Владетели на бароковия език

 

За 11-а година фестивалът „Изкуството на барока” ни притегли към познатата и непозната музика на старите майстори (с десет концерта и уъркшоп на флейтиста Ерик Босграаф за студенти и професионални инструменталисти). Вече затвърди и своя формат, разстила се по-пространно във времето (30 септември – 30 ноември), което дава практически удобства на публиката за избор в пренаситения с концерти софийски музикален живот. В „битката” за слушатели обаче е без конкуренция в този музикален ареал. И като стратегия - да култивира вкус към ценностите на старинната музика и развитието на нейната интерпретация на българска почва в унисон със световната практика. И с идеята за мултикултурни диалози – според възможностите на бюджета си, ни среща с големи изпълнители от новата генерация, а концертните програми с всеки нов фестивален опус ненатрапчиво наслояват знания: за различните стилове в привидно монолитния бароков стил, за мигриращите музикални идеи, теми и сюжети, за пъстрия звуков инструментариум, за бароковия театър… Не всичко успях да проследя и, за съжаление, пропуснах изявите на цигуларката Зефира Вълова, главното действащо лице и артистичен директор на „Изкуството на барока”, с фестивалния бароков ансамбъл, като диригент и солист на Софийската филхармония, сонатната вечер „Alla romana” с Явор Генов (арчилютня) - концерти, за които се разнесе възхита из публичното пространство. Затова ще се концентрирам върху чуждите гастроли на фестивала.
Очакваната с предвидима наслада среща с ансамбъл „Кордевенто” бе прелюдирана от матине на Изхар Елиас. Под надслова „Кралската китара” той съгради изящен рецитал с пиеси от италианеца Франческо Корбета, който с виртуозното си изкуство лансира любимия някога инструмент на простолюдието в най-висшите аристократични кръгове на Италия, Германия, Австрия, Нидерландия, Англия, Испания и Франция. Личен учител по китара на Луи XIV и английската принцеса Анна, той ни е завещал пет печатни сборника и множество ръкописи – истински компендиум на бароковия китарен репертоар. Водеща нишка в подбора на Изхар Елиас бяха многогласни и сложни полифонични пиеси – три шакони (арка и опорна точка в златното сечение на програмата), фолия и пасакалия, между тях – две сюити с танци и ария (в оригинал за тромпет). Нищо чудно, че тези пиеси не се свирят от всеки китарист, Изхар с голямо майсторство извая зашеметяващите орнаментации в мелодичните линии, сплетени в странни и екстатични хармонии. А с танците разкри онзи чуден дуализъм на бароковата епоха, в която музикалните забавления на деня се трансформират в композиторското съзнание във висок художествен „продукт”. Само след няколко часа заедно с Ерик Босграаф (блокфлейта) и Алесандро Пиану (чембало) ни поведоха към други територии на духа с програмата „Alla francese”. Ансамбълът им „Кордевенто” представи малка антология с творби от прославени френски майстори: Жан-Мари Льоклер, Жак Мартен Отетер, Франсоа Купрен, Жан-Фери Рьобел, Пиер-Даникан Филидор, Жан-Анри Д'Англебер и Робер да Визе. В анонсиращия текст към концерта, харизматичният лидер на формацията Босграаф нахвърля задочната й опозиция на италианската музика: „Френският стил се отличава с яснота и елегантност, а италианският – с противопоставяне на контрасти като светло и тъмно. Френската обикновено изисква сдържаност и умереност, а италианската предизвиква крайности в изразността. Френската търси да „погали ухото” със сладостта си, а италианската е енергична, странна и дори яростна”. Този игрови подход към музикалната материя е нещо като запазена марка на ансамбъла. Алесандро Пиану в разговор преди време беше споменал, че за тях „музиката от XVII век е почти като скица върху листа. Изкуството в изпълнението на тази музика е в това - какво ти ще добавиш към тази скица”. Цветове? Вкус? Въображение? Щедро от всичко това добавиха „Кордевенто” и с покоряваща инвенция превърнаха всеки текст в свой разказ. Подбраната програма преминаваше от великолепни ансамблови пиеси (в комбинации трио или дуо) към солови „монолози”. Красив спектакъл, в който разгърнаха богатото на афекти, образи и реторични похвати френско изкуство. Всъщност, думата театър е всеприсъстващ код, когато става дума за бароковата музика. Тя е първичният взрив и на операта, и на балета, на изкусните мадригали и на инструменталната музика. И точно тук е предизвикателството пред артиста - да задвижи, да води фантазията на публиката, а тази магия Ерик Босграаф, Алесандро Пиану и Изхар Елиас владеят наистина добре!
