И екзистенциален ужас,
и карнавал

 
Разговор на Марин Бодаков с проф. Станислав Памукчиев, проф. Петер Цанев и Кирил Василев, куратори на изложбата „Спорът за реалността”, изложбен център на СБХ
 
Марин Бодаков: Заглавието на изложбата е поетично-провокативно - „Спорът за реалността“. Заглавието е срещу косъма на комерсиалните „позитивни” нагласи, които неотвратимо овладяват обществото. И въпреки това, когато със Станислав Памукчиев обикаляхме двата етажа на изложбата, ми се стори, че в представените произведения има достатъчно много концептуални ядра, между които съществува конкретен сговор. Сякаш има работи, които се четат една друга; някакви кореспонденции, които не са предвидени от авторите, но пък са изведени от вас. Нека поговорим в началото именно за тези сговори. Всъщност, в кой точно момент комуникативният консенсус се превръща в спор?
Станислав Памукчиев: Названието на изложбата дойде след дълги разговори между нас за нейния характер, смисъл и съдържание; и след като тези неща изкристализираха, дойде и названието. Трябва да признаем, че Кирил Василев е кръстник на изложбата. Обединихме се около това название, защото то, без да посочва конкретното съдържание, носи много полемична сила. И заглавието наистина разбуни разговора за изложбата до степен на неразбиране на точното съдържание, което ние вложихме в него. Накратко казано, проектът е широко отворен и се опитва да събере разпиления пъзел на българската арт сцена с цялата сложност на това начинание. Става дума за групи, за отделни звена, за отделни влиятелни фигури, които са работили конфронтирано, а сега трябва да доказват своята истина в едно общо експозиционно тяло, където те трябва да влязат със своите аргументи. Това беше нашето удоволствие като куратори: да дадем възможност, под формата на толерантен диалог, на тези силови, влиятелни фигури да се докажат още един път.
Кирил Василев: Докато подготвяхме изложбата, си дадохме сметка, че различни групи автори, отвъд повърхностните стилови и технически различия, са обединени от дълбоки смислови връзки, които отвеждат към различни възприятия за реалността, която ни заобикаля - или за реалността, която е в нас. Не беше изненада, че част от авторите, критиците и публиката се съпротивляват на концепцията на изложбата. Това е разбираемо, защото всички сме травмирани от идеологизацията на темата за реалността в официалното изкуство и естетическата теория на комунистическия режим. Затова, когато днес една изложба иска да върне отново тази тема и това питане, мнозина бягат от тях с оправданието, че спор за реалността не може да има, че посоките са много, че всеки прави това, което иска и т.н.
Марин Бодаков: Това не предполага ли синонимизирането на реалността с вулгарната социология?
Кирил Василев: Да, точно така е. Въпросът за реалността е много по-комплексен и би трябвало поне хората, които се занимават с история на изкуството, но също и художниците, да си дават сметка за това. Средновековното изкуство, например, в чийто център стои образът на Бога, също може да се нарече реалистично, защото за средновековния човек Бог е истинската реалност. Днес обаче възприемаме това изкуство за отвлечено и нереалистично, защото представите ни за реалност са различни. Въпросът за реалността е философски, културно-исторически и екзистенциален, който е много далеч от идеята за вярното представяне на видимата действителност.
Марин Бодаков: И далеч не става дума за всекидневие.
Кирил Василев: Може да става дума и за всекидневие. Има и автори, за които реално е преди всичко това, което ни среща във всекидневието. За нас беше особено важно чрез произведенията, включени в изложбата, да стигнем до базисните интуиции за реалността, за привилегированите места на нейното явяване. Опитахме се дори да ги наименоваме някак, макар и съвсем условно – реалността на сакралното, реалността на екзистенцията, реалността на психическото... Разбира се, в изложбата има произведения, зад които стоят комплексни представи, които предложените от нас понятия много трудно могат да опишат. В дискусията, която се състоя по време на изложбата, се опитах да кажа, че има ясно разделение на две големи групи автори. Едната включва художници, които имат по-скоро метафизични интуиции за реалността. За тях реалността е по-скоро невидимият порядък, крепящ историчния свят, който ни заобикаля. Докато другата група включва автори, за които реалното е социокултурен конструкт, чиито видими въплъщения те присвояват, деконструират, пародират и т.н.
