Самопризнание,
а не критикарски напън

 
Като член на комисията за документално кино през 2017 г. се сблъсках с принципите за оценяване на проектите и реших да споделя впечатленията си, въпреки че мнението ми едва ли ще промени нещо, но пък е възможно да предизвика дискусии.
 
В рамките на мандата си нашата комисия разгледа 75 проекта, които се състезаваха в 5 категории. (Някои участваха по два пъти, но всеки път са оценявани наново.) Ето как изглеждаха: 48 проекта за документални филми (или 64% от общото количество), 8 проекта за дебюти – (съответно 11%), 12 проекта за развитие на идея в сценарий – (или 16%), 2 проекта за юбилеен филм за Левски – (или 3%), 5 проекта за копродукции с международно финансиране – (или 7%).
Проектите без изключение бяха за пълнометражни филми. До финансиране бяха допуснати 7 проекта за развитие на сценарий на обща стойност 40 000 лв., 2 дебютни филма (единият, научно-популярен) на обща стойност 110 000 лв., 1 юбилеен филм за Левски – 118 000 лв., 8 проекта за документални филми на обща стойност 950 000 лв. Всичко 11 филма и 7 сценария на стойност 1 218 000. лв. плюс 2 копродукции с международно финансиране. [1],[2]
Ето и жанровото разпределение на същите проекти: 3 проекта (или 4% от всичките 75) за научно-популярни филми, 19 проекта (или 26%) за съвременни герои и събития, 32 проекта (или 43%) на тема изкуство (с вътрешно деление на филми за художници – 11, за музиканти – 5, за писатели и поети – 6, за режисьори – 4 и общо за изкуство и култура – 6), 16 проекта (или 21%) за исторически личности или на историческа тематика.
Ще се спра на последните две групи, защото представляват 64% от общия брой.
Най-често това са популяризаторски филми и тяхната значимост се определя от тази на личностите, за които разказват. Те са необходими, но смятам, че приоритет на комисията трябва да бъдат филми със собствена значимост, която невинаги съвпада с тази на героите. Споменатите проекти разчитат на кино-, фото- и други документи, а не на естественото развитие на събитията по време на снимки. Но често документите са скучновати и не достигат, та авторите прибягват до възстановки – обикновено нискохудожествени поради ограничения бюджет. Уместно е да спомена, че документалните филми се делят на три вида: 1. документиращи живота „тук и сега”, в момента на неговото протичане; 2. използващи архивни материали, за да възстановят отминали събития; 3. смесени. Първият вид създава кинодокументи, а вторият използва готови кинодокументи.Оттук и принципната разлика при написването на сценариите: при първия типвсичко е в сферата на варианти и предположения и при тях е невъзможно да се направи пълно предварително проучване, защото развитието на живота е непредвидимо; при втория типфактите са известни и могат да бъдат описани кадър по кадър като в работна книга. При тях пълното предварително проучване е задължително. При третия тип има съвременна линия, която проследява живота „тук и сега”, и линия от миналото, за която се използват различни архиви срещу съответните такси. По същество архивите се явяват предварително заснемане,само че извършено от други хора. Затова е странно, че разходите по тях се признават (и обезпечават финансово), а разходи за предварителното заснемане на събития от бъдещия филм не се признават. Разковничето е, че едните разходи могат да се осчетоводят, а другите – не. Бюрокрация! Заради която обаче „неподправеният живот” почти отсъства от документално ни кино.
Критиката на комисията към проектите от първи вид обикновено е, че са с неизяснена структура (сякаш живият живот подлежи на структуриране), която при съпоставка с прецизната структура на проектите от втория тип въздейства като недостатък, а не като жанрова особеност. Ако сценарият съдържа и реплики от предварителното проучване, тогава упрекът е: „репликите са известни, значи вече са заснети?” – нещо забранено от правилата. Омагьосан кръг. Най-добре е сценарият да не разчита на неочакваности. Но по какво тогава се различава от времената, когато „документалните герои” наизустяваха готови текстове? По това, че сега системата е анонимна и зад нея вече не стоят идеологически функционери, а самата тя се крие зад решенията на комисията. Онова наричахме цензура, а това даже няма име. Анонимност. Осъществяването на проекти „тук и сега” принципно е невъзможно при сега действащите правила. Затова уникалните събитията стават все по-редки в нашето кино.
Филмите от втория тип не разчитат на актуалност, те могат да кандидатстват многократно и обемът им нараства до спукване, защото големият бюджет ще компенсира разходите за труд и предишни кандидатствания. Макар и лишени от главната прелест на документалното кино – животът в неговата неподправеност – проектите от този тип се предпочитат – всички бяха от 54 мин. нагоре. Разбира се, че и двата типа филми имат право на съществуване, но те се разгръщат в напълно различни плоскости – като в известния каламбур, че „този крокодил е повече зелен, отколкото дълъг”. Едните филми са документални, а другите – документни. Смесеният тип сякаш изглажда различията между тях, но и там съвременната линия е непредвидима, развива се „тук и сега” и не търпи отлагане във времето.
