Битката за езика

 
25 януари, разговор в един софийски трамвай:
– А бе, ти чел ли си оная конвенция?
– Не, ами ти?
– И аз не съм, но я знам наизуст.
Дебатът за Истанбулската конвенция не се състоя. Двата лагера водят битка за съвършено различни неща. Единият – малък брой хора, които са чели конвенцията, говорят за нейното съдържание. Другите – които не са чели нищо – знаят всичко и без да четат. Няма значение, че техните убеждения не са базирани в никакъв текст. Те не са читатели, а борци за своята вяра, която е точно толкова абсурдна, колкото им е необходимо, за да вярват силно. В момента, в който намесих Тертулиан, един от бащите на църквата, вече започваме да разбираме, че появата на самата Църква е била неизбежна. Нейното място е тъкмо в този (анти)дебат, който изгуби опората на конкретния текст, но затова пък се води по механизмите на религиозната вяра. Бързам да кажа, че ситуацията е уникална, исторически изключителна. Не съм била свидетел на подобен момент, в който трите главни деноминации са били така едновременно активни и бойно сплотени. А това се дължи на големия залог, който лежи незрим в дъното на дебата: християнската църква има силна нужда да изговори (покрай повода на някакъв текст) самите опори на своето съществуване. Битката, която се разгоря с почти свръхестествен плам, може да бъде наречена битката за езика, защото езикът винаги е бил най-силното оръжие на християнската вяра. Много симптоми се разиграха в тази посока, стига да се вгледаме в публичната сцена през последната седмица; тук ще посоча няколко между тях. В Аулата на Софийския университет тържествено беше прочетена официалната декларация на Светия Синод, а тя тежко постави акцент върху факта, че се въвеждат понятия, противоречащи на „нашата вяра“. Два дена по-късно в сутрешния блок на Нова телевизия отец Александър като мантра повтаряше фразата „абсурдната джендър идеология“; тя очевидно не беше открита от него, а функционираше като парола на източноправославната позиция в този дебат. Отец Александър беше научил какво е джендър и прочете цитат от една класическа книга на Джудит Бътлър. Историческа сцена! След като четвърт век не успяхме да популяризираме идеите и терминологията на джендър изследванията сред българския народ, те изведнъж оживяха в устата на един православен отец. Терминът идеология изобщо стана много активен в църковния дискурс: класическа ситуация, в която една идеология стигматизира друга, за да се избави от конкуренция. Помните ли как комунизмът се присмиваше на психоанализата? Искрено съжалявам, че не успях да присъствам на някоя от онези служби, в които се заклейми абсурдната джендър идеология: друга симптоматична проява, подобна на отношението към Хари Потър, но някак по-всенародна и убедителна. „Понятия“, „идеология“, молитви за избавление… движим се изцяло в кръга на езика, който произвежда реалност. А такъв е най-вече магическият език, възможен там, където функционират механизмите на митологичното мислене. Това вече ни обяснява защо в битката за езика се включиха всякакви националисти, комунисти, примитивисти… изобщо всички, които живеят в реалност, конструирана със средства на митологичната мисъл. И нима референдумът, предложен от БСП като решение на „безнадеждната“ ситуация, не разчита отново на способността да се манипулира езикът? Вече виждам какъв ще бъде изходът от такъв референдум и ще го илюстрирам с един класически пример от българската литература.
Всяка година преподавам на студентите Антон Страшимиров, а сред множеството произведения и една добра, според мен най-добрата, негова повест – „Змей“. В тази повест жителите на голямо крайдунавско село страдат от продължителна суша и са уверени, че сушата се дължи на змей, който живее наблизо и си има „змейново либе“. Любопитно за джендър идеологията на онази епоха, сякаш по-свободна от нашата, селяните нарочват за „змейно“ едно малоумно, болно от паралич момче и го малтретират съзнателно, последователно и жестоко; накрая го изгаря собствената му майка. (Всички прилики с „оная“ конвенция са случайни.) Нека да предположим, че българските села преди век можеха да си правят референдум. Тогава селяните на Страшимиров щяха да отговарят на един лесен въпрос: да убием ли Пройчо, за да се избавим от сушата? Какъв, мислите, щеше да бъде резултатът от подобен референдум и кой щеше да приложи мерки в защита на бедния Пройчо? Страшимиров впрочем е пионер на народопсихологическите изследвания у нас.