Последен валс,
сбогом, любима

 
Драги приятелю,
 
За пореден път в живота си виждам, че от думите няма особен смисъл, важни са делата, а те не се подчиняват на думите. Ние с теб, изглежда, постоянно се разминаваме, затова ти пиша и за последен път – разбра се, че вместо да се вгледаш в природата, в случващото се, в материалното, ти през цялото време се занимаваш да го наричаш с думи, като че ли, заклинайки го, ще го промениш.
Като че живеем в магьоснически свят и като произнесеш думата, ще промениш действителността.
Толкова ли е трудно да се разбере, че мъжкото ухажване (насилие) и женският отказ (кокетничене) са необходима игра за търсене на подходящ партньор за подготвяне на семейство, в което мъжът трябва да има силата да го защитава и жената, бъдеща майка, трябва да се увери в тази сила, която ще е решаваща за изживяването на малкото? Социалното може да се е променило през хилядите години, архетипът обаче си стои.
Твоите приятели обаче през цялото време дрънкат, че насилието било само социален феномен, ерго, трябва да променим обществото, за да спре насилието. Пропускат да ни кажат трябва ли да има сила, мъжка сила, или да има една безкрайна беззачатъчна учтивост, в която мили хора си разменят мили думи.
Толкова ли е трудно да се разбере, че табутата, с които напъпващите у някои хормони на противния пол се потискат, са наложени от религиите и обществата, за да се потисне хомосексуализмът в зародиш, да се пресече превръщането му в културен феномен или масово явление – в противен случай той ще застраши възпроизводството на общността, а от това възпроизводство зависи всеки отделен неин член? Тези табута са пазачите на обществото.
Толкова ли е трудно за всякаквите мислители, така наплодили се напоследък, да разберат, че със споровете около Уайнстийн, Истанбулската конвенция, мястото на жената, мястото на мъжа, всъщност завършва периодът на праволинейното мислене в европейската култура. То е стигнало до пароксизъм, опряло е до стената, няма хоризонт, освен физическото трансформиране на човека в духа на Хъксли. Начинът, по който обществата реагират в тези дебати, ясно показва, че европейците вече не искат да вървят по величавите пътища, сочени им от прогресивните сили.
Европейското праволинейно мислене се ражда с пораждането на точните науки и техниката, поражда се и едновременно с това създава обществото на правата логика и правите линии, и правите перспективи, и правилните отговори, които да го заведат в правилната посока.
То докара Иполит Тен и Хегел, разви се към Маркс, продължи с извеждането на връзки между един-два елемента из безкрайното множество измерения на действителността, продължи с придаването на изключително значение на тези връзки, които, видите ли, били решаващи за обществата и живота, тези прави връзки от мисловни конструкции се превърнаха в инженерни планове, а после (понеже реални, а не словесни сили застанаха зад тях) – в политически и социални реалии. Така с годините се създаде една псевдоевропейска култура на наричането. Създай словесна конструкция, наречи я – и вече можеш да доказваш нейното съществуване или да се бориш за нейното въплъщаване в живота. Можеш с години да си играеш да коригираш тази конструкция, да се бориш да я въведеш в живота на обществото.
Европейското мислене обича да претворява науката в практиката. И когато една мила дама е забелязала, че полът, освен природните си измерения, има и социални измерения (т.е. свързала две точки с правата линия на логиката), решила, че тези социални измерения трябва да се въведат в живота и да го коригират – по същия праволинеен начин, по който се въвеждаше в живота комунизмът или кока колата.
Така джендърът от мисловна конструкция съвсем по европейски се разду до социално инженерство благодарение и на международни институции, които по нищо не се различават от окръжен комитет на БКП (говоря от собствен опит от посещения и работа в Съвета на Европа).
Ние обаче живеем в наистина велико време. Постепенно, но неотклонно времето на правите линии свършва. Свършват идиотите, които ни обясняват как всичко ще се оправи с лесни рецепти (повече лифтове, напр.), свършват дебилите, които по комунистически громят комунизма, свършват ненормалниците, които смятат, че като променят наричането на предмета или явлението, ще му повлияят към по-добро, т.е. към тяхната права/правилна посока; и така ни забраняват думи – като негър, циганин, инвалид, сакат. И така ни забраняват историята, която също искат да изправят, изперат и изгладят, защото различното от желаното от тях участие на жените, например, през вековете в човешкия градеж трябва да се изправи, да се приведе в ред; и те още през Средновековието да вземат мечове и да се борят за правда и за свобода или пък като докторки куин и помощниците им негри да внасят разум в Средния Запад през средата на ХІХ век.
Всичко това свършва, разбери го.
Няма как човечеството да не се върне към сложността, към многомерността на живото и общественото.
Няма как да продължи да живее под властта на прави/правилни декрети, създавани от малки, наричащи се прогресистки групи, за които обществото има една-единствена цел – да се движи напред и нагоре. По права линия.
Този свят е доста по-сложен, драги приятелю.