Изброените специфики, съчетани с оценъчните карти,неусетно налагат предварителна цензура върху творците. За изясняване на този механизъм трябва да разгледам особеностите на оценъчните карти, всяка от които има по няколко критерия със собствена скала за точкуване. Картата „документален филм” съдържа 11 критерия с максимум 78 точки. Правото на финансиране получават само събралите поне 70% от максимума, което в случая прави 54,6 точки. За картата „дебют” максималните точки са 65, а границата е 45,5 точки. За картата „развитие на сценарий” максималните са 50, а границата е 35. Проектите под тази граница не получават финансиране дори да са класирани на първите места, както се случи с три проекта за „международно финансиране” и един за „развитие на сценарий”.
Критериите се делят на три основни групи:
- художествено-творчески критерии: 1. Значимост на темата – 1 до 10 точки, 2. Драматургична структура – 1 до 10 точки, 3. Главни герои (драматургично развитие) – 1 до 10 точки, 4. Жанрова и стилистична определеност – 1 до 4 точки – общият им сбор е 34 точки или само 44% от максималните 78. Значи, решаващи са не художествените качества, а нещо друго. Недоумение буди също защо „жанровата и стилистична определеност” носи 2,5 пъти по-малко точки от другите критерии. Явно се допуска, че формата е по-маловажна от съдържанието. Такова чудо нямаше дори в соцреализма!
- критерии за качествата на продуценти и режисьори: 1. Професионален опит на продуцента – от 1 до 3 точки, 2. Професионален опит на режисьора – от 1 до 5 точки, 3. Признание на предишни поне две произведения на продуцента – от 1 до 5 точки, 4. Признание на предишни поне две произведения на режисьора – от 1 до 7 точки – всичко 20 точки или 26% от максималните 78. Тези критерии съществуват само в картата, с която се разпределят най-много финансови средства, и липсват в картите „дебют” и „развитие на сценарий”! Ако режисьорът и продуцентът са начинаещи, ще получат минималните 4 точки вместо максималните 20 (както е при утвърдените творци). При разлика от 16 точки проектът им няма да бъде финансиран, колкото и да е добър. Ако по някаква юридическа причина тези критерии не могат да се изхвърлят (но защо в две от картите липсват?), то скалата им не трябва да надвишава 2 точки. Така ще се доближим до равнопоставеността. Инак се създава привилегирована каста от типа „активни борци”.
- Други критерии (от типа нищо общо с художествеността), които дават 24 точки или 31% от максимално възможните. Те са:
Предварително проучване (от 1 до 10 точки). При проектите „тук и сега” изчерпателно проучване е принципно невъзможно и този критерий допълнително ощетява авторите. В категорията „дебют” той дава 15 точки. В категорията „развитие на сценарий” пък се нарича „предварителна информираност” (1 до 10 точки), но е допълнен от сходния критерий „достъпност до документите и обектите” (от 0,5 до 5 точки) и общият им сбор става 15, което е изобщо най-високата оценка! Сякаш става дума за научна дисертация, а не за художествено произведение. За да трупат точки, авторите избягват темите-откровения и изброяват всякакви архиви, библиотеки, музеи и пр. извори. А членовете на комисията не могат да бъдат вещи по всички въпроси. Парадоксът е, че по-компетентните влизат в задочен спор с авторите и резултатът е по-ниска оценка, а некомпетентните се презастраховат с повече точки. Бегъл поглед върху оценъчните карти в сайта на НФЦ показва, че по този критерий оценките са най-високи, а комисията – най-единна, което се обяснява с общата й некомпетентност.
Календарно-събитийна обвързаност (1 до 10 точки). В 10 от 48-те проекта „документален филм” (или 21%) членовете на комисията сме дали едновременно максималните 10 точки и минималната 1. В други 11 проекта (още 23%) тази разлика е от 7 до 8 точки, в 6 проекта (12,5%) разликата е 6 точки. Дори при разлика от 5 точки (8 проекта или 16,5%), крайните оценки са разположени в противоположните половини на скалата. 53 е максималният брой точки, които начинаещи автори могат да получат, ако не се съобразят с календарната конюнктура! А 70-процентната граница е равна на 54,6 точки. Тоест, те нямат даже теоретична възможност за финансиране.
Къде е равнопоставеността в конкурса?! Да не говорим, че към датата на завършване на филма тези годишнини обикновено са отминали.
Зрителски потенциал (от 1 до 4 точки). Този критерий е пазарен. Има го в картите „документален филм” (с максимум 4 точки) и „дебют” (но с максимум 6 точки). От дълбокия социализъм до днес не съществува успешен механизъм за разпространение на документалните филми. Ако и този критерий не може да отпадне, редно е оценъчната му скала да се сведе до 2 точки. А още по-добре е да се обедини с друг ненужен критерий под общото наименование „календарна обвързаност и зрителски потенциал” и заедно да се изхвърлят.
