Да се саморазказва

 
Васил Марков, „Нека изкуството разкаже самò своята история“, Аскони-издат, София, 2017, 230 с.
В контекста на българските академични изследвания върху визуалното и природата на образа, книгата на Васил Марков „Нека изкуството разкаже самò своята история“ застава по-скоро от страната на философския и критико-теоретичния подход, отколкото от тази на традиционното историческо изкуствознание. В това отношение тя се вписва в една линия на изследване върху същината на визуалното, изградена от автори, като Ангел В. Ангелов, Ирина Генова, Боян Манчев.
Спекулативната позиция на изследването на Марков е заявена още в предисловието на текста, където откриваме и основните точки на теоретичната и методологичната рамка, в която оттук нататък, под формата на есеистични фрагменти, ще бъдат разгръщани историческите анализи. Тази теоретична рамка обаче не е предпоставена, а е изведена откъм самия анализиран материал и едва след това е систематично изложена в предисловието. Така тя не се помества външно спрямо анализирания материал, а изтича от него под формата на трансформация в говореното за образа. Тази трансформация на говореното, посочва Марков, се е доказала като необходима вследствие от историческото, научното и техническото развитие на западната култура от XIX – XX век. Тъкмо сложната мрежа от културно-исторически преобразувания в периода на късната модерност обуславят централното теоретично и понятийно нововъведение на Васил Марков. Това е концепцията за онто-топология на образа.
В какво се състои понятийното нововъведение? То позволява образът да не бъде разглеждан чисто и просто като културен феномен, който подлежи на стройно описание и праволинейно историзиране. Марков започва с демонстрация на това по какъв начин понятието за образ, а заедно с него и понятието за изобразително изкуство, пределно се е отдалечило от всякакви саморазбиращи се или интуитивно дадени формулировки. Цялостното развитие в сферата на изкуството през XX в. е направило така, че въпросите „Какво е образ?“,„Какво е изкуство?“ ще се окажат вътрешно блокирани. Те вече не допускат формулирането на интуитивен или достатъчно еднозначен отговор. Въпреки това, трябва ли да се откажем от тях? Трябва ли да се откажем от осмисляне и историзиране на съвременната ни визуална култура, като обявим нейния край? „Край на историята“ и „край на изкуството“ съвсем просто и формално се съчетават във фразата „край на историята на изкуството“. Васил Марков обаче намира този подход за твърде опростен, следствие от един прекалено лесен отговор на въпроса „Какво е визуалният образ?“, а именно: „Вече не можем да знаем“. Тъкмо в този пункт авторът предлага една трансформация в подхода към изкуството на образите, която бързо прераства във философски обоснована методология, а след това и в трансформация на идеята ни за онтология на образа. Вместо да питаме „Какво е образът?“, трябва да зададем въпроса по различен начин: „Къде е образът?“, „Къде е изкуството?“ или „Как работи изкуството?“. Така надхвърлилият пределите на традиционната естетика обект „визуален образ“, който досега се е помествал в лоното на естетическото под формата на „художествен“ образ, позволява да бъде уловен в друга, нова понятийна рамка. Това е рамката, която Марков назовава топологията на образа.
Понятието „топология“ е употребено многозначно. От една страна, то стои близо да представата за топографското разпределение на образа по територията на човешкото и нечовешкото. Едно разпределение, което ще ни даде знание за функционалността на образа вследствие от знанието за това къде се намира той, как е положен и разположен. Ето защо авторът заявява, че образът не може да бъде дефиниран, а само картографиран.
„Нека изкуството разкаже самò своята история“ е книга, замислена като книга акт, като „акция“, освобождаваща изкуството от подчинилите го дискурси (философия, история, изкуствознание). Тя изработва такава стратегия, която, вместо да обяснява и осветлява обекта си откъм надпоставена инстанция, трябва да се отдръпва, да оставя изкуството да се само-разкрива. Функцията на изкуството може да се представи като спрягане в различни глаголни форми на инфинитива „да се само-разказва“. Ето защо Марков се отказва от възможността да говори както от позицията на историка, така и от тази на философа метафизик или на специалиста по естетика. Въпреки това, позицията му не е не-философска. Тъкмо напротив – свободата на изкуството да говори самò за себе си е аргументирана откъм „философската интуиция“ на Анри Бергсон. От областта на съвременната физика и философия в саморазказващата се история на изкуството нахлува проблемът за времето. Не само Бергсон, Уилиам Джеймс, Уайтхед и Дельоз, но и например Минковски и Айнщайн ще се окажат действащи лица в предложения от Марков авто-разказ на изкуството.
По отношение на историческата проблематика, Марков се концентрира преимуществено върху епохата на модерността и по-конкретно - върху модернизма и авангардите. Ключовата теза на изследването е представата за визуалния образ като иманентно темпоралната и динамична същина. Може би дори нещо повече – визуалният образ в модернистичното изкуство предявява претенцията да бъде израз или дори елемент от иманентно темпоралната и динамичната същност на самия свят. Така образът е разгледан като прекъсване, междина, проблясък в калейдоскопичното преобръщане, което представлява потокът на Вселената. В същото време, понятието за визуален образ е взето в пределно широкото си значение: това е сензорната среда като поток, среда едновременно технологична и животински органична, която подлежи на постоянни трансформации и спонтанни прекъсвания. Ставания и застивания. „Ето тук“ е образът.
Като подход, изследването на Марков се помества в полето на едно множествено отрицание – то не е не-философско, не е и не-историческо, но също така не е и просто философско-историческо. По-скоро трябва да кажем, че по особено успешен и оригинален начин книгата успява да съчетае историческо с философско разглеждане на проблема за образа. Библиографията на текста е много богата и разнообразна, тя включва не само изследвания на визуалното и текстове от съвременни философи, но и изследвания, свързани със съвременните точни и природни науки, преди всичко с физика, но не само. Като предимство на книгата на Марков следва да се отбележи и това, че когато разглежда модернистичното изкуство, авторът включва и наблюдения върху развитието и особеностите на изкуството в България както от времето на т. нар. „класически авангард“ от първата половина на XX в., така и при съвременни артисти (напр. Надежда Олег Ляхова). В предисловието си авторът дава заявката, че ще разгледа българския случай в отделна част на изследването си. Сигурни сме, че осъществяването на този проект ще ни предложи нов и нетрадиционен поглед при осмислянето на съвременните артистични практики в България.