За първи път на фестивала гостува ансамбъл „Арсенале соноро” с концерт на тема „Баща, син, кръстник”. Става дума за Йохан Себастиан Бах, сина му Карл Филип Емануел и неговия кръстник Георг Филип Телеман. Основател на състава е руският цигулар Борис Бегелман, който живее и работи в Италия. Името му проследяваме като концертмайстор на известни ансамбли: „Кончерто италиано” на Риналдо Алесандрини, „Академия Бизантина” на Отавио Дантоне и „Капела Габета” на Андрес Габета, концертира като солист и диригент. В „Арсенале соноро” свири и чембалистката Александра Коренева - лауреат на международни конкурси, преподавател в Московската консерватория. В София за първи път триото допълни австрийката Бернадет Кьобеле вместо титуляра виолончелист Людовико Минази. Част от програмата им съм слушала в компактдиска с трио сонати от Телеман (2015), съвсем наскоро излезе и соловият албум на цигуларя със сонати и партити от Бах. Но живото музициране е съвсем друго докосване до изкуството на ансамбъла. Музиката на тримата майстори очертава три линии в немския XVIII век. Ако Йохан Себастиан е висшата мъдра еманация на Барока, Телеман сред своите сънародници композитори усвоява най-плодотворно европейските музикални новости от Франция и Италия, без да бъде еклектичен. А Баховият син прекрачва в музиката на галантното изкуство Рококо. Благодатна програма, в която Бегелман, най-мощната фигура в триото, показа различни подходи в интерпретацията. Виртуозитет и елегантна пластика във фразиране и динамика при сонатите на Телеман, сочен и чувствен звук в цигулковата соната на Карли Филип Емануел Бах. Преди финалната Соната в ми минор BWV 1023 от Йохан Себастиан, той изпълни неговата прочута Шакона. Пиеса, която винаги „оголва” изпълнителя. Бегелман свири Бах в много мек и матов колорит, с отстранено от емоции, пронизващо графично гласоводене. Маниер, който напомня дръзкия Глен Гулд.
Соло рециталът на виенчанина Кристоф Урбанец ме подсети за една барокова пиеса, чието заглавие гласи: „Плебейката цигулка срещу аристократката виола да гамба”. Няколко десетилетия редом с настъпателния разцвет на цигулката, този прекрасен инструмент удържа високата си класа с изтънчен репертоар. Част от него представи Урбанец - известно име сред младите гамбисти, победител в Конкурса за виола да гамба в Севиля (2007), с втора награда на Конкурса Бах-Абел в Кьотен и специална награда за интерпретация на Бах (2006), преподавател в Университета в Грац. След енергичното начало с ефектните, живописни пиеси на шотландеца Тобиас Хюм, той ни поведе към тихата естетска музика на великите барокови изпълнители и творци от френската школа Жан дьо Сен Коломб, Марен Маре и Антоан Форкьоре. И завърши програмата си с две творби от Телеман и Карл Фридрих Абел. Австрийският гамбист притежава силни вътрешни сетива за бароковата музика. Изпълнява я с равновесна хармония на мисловност и страст. Впечатляваща бе и филигранната му техника, с която извайва всяка фраза, фокусира всеки важен детайл и извлича от инструмента богата палитра на музикалния изказ.