Неразомагьосване на Бруно Шулц

 
Бруно Шулц. „Канелените магазини”. Превод от полски Магдалена Атанасова. София: изд. „Аквариус”, 2017;
Бруно Шулц.„Санаториум Клепсидра”. Превод от полски Магдалена Атанасова. София: изд. „Аквариус”, 2017
 
Твърде много е написано за Бруно Шулц (1892 – 1942) в последните 60 години, но енигмата около текстовете му остава, разплитането до основите й - нескончаемо доказващ се мираж. Откъде е трудността? От самото естество на Шулцовата фикция - този пренаселен от метаморфози свят? И най-скоростно изменящият се за единица време в прозата на XX век. От стилистиката - този необгледен, нов демиургически език? И най-концентрираният на метафори върху единица пространство. От култа към самите текстове, приемани за литературни чудеса, почитани като магически тотеми? От митовете, обсадили името на автора? Този текст не знае отговора. Като всички други, той е инвариант, поредна крачка вътре в омагьосания кръг на шулцознанието: каквото и да кажем, продължаваме легендите.
Най-упоритата сред тях, известно е, не произтича от изкуството, а от страшния житейски край. „Абсурдна”, както я нарича Адам Загаевски, смъртта на Шулц обсебва полската, а след това и европейската културна памет. И блокира образа му – мъченически, неистово самотен, траурно скован - в кошмара на последния му ден: 19 ноември 1942. Така, както го повалят изстрелите на офицера от Гестапо Карл Гюнтер, докато върви, на път за гетото в родния му Дрохобич, с хляб в ръце. Тялото остава да лежи цял ден на улицата и чак след падането на нощта, след забраната да бъде доближено, е пренесено в незнаен и до днес общ гроб в покрайнините на града. 75 години оттогава тази сцена няма свършек: повтарянето й във всеки текст за Шулц, включително в този, създава нов абсурд: превръщането на смъртта в най-безсмъртното събитие в посмъртния живот на автора. Всичко това пренарежда, в някои текстове, и биографията приживе. Сякаш краят е предизвестен и всяка съществувала злочестина е част от увертюрата му: сърдечният порок на Шулц, депресиите му, банкрутът на магазинчето за платове, обречено болният баща и отчаянието на трите жени - майка, сестра и братовчедка, за които Шулц едва успява да се грижи с мизерната заплата на учител по рисуване. В добавка идва мястото и обстоятелството, че почти всички събития в живота му се скупчват – все в Дрохобич и буквално през няколко улици (дори убийството става на само сто метра от родната му къща). Заклещен в пространството с другите си тегоби – всичко това извежда до фигурата на задънената улица, или cul-de-sac, както я наричат някои митологизатори. Тязаплашително се свива с нахлуването на съветските войски в града през 1939, докато опре о дъното си - зад огражденията на еврейското гето, след окупацията на нацистите през 1941. Всички тези съкрушителни хиперболи черпят основанията си в съжалението; търсят лек за загубата. Сякаш примирението с нея е възможно само ако Шулцовият път се види като неизбежност, трагически в целостта си. От гледна точка на изкуството той е настина такъв: почти половината създадено от автора се губи и не оцелява през войната, а ние оставаме завинаги с един недовършен Бруно Шулц. Изчезват, ненамерени до днес, всички ръкописи на непубликувани разкази, недовършеният роман „Месията”, безчет графики и внушителна кореспонденция. Какво остава? Двата чутовни сборника „Канелените магазини”(1934), „Санаториум Клепсидра”(1937) и оскъден брой разкази и рецензии в полския печат. От работите му като художник - едно маслено платно, около 300 рисунки и графики cliché verre, и стенописите по приказки на Братя Грим, чието откриване изпод мазилката на стар килер в Дрохобич през 2001 предизвиква международна сензация. А след това и скандал, напоен с нова доза тъга, тъй като те също изчезват - разрязани на няколко парчета и тайно пренесени в Йерусалим от еврейската организация „Яд Вашем”. Около факта на изчезването, не само на творби, прораства следващ мит, играещ с идеята, че реалността подражава на Шулцовата фикция, в която, както знаем, изчезването на неща е най-естественото нещо. Трудно се устоява на такава фантазия, особено когато и авторовото име се оказва изчезнало. То не фигурира като съществувало в регистрите на съветско-украинския Дрохобич. „Няма такъв човек” е отговорът от градския архив.