Марин Бодаков: Какво остана извън изложбата? Понеже Станислав Памукчиев говори за пъзел...
Петер Цанев: Изложбата показа няколко категорични неразбирания. Първо, не беше разбрано названието. Не беше разбрана цялата му философска реторика. Това неразбиране се прехвърли и върху представените работи. Заговори се, че те са познати, че не съдържат скандал, че съжителстват безпроблемно и т.н. Тук веднага искам да кажа, че изложбата не беше разбрана като проект, който прави разрез. Това не е тематичен кураторски проект. Някои колеги даже казаха, че не виждат как тези работи са свързани с темата на изложбата. Другият проблем е, че представените млади автори са хора, които вече имат ясен профил и утвърдена позиция на нашата арт сцена и няма как да бъдат изненада за специалистите и образованата публика. Като куратори, ние се опитахме да подберем автори, които имат ясна визия за това, което правят, не просто като изкуство, а като мироглед и като възможност да се задават големи въпроси към изкуството и чрез изкуството.
Марин Бодаков: Да упражняват воля за концепция.
Петер Цанев: Да, добре казано. Това са картини, зад които има програма и затова стоят много плътно. Първият етаж на изложбата се възприе абсолютно на музейно ниво и усещането за метафизика, за което спомена Кирил, идва и от това. В музея я има все пак идеята за криптата, за заровеното, за вечното - и тя привнася въпросната метафизика, без непременно да е част от съдържателния пласт на показаните творби. Докато на горния етаж също може да има метафизично питане, но там вече усещането е за съвременност, а не за потапяне в отвъдното. Другият голям проблем е неразбирането на реалността като категория, която изкуството, както и всяка друга област, използва в две основни посоки. Едната е познавателна, тоест, как познаваме реалността. Другата е като област на истинност, тоест, онтологията на творбата на изкуството и въпросът от каква реалност е доминирана тя. И аз мисля, че в този пункт изложбата успя да предизвика вътрешни взаимодействия между творбите, които обаче останаха незабелязани не само от широката публика, но и от колегията.
Марин Бодаков: Защо се случва така?
Петер Цанев: За мен тук отговорите са два. Единият е изолацията, в която работи съвременният художник в България. Той не е обговарян добре и от критиката, и от изкуствознанието. До голяма степен художниците работят в контекст, в който това, с което се занимават, много трудно може да бъде преведено на достъпен език, така че те наистина остават затворени в своя език. Другият отговор е нежеланието на изкуствознанието да се занимава с по-дълбока, по-сериозна, по-спекулативна теория на изкуството. Оттук веднага прехвърлям проблема и в областта на философията, на културологията, където също има недостатъчно желание за поглед към областта на визуалните изкуства.
Кирил Василев: Да, това е голям проблем на нашата хуманитаристика. От една страна, изкуствознанието е изолирано от другите хуманитарни дисциплини и се е затворило в рамките на автора и творбата, а, от друга страна, в останалите хуманитарни дисциплини липсва сериозен интерес към визуалните изкуства. Затова се получава така, че когато един културолог, например, изследва дадена култура, той много рядко прибягва до изобразителното изкуство като медия, през която да се опитва да я разбере. И обратното, много малко са изкуствоведските изследвания, които се опитват да разбират произведенията на изкуството през културата, науката, философията. Тоест, ние имаме структурен проблем, който би трябвало да се осъзнае и да се търсят решения, включително и на институционално ниво.
Марин Бодаков: Това не е ли проблем на националната ни култура – тягата към визуалния виц, свеждането на артефакта до анекдот.
Станислав Памукчиев: Изложбата го доказа в известен мисъл. Произведенията, които имат откровена социално-политическа полемичност, намериха най-бързо прием.
Марин Бодаков: И най-бързо бяха медиализирани – първият пример е „Цар” на Стоян Дечев.
