1953 и 2018

 

Призракът на руска намеса в американските президентски избори, страхът, че Кремъл може да е повлиял по някакъв начин на настроенията на американците и на техните предпочитания при гласуването, смущаваше политическия живот на САЩ през последните 18 месеца. Тези, които ценят неприкосновеността на избирателните процеси повече от всичко, по напълно разбираеми причини изпитват силна тревога във връзка с появата на свидетелства за чужда намеса.
Нивото на тревогата около намесата на Кремъл обаче заплашва да надхвърли степента на нейната значимост. Един забравен епизод от началото на Студената война може да хвърли светлина върху днешната паника: американците отдавна се страхуват от чуждестранна подривна дейност чрез манипулиране на съзнанието им.
В началото на петдесетте години тези страхове са достигнали нови върхове след пленяването на около 7 хиляди американски военни по време на Корейската война. Когато няколко американски пилоти, чиито самолети са свалени, подписват изявления, че са участвали в бойни действия с бактериологично оръжие, мнозина американци сериозно са се разтревожили. Американците – които бяха вече наблюдавали показните съдилища в съветската Източна Европа, на които обвиняемите, като унгарският кардинал Йожеф Миндсенти, четяха чистосърдечни самопризнания за изцяло измислени престъпления, като се намираха в някакъв непонятен транс – възприеха изявленията на тези пленени пилоти като доказателство за поредния триумф на комунизма: учените зад желязната завеса очевидно бяха успели да разработят специални техники, способни да изтрият напълно съзнанието на човека и да препрограмират поведението му. Скоро процесите по изменение на човешкото съзнание получиха ново, плашещо име: „промиване на мозъци”.
Американските коментатори се мъчеха с всички сили да разкажат подробно как именно може да бъде промит мозъкът и обратим ли е процесът на центрофугирането. Някои смятаха, че за да бъдат доведени до състояние на транс, върху американските военни са били приложени хипноза и психотропни препарати. Други предполагаха, че китайските и севернокорейските комунисти, които бяха напътствани от съветските си колеги, са възприели методиката на Павлов за изработването на определени рефлекси у пленниците си, т.е. награждавали за правилно поведение и наказвали за неправилно. Въпросът дали американските военни са хора, изцяло променили своите идеологически предпочитания, или това са просто послушни човешки черупки, принудени да се подчинят вследствие на физически наказания, дълго време са предизвиквали множество спорове сред наблюдателите по онова време.
Неяснотата на концепцията за промиване на мозъци обаче само е увеличавала градуса на общата истерия. „Насилствената промяна на психиката е престъпление срещу човечеството, аналогично, ако не и по-страшно от геноцида” – заявява един психиатър от Колумбийския университет. Неяснотата създава куп кошмарни сценарии. Очевидно най-лошият от тях се потвърждава, когато 21 американски военнопленници отказват да се върнат в родината си, когато през юли 1953 г. започва примирие. Тъй като решението им да предпочетат „червения Китай” пред Америка изглежда напълно немислимо за голяма част от съвременниците им, заключението е, че на тези мъже просто са им промили мозъците. Редакторската колонка, публикувана през януари 1954 г. в NewYorkTimes, не оставя никакво съмнение. „Невъзвращенците” са наречени „живо доказателство за това, че комунистическото промиване на мозъци наистина оказва влияние на някои хора”, съобщава вестникът на своите читатели.
Втренчили се в тези изменници, американските коментатори съвсем забравят за огромното число севернокорейски и китайски военнопленници, които също откават да се върнат в родината си. Съотношението „22 хиляди срещу 21”, което би могло да се използва за реклама на свободния свят, просто потъва в горещите спорове как са могли да промият мозъците на американците и защо американците се били поддали на идеологическа обработка.