Обратът идва в средата на 50-те години с появата на Йержи Фицовски – полски литературен историк, един закъснял с поколение Макс Брод за срещата със своя „полски Кафка”, както често е наричан Шулц. Затова и толкова по-настървено се посвещава на откритието: цели 60 години, отдадени „с маниакалност”, както сам признава, в популяризиране и преиздаване на Шулц. Подобно на „литературен детектив”, Фицовски дебне във всички посоки за следи, свидетели и свидетелства, които в изтощително иронична игра се появяват и се губят. Факт е – „Територии на великата ерес” или биографията, която издава през 1957, дава ход, освен на част от митовете, на грандиозен възкресителен процес, катализира т.нар. шулцофилия – експлозия от интерес към Шулц по целия свят. Заедно с усилията на втория Шулцов откривател – Артур Сандауер, името му получава ореол в Полша. От края на 70-те години той вече е канонизиран и навън, икона до иконите на Пруст и Кафка. А идолопоклонници му стават Исак Башевис Сингер, Давид Гросман, Данило Киш, Кундера, Кутси, Боланьо, Филип Рот, Салман Рушди. Джон Ъпдайк пише предговора към второто издание на „Санаториум Клепсидра” в Америка (1978), Итало Калвино – към италианското на „Канелените магазини”, също в края на 70-те. На 50-годишнината от смъртта му ЮНЕСКО обявява Шулц за автор на 1992. Същата година, докато светът го чества, в независима Украйна, в самия Шулцов Дрохобич, кметът отхвърля предложението на местната еврейска общност за издигане на паметник на писателя с мотива, че жителите на града ще се „засегнат” от почитането на „един непознат”. У нас, за щастие, и двата сборника излизат незабавно след промените – през 1990, в общ том и в разтърсващия превод на Магдалена Атанасова, но, казано съвсем по шулциански, сякаш попадат в „глух коловоз”, в неизползван от никого „ръкав на времето”, защото четвърт век не са последвани от нищо. Един необясним контраст спрямо трупащото се присъствие, включително с биографии, писма, изследвания на другите големи гласове на модернизма междувременно.
Днес обаче Шулц е тук с двата сборника в два отделни тома, допълнени с ценни послеслови и в редактиран превод, максимално доближен до чудността и богатствата на Шулцовия израз. Така изданията идват, мисля, не като да ни припомнят, а да ни срещнат abinitioс автора. Още повече, че томът на Санаториум Клепсидра включва други четири разказа, непознати досега на български (сред които прочутите „Република на мечтите” и „Комета”), с което, може да се каже, вече разполагаме с цялата проза. Не повече от 450 страници общо. Недоумението, че толкова скромен обем е съсъд на неизчерпаема литература, че за стила й, определян как ли не - сюрреализъм, символизъм, магически реализъм, не се намира точно име, и че удържа тайнството си пред най-посветените и посветилите й се, съпътства цялата история на сборниците след преоткриването им. През 2009 академичното издание „(Un)maskingBrunoSchulz”, събрало представителни Шулцови изследователи, признава интерпретационното фиаско. Както и да се подхване текстът, анализът остава „фрагментарен, маргинален”, сърцевината на значенията – все така непроходима. Тази проза е препъникамък още с появата си. Много от полските критици навремето са в паника: в написаното няма „тема”, „главна идея”, „проблем”; и ред не може да се преразкаже заради безфабулния хаос. Гротескната еротика шокира крилото на марксистките литературоведи, които заклеймяват прозата на Шулц ведно с тази на другите двама големи полски модернисти – Виткевич и Гомбрович, като „литература на болни маниаци”. Но какво са разказите в Канелените магазини, продължението им в Санаториум Клепсидра иостаналите други? Шулц, разбира се, е този, който