Станислав Памукчиев: Всъщност, мотивите и енергията на нашия проект са насочени точно в противоположната посока: да поканим публиката да се запита какво се крие дълбоко в смисъла на различните визуални изразявания; да разбутаме клишетата, които ни удържат на повърхността и затварят пътя ни към този смисъл. Ти питаш какво остана извън изложбата, извън пъзела? Останаха много качествени художници, които обаче работят в границите на визуалния уют, в границите на „добрата живопис“. Като казвам, че амбицията на тази селекция е да създаде един общ поглед, съзнавам, че няма селекция, която може да представи изчерпателно цялата арт сцена. Изложбата не е класация на най-добрите живописци и скулптори. В нея бяха събрани автори, в чиито работи личи жажда за смисъл. Мисля, че има и друг важен аспект на този проект - и това е смесването на публиките. Публиката на автори като Крум Дамянов, Валентин Старчев и Светлин Русев ще има възможността да види работите на автори като Александър Вълчев или Расим, или Елена Панайотова. И обратното.
Марин Бодаков: Добре де, чак толкова ли е голямо разделението между тези публики?
Кирил Василев: Ами голямо е разделението... Не само между публиките, но и между самите художници. На дискусията, която организирахме, се чуха изказвания на художници и изкуствоведи, които говореха за свободата и липсата на напрежение между различните посоки на търсене. Това обаче не е съвсем вярно, защото между отделните групи художници често има пълно неразбиране за търсенията на другия. Става дума за различни поколения с различни естетически платформи, формирани в различни социокултурни условия. Тези различия са нормални, но това, което мен ме впечатлява, е нежеланието да разбереш мотивите на другия. Това, с което изложбата би могла да бъде полезна на авторите, е наистина да се запитат: защо този или тези автори, които са толкова различни от мен и които аз не харесвам, все пак настояват на своя избор. Кое ги мотивира да го правят? Има ли нещо съществено, което мога да науча от тях, дори и да не споделям вкуса им?
Марин Бодаков: Има ли спор между двата етажа на изложбата?
Кирил Василев: За мен спорът е очевиден. За някои автори и изкуствоведи също, но те го свеждат до нивото на езика. Има актуални визуални езици. Има и визуални езици, които вече са остарели. На това ниво съществен разговор не може да протече. Същественият разговор започва, когато си дадем сметка, че, да, ние нямаме достъп до каквато и да е реалност извън медиума на езика, но това не означава, че езикът и онова, което той изказва, са тъждествени. В дискусията споменах, че, според мен, всеки от авторите има какво да научи от другите. Това, което „метафизиците”, занимаващи се с „вечните въпроси”, могат да научат от „ирониците”, е, че всеки метафизичен въпрос не може да бъде поставен и не може да му се търси отговор извън опита на конкретното историческо настояще с неговите специфични социокултурни характеристики. Една от централните характеристики на нашето настояще е индустриалното свръхпроизводство на образи. Обратното, „ирониците”, които се занимават с образите на консуматорската масова култура, би трябвало да си дават сметка, че Големите Разкази, „вечните въпроси“ не са изчезнали от съвременната култура, а са се разпилели, утаили са се и ни срещат преобърнати в образите на масовата култура. Другото важно нещо, което виждам в нашата изложба, но и в други представителни изложби на съвременно изкуство у нас, е, че все още не сме се отърсили от нашата вторичност, от нервното озъртане за последните тенденции, които идват от глобалните центрове на изкуство и култура... Или от провинциалното настояване за „вечните” стойности, които са просто други исторически образци, дошли от същите тези центрове. Според мен, трудно ще се справим с тази вторичност, докато не формулираме собствената си програма и позиция на хора, които без съмнение са част от глобализационните процеси, но тези процеси ги застигат в периферията – там, където предимствата, но по-често сенчестата страна на глобализацията, са особено добре видими. Тук не става дума да противопоставяме на глобализацията своя локален шовинизъм, а да се опитваме да използваме глобализацията срещу собствения й деструктивен потенциал.
Станислав Памукчиев: Поради своя комплекс за малоценност, всеки опит за настояване за глобален поглед, но през призмата на мястото, което го поражда, се посреща критично от ултраглобалистки настроените автори и куратори. Имаме криза на саморазпознаването си, на идентичността си поради локалната си обремененост и поради силовото навлизане на образците от центровете на съвременната култура. В този диапазон чувстваме неувереност за собственото си място и за достоен, произлязъл от нас, смисъл. Това е проблем на българската култура по принцип.
