Ходене по буквите

 

Катерина Стойкова. „Втора кожа”. Художник Люба Халева. София: ICU, 2018. Цена 12 лв.
През 2014 г. Националната награда “Иван Николов” за най-добра поетична книга беше поделена между две стихосбирки. Едната беше културна - и приличаше на ред други. Другата не приличаше на никого, колкото и да искахме да я причислим към Константин Павлов, Екатерина Йосифова или Кристин Димитрова. Казваше се “Как наказва Бог” от Катерина Стойкова (ICU). Стихосбирката предизвикваше осезаемо безпокойство с многозначителността и неизказаността си. Съобщаваше категорично твърдения, които ме притегляха като магнит, но не съвсем разбирах. Сякаш съществуваше таен център, който отдалеч управляваше тези ледено-черни стихотворения... Сякаш над тях имаше маска. Четири години по-късно същото издателство публикува стихосбирката “Втора кожа”. Да, тя е командният център. Не само на “Как наказва Бог”. Тя е шифърът, чрез който загадъчното става безпардонно ясно. “Как наказва Бог” не означава ли всъщност как наказва бащата? - реалният, не символичният баща. “Втора кожа” e готова отдавна, но имаше малшанса да бъде отпечатана точно насред дебатите върху Истанбулската конвенция - и това повиши политическия й интензитет, но отмества фокуса от филигранната работа върху формата, която търпеливо очаква своя час под документалния стил. Бях писал за “Неделимо число”, без изобщо да подозирам пред какви чудовищни факти ще ме изправи “Втора кожа”: „Еднозначните думи в тази не многословна поезия нанасят тъпи удари върху читателя. Повече удари обаче нанасят върху самите себе си, защото битката на поетесата е битка със собствените й демони – демони не само на българка и на емигрант.“ Защо удря Катерина Стойкова? Защото в живота тя е удряна неведнъж от своя баща. И тя, и майка й. И този опит стои зад всички нейни произведения. Днес Катерина се освобождава от него, като го споделя. Споделя многогодишното физическо и психическо малтретиране със смазващи подробности. Разказва за крем “Здраве”, с който се прикриват синините. Както тази книга става ключ към предишните й книги, така и отделните текстове вътре се четат един друг. Личността е станала цялостна, повече няма какво да крие. Поетът търси не красотата, а истината. Най-точната фраза, с която да се изрази едно състояние. Обективният корелат, според Елиът. Питам се дали тази книга щеше да бъде написана, ако Катерина Стойкова живееше постоянно в България, а не предимно в Кентъки. Същото се отнася и за “американеца” Николай Атанасов – както каза Нева Мичева, неговите “Органични форми” и “Втора кожа” смело се борят с миналото. Катя като мен е на 46, време е вече за равносметки. Време е да се говори, колкото и да се правим, че никой никого не бие. В неотдавнашната “Птичка на перваза” Катя беше споделила следните афоризми: “Поезията е свързване с промяна вътре в теб”, “За да пишеш, имаш нужда повече от кураж, отколкото от време”, “Крайната цел на писането е прошката”... Вероятно “Втора кожа” прощава. Но досега съм чел за нея единствено рецензии от жени. Време е ние, биячите, да проговорим. Но как?
М.Б.