дава отговор и ключове към тълкуванията: това е автобиография на ранните му години, но не на нещата и събитията, каквито са, а на търсенето на първичната им идея, връщане към корена на битието им, стигане до есенциалната матрица. Всички образи – на бащата, Книгата, небето и сезоните, Адела и Бианка, класьорът с марки, тапетите с шушукащи си шарки – са част от тази лична митология, както я нарича Шулц; всички са един безкраен коментар към онзи поетичен куплет: тайната, дадена ни в началото, тайната на всеки образ, отпечатал се в главите ни по време на Гениалната епоха, както Шулц нарича детството. Понякога тази тайна просветва ненадейно, например под формата на миризма във вестибюла на леля му Агата: В тази свойска стара миризма се съдържаха в удивително прост синтез животът на тези хора, аламбикът на расата, видът на кръвта им и тайната на съдбата им, присъстваща незабележимо в ежедневния поток на тяхното си обособено време. Това потъване навътре и назад въвлича в свят със съвършено друга логика, време и пространство. И като в главозамайващ сън – всякаква повествователна последователност отпада, невъзможна е. Защото времето, както открива Сандауер, е „постайнщайновско”: то се движи „едновременно в няколко посоки” - или се разтяга, или се свива. Или спира: сякаш връзваше възли в наниза на часовете и понякога поглъщаше цели празни интервали от битието. С него и пространството - то само се мести, едни стаи изчезват, други се появяват, трети се срастват. Така е и с материята: нещо е едно и друго едновременно: бащата е и жив, и мъртъв в Санаториум Клепсидра, стаята е и гора, и влак в Канелените магазини. Законите на квантовата физика, облечени в литературна форма, метафизически описани. Всичко това сякаш опасно разлюлява легендите за печалния живот на автора и за безизходния Дрохобич. В двойника му от рисунките най-често няма прозорци: стаите сякаш навлизат в улиците или улиците преминават в стаите. Видян през прозата, градът вече е тотално необгледен: препреливащо контурите си място, завинаги непребродимо, неузнаваемо от къща до къща, с лабиринт коридори зад всяка врата - като в архитектурните халюцинации на Пиранези. Но това често не са безопасни, а съмнителни, рисковани и двузначни територии, хитър многоизмерен декор, сред който тайната най-често се изплъзва. Тогава сред страниците и рисунките на Шулц се подават гротеските. Самият той се рисува така, а в писмата се самонарича гном и лемур: един окаян другоземец, който в момент на безпокойство винаги нахвърля контурите на малка къщичка, а ако не разполага с молив, я начертава с пръст. Писателят е най-окаяното същество на земята. – пише Шулц в писмо до близката си приятелка Романа Халперн през 1934. – Той трябва непрекъснато да лъже, да представя като валидно и реално онова, което всъщност е в мизерно състояние на разпад и хаос в самия него. И все пак, две години по-късно - в „Република на мечтите”, създава възторжен разказ-апология на поезията и на детството, винаги тъждествени за него, които никога не лъжат: една територия на есенциално ниво, с небе многоетажно и всепоглъщащо, пълно с недовършени фрески и импровизации, с летящи драперии и внезапни възнесения.
Може би много читатели са търсили Републиката на мечтите или Санаториум Клепсидра в околностите на Дрохобич. Със сигурност знаем, че Ришард Капушчински, на минаване през мъничкия Шулцов град през 1991, се опитва да намери улицата с канелените магазини, макар че, както го подсеща домакинът му, те са само във въображението на писателя. Въпреки това сме убедени в съществуването им. Напълно убедени. Защото всяка парадоксалност изчезва, щом се окажеш в нея: в плена на неразомагьосания Бруно Шулц.