Петер Цанев: Със Станислав си говорихме, че българският артист по време на прехода беше припознат на Запад в две роли, в две тематизации: едната е „травмата”, а другата - „руините”. Последното, вече глобално поколение, има шанс да участва в едно ново притежание на образите - номадски образи, които са ничии и странстват свободно. И тук искам да кажа, че колегата Николай Петков предложи интересна типология на изложбата. Той предложи три варианта на притежание на образите. Единият той определи като образи, обърнали гръб на реалността. Вторият вариант, който на мен особено ми допадна, е това, което той нарече наемане на образите: това са образи, които всъщност изпълняват функции, различни от тези, които първоначално са имали. И третият вариант са образите, които синхронизират аналоговото и дигиталното напрежение, като на практика го заличават. Но искам да се върна на притежаването на образите. Ние наистина маркирахме в изложбата различни реалности: сакрална, социална, психична и т.н., но най-интересното е, че изложбата беше прочетена само по отношение на социалната реалност - никой не допусна, че тя може много интересно да бъде прочетена, например, през въпроса какво се случва със сакралното. Или, да речем, много ме интересува въпросът за подхода към психичната реалност във всяка творба. Самото понятие психична реалност няма повече от стогодишна история. Фройд пръв го използва през 1909 г. Същото е с прехода в скулптурата от форма към обект. Джакомети пръв наименова една своя скулптура обект в изложба на сюрреалистите, които са силно повлияни от Фройд. Но какво става, когато целият този пласт липсва от нашата култура? Как все пак българският художник мисли психичната реалност - без психология или без психоанализа, или без сюрреализъм? Искам да се върна към въпроса за връзките между отделните работи. Наистина, има градация между отделните произведения, има диалог, свързан с това, че в тясното българско поле имаме релациите на ученик-учител. Имаме художници, които са използвали едни и същи образци, едни и същи ателиета, едни и същи цитати. Получава се напластяване, което носи своята специфичност. Те са много разпознаваеми като смислова територия. Около образите, бих казал, има една аура и дори там, където са доста изведени само като инструментариум, всъщност са във властта на неразпознати притежания. Тази изложба за мен лично показа едно много неразработено поле на авторефлексивност.
Марин Бодаков: Нима не е същото и в литературното поле?
Кирил Василев: По повод на наемането на образи ми се иска да отбележа, че двата етажа на изложбата предлагат два различни подхода към настоящето, доминирано от образите на масовата култура. На долния етаж, на етажа на „метафизиците“, личи много ясно идеята, че изкуството трябва да бъде в опозиция на съвременната консуматорската култура и нейните образи.
Марин Бодаков: При това на места, струва ми се, от абсолютно отвъдна позиция.
Кирил Василев: За много от авторите на този етаж изкуството в своите образи, техники и материали трябва да се различава рязко от образите, техниките и материалите на масовата култура. Понякога с цената на пълното онемяване. На втория етаж виждаме друг тип стратегия. Там повечето художници не смятат, че изкуството трябва да е в опозиция на масовата култура, а че по-скоро то трябва да действа подривно. Да влиза в нея, привидно да се слива с нея, да наема образите й, но всъщност да преобръща посланията на тази масова култура. Тази стратегия е ефективна, но само при положение, че не се чувстваме истински заплашени от тази култура, че в нея чувстваме минимален екзистенциален комфорт.
Марин Бодаков: На горния етаж се долавя и облекчението на някои автори, предизвикано от усещането за игрова безотговорност на изкуството. Там няма големи метафизични залози; просто всичко минава...
