Байрон не е там

 
Том Стопард. „Аркадия“. Превод от английски Иглика Василева. ИК „Лист“, 2017 (1993). Цена 12 лв.
 
Възможно ли е през една пиеса в две действия да набележиш низ от научни и философски проблеми и да я превърнеш в история на идеите? „Аркадия“ демонстрира, че е възможно, ако авторът е Том Стопард, но че до голяма степен успехът на начинанието ще зависи от читателя. Именно от читателя, тъй като, както уместно отбелязва Иглика Василева в краткия си послеслов, подобно на Шекспировите пиеси, и тази е „повече за четене, отколкото за гледане“. Зад умелата, но преднамерено домашна интрига и под повърхността на остроумното и забавното, „Аркадия“ повдига толкова много и толкова дълбоки въпроси, че подобна рецензия би могла само да ги нахвърля.
Действието на „Аркадия“ се развива в една-единствена стая в старо имение, но в две времена: през 1809 и в съвременността, а персонажите от съвременността търсят доказателства какво точно е станало с онези от 1809, които на свой ред се опитват да изяснят и докажат други неща. Зад диренето на истината всеки има свой собствен дневен ред, собствени мотиви. От самото начало, когато тринайсетгодишната Томасина пита своя частен учител Септимъс: „Какво е плътско съприкосновение?“, а той в отговор бърбори за говежда плешка, пиесата изгражда контекст на двусмислието. Всяко нещо, което казват персонажите, може да се разбира в повече от един план и те самите често се объркват за какво иде реч в момента. Неразбирането видимо властва над действащите лица, но по начин, който няма много общо с познатите абсурдистки схеми. Неспособността им да си обяснят събитията се оказва само едно от измеренията на цяла подмолна дискусия за научния детерминизъм и ентропията; разплитането на една вехта история е обвързано с проблеми от областта на фракталната геометрия и термодинамиката. При това – с лекота.
За това какви дълбоки проблеми се крият зад тривиалното, добър пример е наглед незначителният спор как да се оформи паркът на имението – според модния живописен стил, увлечен по илюзорното запустение, или съхранявайки класическата му симетрия и сдържаност. Този спор всъщност е ключов за пиесата и отваря не само темата за сблъсъка между класическото и романтическото, но и по-общия парадоксален въпрос: Как се създава хаосът? Как хората се отказват от умереността и спокойствието на Аркадия, за да инсценират сами бури и катаклизми? А може ли това да се опише в уравнения? Когато в установения двусмислен контекст ландшафният архитект Ноукс казва: „Разрушената крепост безспорно е нещо живописно“, това изказване заговаря за начините, по които в съдбоносни моменти хората сами поставят на сцена драмата на своето опустошение. По-нататък в аргументацията се намесва сексът. После – термодинамиката...
И така: сблъсъкът между класическо и романтическо, инсценираната разруха, обсебеността от секса, прибързаната суета, амбицията, критичното отношение, преминаващо в насмешка. Всеки читател с що-годе прилични познания за културната история на XIX век ще си даде сметка, че в онзи исторически момент в Англия има конкретна личност, която онагледява всички тези повдигнати в пиесата проблеми. И това, разбира се, е лорд Байрон, за когото героите и в двете времена на „Аркадия“ не спират да говорят, а той витае някъде наоколо, но така и не излиза на сцената. Точно в това се състои бляскавата драматическа ирония на „Аркадия“. Не-появата на Байрон е метафора за това как всички действащи лица, дори най-симпатичните, по различни причини се плъзгат по повърхността на обсъжданите теми. А критикът Бърнард, който най-силно желае да вмести Байрон в разигралите се събития, защото си е наумил да направи биографично откритие, е най-далеч от истината.
В крайна сметка, именно природата на истината – от гледните точки на историята, математиката и физиката – е в сърцевината на увлекателното интелектуално изследване, предприето от Том Стопард. „Аркадия“ е действително необичайна пиеса: на повърхността си е много достъпна и забавна, но започнеш ли да приемаш щедрите й интелектуални покани, те бързо се превръщат в капани. Пиесата се домогва до истината, но гради илюзии. Обсъжда парадокси, но самата е парадокс. И иде като нощ красива.