Разходка
из уютния дом на популизма

 
Попитахме 10 поети дали и как социалните мрежи променят естеството на съвременната поезия.
Ето техните отговори.
 
Валентин Славеев:
Поезията има дом. В него автор, издател, коректор, оформител, художник и читател живеят по особено неповторим начин, изграждайки едно цяло. И тази рамка по съграждане на книжното тяло има свои изключения, които са обект на друга тема. Но можем да постигнем съгласие, че нещо е общо в процеса.
 
Вангел Имреоров:
Фейсбук е стена. И макар и да я украсяваме със своите мисли и преживявания, с важни за нас цитати и мнения, красиви спомени или смешни снимки, неща, които ни дразнят и такива, които ни вълнуват - си остава стена.
 
Иван Ланджев:
Когато социалните мрежи се използват като безкрайна библиотека, като врата към богатствата на традицията – това е прекрасно и вдъхновяващо. Шансът да имаш глас е нещо добро. Улесняването на диалога между автор и публика също е нещо добро. Платформата, която прави творчеството ти по-лесно достъпно – няма как и това да не е добро, нали? Така трябваше да бъде, но нещо видимо се обърка.
 
Иво Рафаилов:
Не, не и не. Поезията в социалните мрежи, подобно на куршума, търси бърза развръзка. Но по-скоро рикошира в огледало и се връща към (вероятно) позабравената традиция на лексиконното стихоплетство от ранните ни ученически години. Нищо сериозно, нищо за отбелязване. Разбира се, последното изречение е пожелателно. Трябва да уточня, че почти никога не чета стихотворения, публикувани в социалните мрежи, а когато все пак го направя, най-често ми се налага да съжалявам. Социалните мрежи работят преди всичко под флага на популярността, а тя обикновено се лепва за лекото, вицовото, скандалното, емоционалното. От това се влияе и структурата на стиха, попаднал там. Обаче епичността и дълбочината на „консервативната” традиция за мен все още е тази, която може да изведе важното на повърхността. Работата е в това, че нито християнството, нито ренесансовото разбиране за хуманизъм, нито масовите изтребления доведоха до радикална еволюция на човешкото в етичен план. Няма как да повярвам, че Фейсбук ще го направи.
Какво дава интернет на тази форма на изкуство?
Какво ще се случи, ако я бутнем - и изберем да се вгледаме по друг начин в себе си и в другите?
 
Красимир Нейков:
Социалните мрежи са предпочитана трибуна, а рекламата и саморекламата заемат основна роля и често пъти изместват по важност качеството на текста, обект на реклама. Процесът постепенно създаде модели на писане, които масово започнаха да се употребяват от широк кръг потребители. Точно те формираха убеждение, че "всеки го може" и смело нарекоха първите два-три реда, написани по повод неслучилата им се любов, поезия. Писането на поезия заприлича на производството на хляб (използвам думата хляб заради отношението си към него, макар кексът да е популярен напоследък) или друга бързо разваляща се храна, но по стойност започна да отстъпва далеч на насъщния. Именно настроението към определен автор в социалните мрежи формира вкуса на младите (на тях все още им е трудно да формират свой собствен и е излишно да споменавам защо). Накрая ще припомня думите на Буковски: "...когато пиша стихотворение, аз забивам стрела, стрела с червен връх, с отровна среда и окървавен край...". А дали фейсбук статусите, написани под форма на стихотворения, но с липсата на каквато и да било художествена стойност, са стрелите, за които Буковски говори, и коя е мишената, към която са изстреляни, нека всеки сам прецени.
 