Петер Цанев: Не мога да се съглася с това напълно и не защото моята собствена работа е на този етаж. Когато говорим за метафизика, говорим за невидимото. Обаче има различни форми на невидимото. На долния етаж в много от работите се прави опит невидимото да бъде представено по видим начин, което го профанизира. На горния етаж невидимото остава извън видимостта. Изкуството на този етаж се захранва от изкуство. Както казва Джон Балтазари, когато съвременният художник прави изкуство, мисли за друго изкуство, тоест, той не мисли за друга реалност извън реалността на изкуството. В този смисъл, невидимото навлиза в пластове, които го оставят изцяло извън реалността. Тук идва културният проблем. Ние нямаме нормален ХХ век в изкуството, прекъснат е през 20-те години и не се е завърнал. Поради това нямаме и ХХI век. Тук не е въпрос на догонване. С проф. Памукчиев като преподаватели забелязваме, че студентите с лекота влизат направо от ХIХ век в XXI век. Те се шегуват, че в НБУ имало петиция да не ги занимават с ХХ век, защото е много сложен, много труден и неразбираем. Така че, това е проблем на историческа рефлексия. Изкуство без историческа рефлексия е универсално. Изкуство с историческа рефлексия е неразбираемо. Та това е другият голям разрив в изложбата.
Кирил Василев: За мен проблемът е да се осъзнае, че пародирането на иконите на масовата култура не е достатъчно, за да ни изведе извън нея. За съжаление, на втория етаж малко са опитите за едновременно влизане в масовата култура и отварянето на хоризонт отвъд нея. Дали този хоризонт ще е политически, дали ще бъде мистически – това няма значение.
Марин Бодаков: Пародирането не е ли вече въз демоде?
Петер Цанев: Новата циничност е като неоекспресионизма, тя винаги ще бъде на мода, но Кирил е прав. Аз също не усещам - вече говоря и за авторите, които са извън изложбата, за най-младите - новата сериозност, новата тревожност, новата отговорност. Това ме притеснява повече. Иначе новите ироници, новите циници са добри като старите циници и старите ироници.
Кирил Василев: Струва ми се, че тази пародийна, деконструктивистка нагласа има своите политически и социокултурни предпоставки, които вече са променени. Тя е продукт на Студената война, когато светът едновременно беше тревожен и страшно стабилен. Светът беше в ступор въпреки безкрайните локални конфликти. След политическата и културна криза от 60-те години, която доведе до сериозна либерализация на западните общества, те останаха безпрецедентно стабилни почти до началото на ХХI век. В тези богати и политически стабилни общества революционното политическо, но и естетическо действие беше изоставено и заменено от една деконструктивистка нагласа в изкуството и хуманитаристиката, която трябваше да ни предпази от рецидивите на метафизиката и социалното инженерство. Но тази деконструктивистка нагласа върши добра работа, когато обществото е богато и стабилно; когато политическите и културните институции постоянно раждат и охраняват порядъка в обществото и културата. Когато обаче основите на този ред се разклатят сериозно, когато хаосът ни се озъби в лицето и отделните индивиди и общества започнат да следват сляпо инстинкта си за самосъхранение, както се случва в момента, тогава тази деконструктивистка нагласа се оказва безпомощна. Необходимо е ново героично усилие, което да установи нов порядък, нова стабилност. Това не означава да изоставим деконструктивистката нагласа, защото във всяко героично усилие има риск от фундаментализъм. Тя може да ни предпази от фундаменталисткия потенциал на героичното, но не може да го замести при създаването на нов порядък. В момента и в политиката, и в културата, и в изкуството, в глобален план и локален план, има нужда от героично усилие. Точно това не виждаме в нашата изложба, но не само в нея. Общото усещане за отегчение в средите на изкуството, не само в България, е свързано с това, че продължаваме да тъпчем в рамките на една парадигма, която на практика вече е сменена. По друг начин стоят нещата в авторското кино, да речем. То ми се струва много по-адекватно в усилията си да схване проблема на настоящето, отколкото във визуалните изкуства. В литературата - също. Къде са аналозите в съвременните визуални изкуства на филмите на Бела Тар и Ларс фон Триер, на романите на Кормак Маккарти, Дж. М. Кутси и Джонатан Лител. Всички те се занимават с кризата на съвременността, с въпросите на злото и насилието по храбър и безпощаден начин. Във визуалните изкуства най-често виждам цинично веселие или сериозност, но на нивото на журналистическия коментар или политическата пропаганда.
