.
Мизансценът на Нова Година със семеен тост за любов до гроб се повтаря осем или девет пъти, докато странното семейство не се стопи като сняг на слънце, но без слънце. Пиесата си Литвинова определя като реална фантасмагория, където управлява нереалното, но, колкото и странно да е, е разбираемо, защото това е онова, което живее с нас винаги, в подсъзнанието ни – мислите за любовта и смъртта в разни варианти. „Безумията са недостатъчни”, казва един от персонажите, издавайки тайната мисъл на автора. А с безумията авторът Литвинова се реваншира. Но главното свойство на нейните безумия е някаква уютност, човечност. Безсмислеността в края на краищата определя живота и движенията му към неизбежния край. Там, където, ако се вярва на автора на пиесата, смъртоносната блондинка води свои сметки и се чуди на хаоса, който хората внасят в нейното уредено стопанство. „Скрих се от навигацията на вектора на 13-ия час – говори тя, обезкуражена от вероломното нарушаване на реда – а по тяхното часоизчисление е на 25-ия час. Ужас, когато той настъпи, мен ме превъртат 120 въздишки назад”.
Колкото и странно да е, тъкмо абсурдисткият и смешен текст на Литвинова управлява действието, сменя картините при неизменността на статичната сцена – Нова Година, северният вятър, по ред на номерата всички са умрели. Жива е само една любов – Бенедикт все още се среща със своята Фани, стюардесата на живота му, загинала скоро след тяхното запознанство и представянето й на семейството. Те са в кабината на самолета, чийто пропелер вече е в движение.
Поразителен е актьорският ансамбъл в „Северен вятър”. Литвинова е извадила индивидуалността на всеки – и с текст, и с рисунък. Не знам дали този труд е колективен или е само заслуга на режисьора, но резултатът е превъзходен. Рядък случай, когато ансамбълът работи като часовник и е невъзможно да отделиш някого. Впрочем... Откроява се Рената, но не с играта си, която изглежда като продължение на съществуването й в условията на сцената, а с това, че е видимо как нейната Маргарита гледа артистите, произнасяйки само с устни заедно с тях текста не като партньор, а като режисьор.
След представлението, когато приключиха аплодисментите и цветята бяха раздадени, чух разни мнения: от „тънко” и „страхотно” до възмутеното „нищо не разбрах”. За „Северен вятър” и Литвинова ще спорят, но е факт, че спектакълът е скроен не по стандартите на съвременния театър, а по собствени технологии.
 
Рената Литвинова след премиерата
- Написах пиесата стремително, може би за месец. И след това я натаманявах според артистите. Защото един искаше монолог, втори – нещо друго... Влюбвайки се в артистите, аз им правех роли. По-нататък искам да издам пиесата, защото тя е по-обемна от това, което видяхте днес на сцената.
- А защо е този избор – север, а не запад или юг. Там по-топло ли е?
- Защото ние не сме юг и по принцип това представя нашата загадъчна територия. Сиви поля, където има някакъв куратор, на когото поръчват да контролира хаоса, а това е абсолютно невъзможно. За какво съществува тази територия?
- Русия ли имате предвид? Стори ми се, че имате предвид изобщо живота.
- Да, живота изобщо. Как да ви кажа, не обичам документализма – конкретно време, конкретно място. Не, аз винаги разказвам приказка.
- Получила ви се е една такава некрофилска.
- Всъщност, в изкуството двете главни теми са любовта и смъртта. Не съществуват една без друга.
- Любов и смърт – това не е нещо ново, нали?
- Не знам защо всички си затварят очите за това. В някакъв смисъл им показваш северен вятър. Помните ли: „Гледай в очите – те плачат”, а хората не искат да гледат плачещи очи. Северен вятър. Може и да ви кажа, че е много страшно.
- Искате ли да плашите зрителите?
- Не, не искам да ги плаша. Просто искам да им кажа, че очите плачат.
 
Московский комсомолец, 16 септември 2017 г.