Мария Донева: Първо се замислих какво точно е естеството на поезията, най-важното, което тя е и не е, но реших да не се опитвам да отговоря на този въпрос в момента. Естеството на нещата е неизменно. Променили са се периферни, но също важни неща. За поетите, които не използват интернет – не. Но за живеещите онлайн мрежите правят общуването бързо и непосредствено. Те направиха видими поети от откъснати места в страната и по света и им дадоха глас. Въведоха ни в много изкушения – човек се съблазнява да пише и да публикува на мига, това съкрати инкубационния период на стихотворенията и нищо чудно, че някои излизат недоносени. Читателите на поезия имат възможност да общуват много по-отблизо с автора, да присъстват на написването на думите почти буквално и в много по-голяма степен те са съучастници на част от текстовете, част от текста. В социалните мрежи очарованието и разочарованието цъфтят едновременно и страстно и това вече е част от живота на поезията. Има сцена за всекиго и ми е чудно, но наистина всеки си намира публика със замайваща леснота.
Може би проблемът се корени в самата природа на социалните мрежи – човек си създава профил, т.е. център на всичко става неговата внимателно подготвена и постоянно преправяна персона. Важна става уж-личността (всъщност, маска-за-пред-другите), а творчеството е неин вторичен придатък. Възпитавайки култ (именно култ, защото изисква последователи) към тази уж-личност, вече можеш да предложиш на аудиторията каквото й да е компромисно произведение – тя ще го лайкне. По този начин се роди фейсбук-поезията (инстаграм, туитър поезията и т.н.). Тя е интересен феномен – разчита на това да провокира емоции и състояния, които читателите вече масово изпитват. Опира се на лесната поанта, на вица, хрумката и сантиментализма. Тя не желае предизвикателства, не предприема творчески риск, няма да открие пред вас нови хоризонти или да промени мнението ви за каквото и да е. Тя е „честна“ – винаги в кавички, защото говорим за уж-честност. Чета и по задните корици на стихосбирки – еди кой си бил „брутално честен“, друг се „оголил“, трети „докосвал“ със стиховете си. Честността в изкуството безспорно е важна, но нали все пак човек може честно да говори и глупости, да ви занимава съвсем искрено с напълно безинтересни неща?
 
Никола Петров: Ако приемем, че поезията в места като Facebook, Twitter и Instagram предполага бърза ефектност („вицовост“), то въпросът за нейното влияние може да се сведе до предположението – или опасението – че някаква вълна от „meme-поезия“ ще излезе оттам и ще залее всичко останало. Аз се съмнявам в тази теза. Първо, не ми е известно да съществуват емпирични данни за влиянието на поезията в социалните медии, а и мисля, че е спорно доколко такава статистика ще доведе до коректни изводи (можем да преброим колко „последователи“ има един автор, но колко от тях са реално повлияни от него?). Второ, не ми се струва вероятно ефектността и краткостта на посланието, дори и да са гарнирани с визуално съдържание, напълно да изкоренят необходимостта на четящия отново и отново да се връща към една поема, да намира нови неща в нея извън първоначалното намигване. Логично е поезията, която не разчита на еднократен ефект, да не бъде изцяло заменена, защото тя изпълнява друга функция.
Няма нищо лошо в това да се харесваш на широка аудитория. Проблемът идва, когато започнеш умишлено да се приспособяваш към нея. Нагаждането към тълпата е компромис с творческото начало. Конформизмът е масовият гроб на изкуството. В този смисъл социалните медии – видяхме – могат да бъдат гробището, където оригиналността се закопава. Но могат да бъдат и плодородна почва за свободното слово. Те са каквито си ги направим.
От неизчерпаем ресурс, социалните медии се превърнаха (особено през последните няколко години) в най-късия и удобен път, по който пошлостта стига до нас. И ние вече празнуваме пошлостта. Размиха се границите между истина и измислица, между факт и клюка. Роди се „постистината“. Ако е шервано, значи е вярно. Ако е лайквано, значи е добро. Фейсбук и туитър предложиха уютен дом на популизма. Това можеше да се очаква в света на политиката, където клишето е ценен инструмент, но е странно, че се случи и с поезията – тя трябваше да ни пази от евтините истини на килограм.
 