Петер Цанев: Ти добре го каза: това е една профилактика. Героичното винаги е готово да нахлуе, то е примитивно, фундаменталистко. Голямата победа на Дада беше в това, че направи антиизкуство, антиживопис, антипсихология, анти... всичко. В манифестите на Дада за пръв път се появява това „анти”. То не се появява нито във философията, нито в психологията, никъде другаде. Преди Дада тази позиция я има само при Ницше. Така че проектът на авангарда през ХХ век продължава да е важен. Това ми се иска да подчертая: уроците на ХХ век в изкуството не са прочетени и е рано да бъдат затворени, а ХХI век много бързо иска да ги затвори, да стисне ръцете на технологиите и да тръгне или към фундаменталния нов героизъм, който минава през политическото изкуство, през пърформанса, през социалните акции, което е много плитко решение; или пък да мине през един много бърз прочит на съдържания. Затова мисля, че всичко това, което се разработи през втората половина на XX век като езици, до голяма степен още не е разбрано, не е изследвано в областта на визуалните изкуства. За мен е важно, че художникът не се занимава само с критика на езика, не се занимава само с мисловни хоризонти, а се занимава с проблемите на съзнанието: как се появява светът, как се появява образът, как функционира - нещо, което е много по-дълбоко и е повече в територията на изкуството, отколкото в територията на науката или политиката, или метафизиката. Визуалните изкуства имат много важната културна функция да задържат образите за себе си, да ги правят неразбираеми, да ги правят невидими за другите области на културата. Именно това е все още монополът на визуалните изкуства - някакъв тип визуално съзнание, което е много важно. Лошото е, че това знание се самозатваря.
Кирил Василев: Много добър пример даде с Дада. Това, което обаче често забравяме днес, е, че Дада е родено от една катастрофа, а не е просто хрумка на екстравагантни умове. Дада е реакция на политическа, културна и екзистенциална катастрофа, в която се оказва Европа след Първата световна война. Дадаизмът не е весело пародиране на съществуващите образци и клишета. Днес дадистките жестове се повтарят, но без скрития в тях апокалиптизъм. Отрицанието при Дада е родено от осъзнаването, че изкуството и културата са се оказали неспособни да предотвратят случването на катастрофата на Първата световна война. Днешната култура и изкуство способни ли са да се противопоставят на една бъдеща и несъмнено по-опустошителна катастрофа?
Станислав Памукчиев: Това е сериозен дефицит. Дефицит в структуроопределящото образа дълбоко осъзнаване на живеенето. Ние живеем в една подменена реалност и има дефицит на автентично живеене, оттам не могат да бъдат породени и истински героични жестове. Ние имаме дефицит от дълбока, екзистенциална потопеност в пластовете на смисъла.
Кирил Василев: Истинските героични усилия са много често невидими и изискват съсредоточеност и внимание, за да бъдат разпознати. Патосът не е синоним на героизъм. Това, което бих казал, че е слабост на художниците, включени в изложбата, на тези, които нарекох условно „метафизици”, е, че в произведенията им героичното усилие често е подменено от патос. При тези, които се движат в границите на абстрактното, опасността идва от другаде. Усилието по негативен път да се стигне до невидимото, до мистичното, характерно за техните работи, пропуска да забележи, че дори това негативно усилие лесно се превръща в традиция и губи от революционния си потенциал. Постигането на невидимото в изкуството по този начин се превръща в рутинна културна практика.
Петер Цанев: В такъв случай новият героизъм е грижата за другите, тоест, изкуство с антипатос, терапевтично, с други функции. То променя своя център и с категориите, с които сме гледали изкуството на високия модернизъм, не можем да ги приложим към това, което се случва днес. Тогава всъщност мекотата, лекотата, ефимерността са много по-ценни и важни; в някаква степен възможността да се децентрира една гледна точка е много по-добра, отколкото тя да се вкости в някаква ясна перспектива. Защото на дискусията някой беше казал, че съдържанията сами намират формите. Това обаче е много страшно. В такъв случай съдържанията наистина вървят сами и могат да нападнат всяка форма. Ние знаем, примерно, че фашизмът спокойно може, както в Латинска Америка и Испания, да не минава през реализма, а през абстрактното изкуство; имам предвид като официална доктрина. Проблемът не е във формата.
София, 27 декември 2017