Математическото и модерността

 

 
През 2015 г. се появи изследването на Стефан Попов Obiectum Purum: увод във феноменологията на Рене Декарт[1]. На почти 300 страници в него беше разгърнат цялостен прочит на творчеството на Рене Декарт, подчинен на смела и оригинална теза. Стандартното разбиране за философията на Декарт е, че тя представлява едва ли не класическата форма на дуализъм. С утвърждаването на независимостта и самодостатъчността на познаващия субект като субстанциално начало, с тази философия се слагат основите на цялата модерна философия. Противно на това, Стефан Попов аргументирано защитава тезата, че Декарт е станал основоположник на модерната философия, защото е открил феномена на чистия обект и обектността и на определен начин на неговото осмисляне. Именно начинът на мислене, основан върху идеята за чист обект, е формирал мисленето на модерната епоха.
Две години по-късно Стефан Попов публикува под заглавие Декарт и математизцията на света[2] една много по-кратка книга, в която авторът предлага нова версия на по-ранната интерпретация. Появата на такава книга е напълно оправдана. Най-напред подходът е различен – вместо бавното и скрупульозно четене на произведенията на самия Декарт (главно Размишления върху първата философия и Правила за ръководство на ума), тук се предприема реконструкция на самия интелектуален процес. Това позволява на преден план да изпъкнат неговите типологични характеристики. И на второ място, освободена от неизбежните сложни и многопосочни ходове на интерпретативното мислене, сега аргументацията е директна, с много по-малко условности и поради това - по-ясна и по-достъпна.
Интерпретацията на Стефан Попов се изгражда около следните основни твърдения. Първо, обектността е феномен, който е определяща характеристика на модерността като интелектуална епоха. Второ, обектността е открита от Рене Декарт и е организиращото начало на неговата философия. Тя определя всички други нейни основни понятия, като ум, природа, Аз, Бог, вродени идеи, съмнение, метод и др. Трето, математиката не е нито инструмент, нито наука, а условие на възможност едновременно на тъждеството на обектите и на познанието за тях. Четвърто, интелектуалният акт на полагане на математическите основи на обектността и с това на самата модерност като епоха в мисленето е изцяло творчески. Той не може да се изведе от никакви условия или наблюдаеми процеси.
В Obiectum Purum: увод във феноменологията на Рене Декарт Стефан Попов беше положил сериозно усилие да предпази читателя от възможното недоразумение, че си има работа с обичайно историко-философско изследване. В такива изследвания се датират, сверяват и сравняват източници, прави се анализ на етимологии и контексти, търсят се прецеденти и паралели и се конструират идейни влияния. Той настоява, че неговото изследване се занимава с изграждането на идеално-типична интелектуална формация. При Декарт и математизцията на света, поради самия преобладаващо логически, а не интерпретативен подход, опасността от подобно недоразумение е нищожна. Все пак обаче, и тук авторът е поставил особен акцент върху употребата и изясняването на понятието „епоха“ – епоха значи прекъснатост, това ще рече и неповторимо своеобразие.
Какво следва да се разбира под „обектност“? За да отговори на този въпрос, авторът често се връща към прочутия Декартов пример с восъка. Обектност е онова, което гарантира самотъждествеността на самите обекти при всички възможни промени на техните състояния и свойства, дадени в опита. Гарантът на тъждествеността на обектите има интелектуален характер, той е понятие. Понятието е условието, което поддържа идентичността на восъка; или, с други думи, предметите са идентични на себе си само при условие, че има непрекъснатост на опита за тях. Щом обаче тъждествеността на обектите на самите себе си зависи от концептуални условия, няма как вече да се поддържа представата за дуализъм у Декарт. Оформилото се корелативно отношение между субективен и обективен полюс става ядро на всяко едно феноменологическо мислене и поддържа тезата на автора, че Декарт е основател на феноменологическата традиция.
Отрицанието на тълкуването на картезианската философия като форма на дуализъм не би имало вътрешна убедителност, ако не се предложи адекватно тълкуване на Бога. Стефан Попов предлага такова тълкуване, разглеждайки Бога като носител на безкрайността като условие за мисленето на обекта. Но макар да е необходимо условие, безкрайността все пак е само едно от условията за познание на обектите. Другото, не по-малко необходимо условие за това, е опитът на сетивата. Доколкото е човешко познание, познанието е крайно, а носител на тази крайност са възприятията. По необходимост те са дискретни и тъкмо тяхната дискретност е източник на съмнението. Съмнението, според автора, има характера на спонтанно настъпващо събитие.
Какви са целите и възможностите за познание на света в светлината на идеята за обектността? Картезианският проект за една “mathesis universalis“, за една „всеобща математика“, безспорно представлява тематичен фокус на изследването. Mathesis universalis е призвана да даде цялостно, но и абсолютно достоверно познание за природата. „Всеобщата математика“ се мисли от Декарт като основа на всички науки, но и като нещо, което е повече от тях. Нейната задача е да създаде самата обща рамка на научното мислене и заедно с нея условията на нейното прилагане. Тази обща рамка е една единствена и в това се корени вдъхновяващата модерната философия идея за единство на науката.
В по-голяма степен, отколкото по-ранното изследване, Декарт и математизцията на света е книга за типологичната характеристика на модерността, а не толкова за особеностите на картезианската философия. Още по-категорично отпреди Стефан Попов настоява, че от типологична гледна точка, епохата на модерността е единичен, неповторим феномен. Трябва обаче дебело да се подчертае, че тя е такава само и единствено като типологична конструкция. Като читатели не бива нито за миг да си въобразяваме, че тази единичност и неповторимост е нещо повече от ефект на типологичния подход. Въобразим ли си дори за миг, че имаме „истинска“, „автентична“ картина на модерността такава, каквато тя е „сама по себе си“, рискуваме да попаднем в изкушението на мощни ирационални внушения. Такива са например широко известните от философията на Хайдегер внушения, че бил дошъл „краят на метафизиката“ или пък било настъпило „времето на картината на света“. Стефан Попов си дава сметка за тази опасност и изрично заявява, че предлаганата от него картина на Декартовата философия и на модерната епоха съвсем не е единствено възможната картина, а има валидност само при приемането на определени методологически допускания.
С новата си книга Стефан Попов предлага на публиката оригинално, професионално осъществено философско изследване на нивото на съвременните международни дискусии върху Декарт. Основните тези са формулирани ясно и недвусмислено. Аргументацията е комплексна, разностранна и логически непротиворечива. Похвала заслужава почти аскетичната терминологична строгост. С всички тези неща изследването най-вероятно ще събуди интерес у читателите с по-високо философско образование. Нека обаче да не се плашат да посегнат към книгата и всички онези, които, независимо от образованието си, имат вкус към дръзки интелектуални приключения. Сигурен съм, че няма да останат разочаровани.


[1]Стефан Попов. Obiectum Purum: увод във феноменологията на Рене Декарт. Изд. „Литературен вестник“, София 2015.
[2]Стефан Попов. Декарт и математизцията на света. Изд. „Алтера“, София 2017.