Петър Чухов: В ерата на интернет, блоговете и социалните мрежи, естеството на поезията се променя драстично. Първо – тя се либерализира, отслабва силно ролята на авторитетите. Всеки може да публикува в блога си или във фейсбук свои стихове, да събере почитатели и да си създаде усещането, че е поет наравно с другите. Взаимното хвалене в тези мрежи допринася много за това самочувствие. Броят на харесванията под някоя скромна творба във фейсбук, например, може да надхвърли многократно този под сериозно стихотворение. Освен това, когато издадат свои книги, тези автори събират по премиерите си многобройни почитатели, „вербувани“ чрез интернет, което затвърждава усещането им за значимост, а сред четящата аудитория също се насажда тази представа. Така масовата публика влияе със своя вкус върху начина на писане и мислене и на много други, сериозни автори, които, публикувайки в социалните мрежи, често пъти неволно се стремят да се нагодят донякъде към него. Освен това, стихотворенията, публикувани като статуси, не винаги са достатъчно премислени, често пъти се пускат спонтанно веднага след написването им. Аз самият използвам фейсбук като лаборатория, в която опитвам почти всяко ново стихотворение, дори и да е със спорно качество, както и различни експерименти. Разбира се, когато подбирам за публикуване в периодични издания и още повече в книги, критерият ми е различен. Но самият факт, че такъв тип стихотворения често пъти имат добър успех и се споделят в мрежата, ги превръща вече в част от съвременната поезия и понякога дори в образец за подражание. Така се създава една своеобразна статус-поезия, в която могат да влязат и сериозни творби от типа на хайку или наистина добри кратки стихотворения, но също и просто хрумки или остроумия с доста спорно качество, които обаче претендират, че са литература.
 
Петя Хайнрих: Естеството на поезията е това, което Тя е. То остава непроменимо, променят се формите, под които Тя се проявява, появяват се нови жанрове според каналите. В една минималистична дефиниция като тази на Гелферт поезията е израз на съзнание чрез формализиран език. Социалните мрежи, като един от компонентите на web 2.0, тласкат развитието на дигиталната поезия, която най-общо може да бъде разглеждана в три основни вида. Първата, поезия в мрежата, обхваща всички стихотворения в Интернет, които се различават само несъществено от традиционните. Това е най-разпространената форма на дигитална поезия в България днес. Тя включва текстови архиви, блогове, сайтове, форуми, поетически статуси във фейсбук, туитър. Това е форма на поезия, избуяваща и бълбукаща, преодоляваща ограниченията на бавния печат и издателските политики. Тя е лесно достъпна, появява се масово и от всякакво качество. Другите две форми на дигитална поезия са тясно свързани и преминават една в друга – това са компютърната поезия (offline) и поезията на мрежата. Те са зависими от устройството (компютъра) и канала (мрежата) и нямат друго тяло, за разлика от поезията в мрежата, която може да бъде отпечатана и да заживее втори живот под формата на традиционен печат. Компютърната и поезията на мрежата се захранват от естетическите идеи на авангарда – тук са стохастичните стихотворения и поетиката на компютърния код, автоматите за поезия, туитър генераторът на метафори, поетиките на ролевите игри, анимираната поезия (например в youtube), която съществува като форма на сливането на образи, звук и текст и се явява форма на визуалната поезия; тук са интерактивната и браузер поезията (например google poetics); QR кодираната и хиперпоезията, в която хиперлинковете са едновременно стилистични средства и имат функционално значение. Не, естеството на поезията не се променя.
Поетичната форма е благодатна за интернет поколението заради стегнатия си изказ. Добрите текстове са наситени. Те умеят да въздействат цялостно върху сетивата и спомените на читателите си, без да се натрапват или дразнят. От друга страна, често споделените в социалните мрежи стихове сами по себе си стоят повече като моментни настроения, нахвърляни скици и фрагменти. Някои текстове намират живот извън книгите и по стените на други потребители на социални мрежи.
Прави я едновременно по-достъпна и по-лесна за подминаване. Поставя я мигновено и ефективно пред очите на по-голяма и нова публика.
Социалните мрежи, от друга страна, изискват различен начин на мислене по темата. Ясно е, че някакви граници са преминати. Една от тях може би е излизането на текста от книжното тяло и откъсването му от една налична цялост. Това е и причината да ми се струва, че социалната мрежа е поезия на забравата. Стихотворението със своя стихиен носител се изравнява със сега-пост. От своя страна, този пост се намира между други такива. Нека си представим следното: “новинарският поток” ни предлага тест за изчисляване на нашата интелигентност, следва пост с новинарска статия, съобщаваща обявяването на грипна ваканция в София, а след това на нашето внимание е представено стихотворение, после други теми, отнесени към делника ни. Тази последователност е срещал всеки от нас. Но важното тук е къде отива този текст? В архив? В секция „новини, споделени преди 3 часа“? Как намираме текст, който ни е накарал да се почувстваме по особен начин, публикуван преди 234 дни в социалната мрежа? (Може би сме му направили екранна снимка?) Отново искам да се върнем към онзи дом на поезията, който съхранява паметта й.
 
