Различни лица на класиката

 

34-годишният Мартин Георгиев бе на пулта на Софийската филхармония в концерт от абонаментния цикъл на оркестъра, озаглавен (за кой ли път) „Обичате ли Брамс?”. Лично аз обичам Брамс, но към концерта ме притеглиха както гастролът на Георгиев, така и невероятното за нашата днешна действителност предложение за нов прочит на Концерта за цигулка от нашия класик Марин Големинов. Чиято музика, също като тази на Брамс, заслужава да бъде слушана, опознавана и, съответно, обичана. Но за да се случи това, най-напред трябва да има кой да си направи труда да я свири, при това абсолютно безкористно. Защото музикалните институции в страната, които с ентусиазъм биха пожелали да мултиплицират прочита му, не изобилстват. В този смисъл, културният жест на Марио Хосен звучи изненадващо мисионерски, още повече след създадения му в медиите (не без негово съдействие) ореол на Паганиниев тип виртуоз.
Концертът на Големинов се свързваше предимно с името на големия Боян Лечев, на когото е посветен. Естествено, той беше първият му изпълнител – на фестивала „Мартенски музикални дни” през 1969 г. със Софийската филхармония под диригентството на Добрин Петков. Към този концерт по-късно са посягали Георги Тилен и Дейви Ерлих. А в концертната програма е указано също, че през 2012 е бил изпълнен в Лондон от цигуларката Деворина Гамалова. Очаквам възраждането му да продължи. Защото това е великолепен концерт, който държи съзнанието с мащаба на една цялостно изваяна драматургия, със сериозния, плътен, автентичен инструментален почерк на майстора. Партията на цигулката предлага предизвикателства за солиста и в днешния ден на безгранична виртуозност. Богато колорирана партия, сякаш всяка струна нанася своя специфичен цвят и щрих в тоновата фактура. Но освен инструментални премеждия, солистът има да обедини в симфоничната линия лаконичните структури, които правят всъщност словото на Големинов така заредено с енергия и динамична виталност. Концертът звучи и с дълбок, вглъбен лиризъм, който от първата и втората част метаморфозира в активното жанрово движение на финалната част с удивителна солова каденца. Прочитът на Хосен открои не само проблемния инструментализъм и тембровата щедрост на партията си, но разгърна сериозната, лишена от всякакви ефекти, сякаш изсечена красота на инструменталното въображение на композитора. Единомислие и взаимност му предложи оркестърът на Мартин Георгиев с ясните линии на полифонично и темброво взаимодействие, с подчертаване на комплицирания ритмичен дискурс, синтезирано и в баланс със солиста.
Георгиев умее „да държи”, да изисква и да постига с оркестъра, наясно е с параметрите на музикалното произведение, което дирижира. „Чиракът-магьосник” на Пол Дюка бе заредена с необходимата мистериозност в началото, излъчи тихото напрежение във въведението към същинския приказен сюжет, чиито образи бяха категорично и ясно представени - с неотклонно драматургическо развитие, с необходимия звук, с внимателно дозирано напрежение и сила. Мисля, че Мартин Георгиев притежава едно рядко за своето поколение диригентско качество – в неговите ръце музиката „диша”. Той реализира преходите в музикалната структура неусетно, без усилие, без прекъсване на процеса, но и без припряност. Разбира се, за няколкото гастролни репетиции, които му се полагат, Георгиев не може да „ъпдейтва” всички позаглъхнали навици в оркестъра – като безакцентно влизане във фраза, нюанси във фразирането, овладян звук във форте (медни) и най-вече, взаимно слушане. На един оркестър много му личи, когато всички са вперили очи в диригента, а не следят отделните елементи на фактурата и тяхното изпълнение от съседните пултове и групи. Особено когато е по-комплицирана за тях, като концертът на Големинов, например. Може би затова диригентът държеше ръцете си предимно високо, стремейки се да припомня на всяка група почти всеки елемент в характера и спецификата на фразиране. Това старание се наложи и в Третата Брамсова симфония – Георгиев с лекота постигна симфоничния обем на първата част, в началото на втората част темата в кларинети и фаготи прозвуча някак тон за тон, но това бе уравновесено от стабилната линия в щрайха. Младият диригент бе последователен в удържането на стила, дисциплината на фразата и демонстрацията на култура на емоцията в третата „шлагерна” част, прозвучала със сдържана интимност. Като че ли дотук са били възможни по-сериозните репетиционни усилия на диригента, защото финалната част някак не увенча, не кулминира формата и като инструментални изяви на групите, и като последователност в изграждането, независимо от ясното формулиране на темата в началото й.