Най-далечното пътуване

 
Хана Андроникова. „Небето няма дъно”. Превод отчешки Маргарита Руменова. Издателство „Ерго”, 2017.
 
Хана Андроникова (1967-2011) поема към литературата внезапно и още с първия роман, Звуците на слънчевия часовник (2001), издаден у нас през 2006, се озовава сред откритията на съвременната чешка проза. Небето няма дъно, писана 2008-2009, е третата й, уви, сбогуваща се книга: дневник на животай преди да го отнеме ракът.
Болезнена проза, навярно ще побърза да си каже всеки. Би било така, ако разказът оставаше при болестта, захлупен между болничните стаи в Злин и Прага, но той – в лицето на Ама (зад чийто образ застава Андроникова) - си събира раницата и запрашва по света. Към амазонската джунгла, сред племето шипибо. После по криволица в Андите – до върха на четирихилядника Маркауаси. След това на север, през пустинята Невада, стига при индианците паюти, а накрая вие променади между Йерусалим и Рамала. Многобагрен дневник-пътепис, загърнат в плътна интертекстуална мрежа от невидими и видими цитати, извлеци от притчи, философии, кореспонденция. Между тях са монолозите на Ама – ту стоически и духовити, ту мъчни, подлудяващи като апории. Ту, и най-начесто, с гръб към всяка логика – оставени на свръхсетивното и безтегловното: основен паралелен свят сред световете в книгата. Защото, както вече се разбира, това пътуване не е отчаян скок в екзотичното по дирите на чудодеен цяр, нито е хедонистична авантюра със света, за да го сграбчиш, да му се наситиш за последно. Маршрутът на Ама, етап по етап, се чертае отвътре, настойчиво насочван от видения и сънища, които се напасват с реалността, маркирайки преломните моменти на пътуването. От шаманското биле ли идват знаменията? Или са депеши, пращани от приближаващото се небитие? Или авторът им е самото същество на авторката, докрай събудената й природа на homopoeticus?Но има ли значение, когато вън и вътре се изглаждат като парчета от разрязан плод, зарастващи едно в друго пак, завръщайки му целостта. Последното пътуване не е раздяла със света, а с преградите му, с ризницата на делящото го рацио. Докрай изострени без него, сетивата трият и помитат всякакви йерархии и граници между места, неща, език и хора: сантурио, портланд, лима, торонто; patikino, ajosaja, onpash, nai; глен гулд, тагор, хесе, елиаде, файман, бах. Равни притоци живот, чийто дестилиран сок поема Ама - с мирисите му, със звуците и вкусовете, с пейзажите. и после пак ги пуска; нищо не подрежда, нищо не унищожава, нищо не слага в рамка. Просто е.
Романът, разбира се, има и своята тежка страна. Освен литература, той е документ, важен с това, че отказва да говори литературно за рака. Показва ни конкретните агонии след всеки нов сеанс химиотерапия, опадалите кичури коса върху възглавницата. Пряк, спонтанен разказ, без табута и стъписани заобикалки, как човек живее с болестта. Как ли, на практика? Ту се държи, ту се предава. Почти съвсем като другите, здравите. Стъпка живот, стъпка пропадане... и отново. Докато не се открие бездънното небе помежду тях, дадено на най-далекозаминаващите.