Стефан Иванов: Бях в първите класове на гимназията, когато започнах да публикувам поезия в Интернет. В клубове и форуми за поезия към abv.bg и dir.bg. Впоследствие хора, с които се срещахме и на живо, направиха собствено пространство. Казваше се homily, игра на думи с „дом“ и „проповед“. То не беше за поезия, а за изразяване – с музика, образи и думи. Нямаше фейсбук. Нямаше състезание за лайкове, което неусетно може да достигне до кич. Тогава не познавах поети и не разговарях често (клонящо до изобщо) и лице в лице за това, което пиша. Но имаше списания като „Родна реч“ и „Кръг“. Днес ги няма. Първите публикации на някои от хората на моя възраст от форумите за поезия бяха именно там. Точно с тях седях с часове в книжарница „Нисим“. Разглеждахме цялата етажерка с поезия вляво от бюрото, където седеше Бояна Петрова. Зачитахме се и си купувахме малките и тънки книги на съвременни български поети. След това, като задача от учителката ни по литература да се срещнем с живите автори от учебната програма, се запознах с Валери Петров (връзката с „Нисим“ беше жива, дишащ линк). Няколкото часа в кабинета му на втория етаж бяха ключови за мен. Срещата на живо с хора ме убеди, че може би пиша глупости и трябва да чета повече, и да пиша по-внимателно. Интернет може да води до скъсяване на дистанцията и до лесно и бързо публикуване. Никой не ми беше казал, че може да доведе и до скъсяване на смисъла и до лекота, която е литературно нездравословна. Най-продаваният жив автор на поезия в света в момента е Рупи Каур. Тя има два милиона и двеста хиляди последователи в Инстаграм, а от първата й стихосбирка са продадени над 1400 000 копия само в Америка, където единствено най-успешните книги и утвърдени поети достигат по-малко от трийсет хиляди тираж. Тя пише кратки, непосредствени и афористични стихотворения за любов, насилие, секс, сексизъм, расизъм, отхвърляне и връзки, които комбинира с рисунки. Това, че е по-продавана от Омир, Т.С. Елиът, Неруда, Силвия Плат, Маги Нелсън, Мери Оливър, Ан Секстън, означава само, че е по-продавана от тях. И че е мейнстрийм феномен. Поезията и изкуството (също както хората, мненията и тълкуванията) не са само за харесване или съгласие. Не са за кимване към познатото. Те са и за да назовават и показват сложността, неизвестното, заметеното под килима, болката и неприемливото. Онова, за което се мълчи. Всичко онова, в което сме потопени, плуваме или се давим.
Тези криворазбрани „честност“ и „достъпност“ вървят ръка за ръка с незнанието и неможенето. Ако изобщо не знаеш какво приказваш, значи си истински. Невежеството е гарант за автентичност. Да си аматьор е престижно. Майсторството се смята за снобизъм, желанието за дълбочина е претенция...