По-голямата част от американците, които оцеляха в този плен, се завърнаха в къщи, както в крайна сметка и почти всички от тези 21 човека, които се предполагаше, че са изгубени при промиването на мозъци. :Много от тях обаче се сблъскаха с това, че започнаха да ги подозират като предатели и идеологически термити, изпратени от комунистическите им похитители, за да разрушават американското общество отвътре. Подобни сюжети, които по-късно бяха популяризирани от писатели, първо се появиха по страниците на уважавани и сериозни списания. Например, в Saturday Evening Post адмирал Гелъри обясняваше как комунистите толкова добре са овладели изкуството за промиване на мозъци, че им се е удало да превърнат американските военнопленници в „спящи саботьори”, които очакват активиране. Според генерала, китайците са посели „ментални семена”, които трябва да пуснат корени и да пораснат след 10 или даже след 20 години, когато над Америка надвисне още една депресия. „Това може да изглежда прекалено преувеличено за онези от нас, които живеят от година на година", признаваше той, преди да добави ориенталистки обрат към сценария си. "Но не за азиатците, те гледат на вековете като на месеци".
Защо хората възприемаха толкова сериозно „промиването на мозъци” и откровено расистките стереотипи, често използвани в тяхна подкрепа, независимо от всички усилия на водещи социални учени, които се стараеха да развенчават тези митове? И защо идеята за „разбиване на изборите” упражнява същата по сила привлекателност? Тревогите за манипулации отвън, разбира се, е трудно да бъдат отделени от видимите опити на други държави да повлияят на политическите решение на американците: кражбата и публикуването на електронни писма на членове на националния комитет на Демократическата партия бяха също толкова реални, колкото и опитите на китайците да примамят на своя страна американците, пленени в Северна Корея. Но „разбиването на изборите” и „промиването на мозъците” ги обединява аурата на някаква тъмна магия, която затъмнява конкретните механизми, които влияят на мислите и действията на свободно мислещите възрастни хора. Неизвестността осигурява плодородна почва, в която теориите на конспирацията избуяват. Когато всичко е – или може да се окаже – „разбиване на изборите”, конкретните техники изглеждат тревожно мъгляви. Както и агентите на този феномен, към които често биват отнасяни руски тролове, ботове в Туитър, реклама във Фейсбук, „полезният идиот” в Белия дом и идиотизмът на американците въобще.
Безпокойствата от новите технологии също помагат да се обясни как страхът от намесата в съзнанието на чужди сили е метастазирал през 1950-те години и в днешна Америка. Тогава, както и сега, американците се безпокоят не толкова от машинациите на Кремъл, колкото от начина, по който една всеобхватна нова среда едновременно сближава хората, но и превръща стаите им в изолирани мехурчета. Така, както днес постоянно неуморно разнищваме антисоциалните капани на социалните мрежи, през 1950-те експертите са се оплаквали от разрушителния потенциал на телевизията, която би могла да даде власт на маниаци популисти и да застави американците да купуват нови потребителски стоки, които въобще не им трябват. Днес разсъждаваме за загадъчните алгоритми, които оказват влияние на нашето поведение в интернет, а през 50-те на американците разказвали за различните техники, с чиято помощ рекламистите използвали слабите им места за продажби.
Страхът от манипулиране отвън се обяснява с дълбоко вкоренения в човека страх за личната му автономия. Еднакво страшно е да мислим, че нашето съзнание е уязвимо и лесно поддаващо се на влияние, както и да си представим държавния суверенитет като крехък и нарушим. Обаче фантазиите за външна намеса имат нещо от панаирджийските атракциони с ужаси – заплашват да засенчат трезвата ни оценка какво именно подкопава основите на нашата демокрация и как най-добре да я излекуваме.
Може би най-изненадващият обрат около „промиването на мозъците” е това колко бързо американците загубиха интерес към жестокостите във военнопленническите лагери и преминаха към самокритика. Все по-богатеещото общество внезапно беше наречено меко, изродено и уязвимо, докато американците бяха наречени (от други американци) слаби и наивни души. Любопитно е, че в разгара на Студената война пазят своята най-мрачна критика за съгражданите си. Би било жалко, ако сегашната вълна от паника за намесата на Русия се превърне в ожесточена критика на „окаяното състояние” на американското общество и не породи нови идеи за съживяване на делиберативната демокрация.
 
NewYorkTimes, 10 януари 2018