- Допълнителни или общи мотиви – така е наречена последната графа на всяка оценъчна карта. В нея може да се анализира самобитността на проекта, но без да се оценява, защото оценъчна скала липсва. А тази графа се отнася до качествата, които превръщат един проект в изкуство и в нея трябва да е най-важната оценка. Иначе „художествената значимост” ще си остане излишна, както е в момента.
Животът „тук и сега” практически е изхвърлен от филмопроизодството. Но това може да се преодолее чрез дофинансиране на започнати проекти. Възражението, че предварителни разходи не се признават от Устройствения правилник на НФЦ, е несъстоятелно – Правилникът трябва да се съобразява с живота, а не обратното. Разходите могат да бъдат (частично) компенсирани чрез нарочно изготвен норматив (примерно 300 до 600 лева на минута екранно времеот завършения филм), както и с финансирането на постпродукция, хонорари, авторски права и пр. Всичко е въпрос на дребни промени в Правилника[3]. Кандидатстването ще се извършва с готови откъси и комисията ще е далеч по-ориентирана за крайния резултат. И колкото по-успешен е той, толкова по-неизлечимо ще е петното в биографията на членовете й, ако не са дали своята подкрепа. Това ще увеличи самоконтрола и обективността.
От 23 години живея в Бургас и правя нискобюджетни (дори безбюджетни) филми. Последният е „Пътят на воина”, над който сме работили три години. Но ако зад гърба ти не стои някаква институция, винаги си „външната” или още по-често – „чуждата” продукция. На хора като мен непрекъснато им се вменява, че нагазват чужди територии и разпространяването на филмите им става дело, безнадеждно и унизително. Днес техниката позволява всеки да заснеме с телефона си дадено събитие и моментално да го разпространи по света, а ние не можем да кандидатстваме с проект, в който дългосрочно да проследяваме даден герой? Но можем да го заснемем! Можем да свършим най-трудното и най-скъпото за своя сметка, но не можем да завършим филма си и да получим възнаграждение за труда си. Дофинансирането се явява нишата за нискобюджетни документални филми.
Обобщения и предложения
За оценъчните карти. С тях могат да се опишат и оценят само ограничен вид филми. Системата им за точкуване омаловажава художествената значимост, дава приоритет на юбилейната парадност и формира привилегирована каста сред кинотворците, като премахва равнопоставеността.
Предлагамкартата да се сведе само до художествено-творческите критерии: 1. Значимост на темата – до 10 т., 2. Драматургична структура – до 10 т., 3.„Главни герои (драматургично развитие) – до 10 т., 4. Жанрова и стилистична определеност – до 10 т. (вместо сегашните 4). На мястото на графата „допълнителни мотиви или общи мотиви” да се добави нов критерий 5.„Самобитност и художествена значимост – до 15 точки. Ако останалите 7 критерия не могат да отпаднат, то 4 от тях, отнасящи се до продуценти и режисьори, трябва да се намалят до два. Тогава нехудожествените критерии ще изглеждат така: 1.„Предварително проучване – до 2 точки, 2. Календарна (събитийна) обвързаност – до 2 т., 3. Зрителски потенциал – до 2 т., 4. Професионален опит на продуцента и признание на два предишни негови филма – до 2 т., 5. Професионален опит на режисьора и признание на два предишни негови филма – до 2 т. Или общо 10 т. Така максималните точки ще станат 65, от които 55 „художествено-творчески” или 85% (за разлика от досегашните 44%).
За въвеждането на допълнителни категории. Сега в производство се пускат само пълнометражни документални филми, които трудно се програмират в телевизиите. Обикновено съдбата им приключва с участие на няколко фестивала и специално организирани прожекции. А за обикновения кинозрител термините „документален” и „късометражен” все още са синоними. Предлагам разделяне на проектите на две категории – до 40 мин. и над 54 мин. Бюджетът за първата категория да не надвишава 50% от максимума за втората. Това ще увеличи жанровото разнообразие и количеството произведени филми. Вместо 8 пълнометражни филма в категорията „документален”, ще се произвеждат 12 – 4 пълнометражни (над 54 мин.) и 8 - до 40 мин.
За научно-популярните филми. Те са несъпоставими с останалите както естетически, така и производствено. Заниженият интерес към тях може да се дължи на изначално пренебрежителното отношение. Предлагамда се отделят в самостоятелна категория и да се пуска 1 пълнометражен (или два среднометражни) филма годишно. За тази категория да могат да кандидатстват и дебютанти.
За историческите, биографичните и юбилейните филми. Те разчитат предимно на документи и възстановки. При тях всичко е предварително проучено, календарната им обвързаност се „ъпгрейдва” на 5 години и могат да кандидатстват многократно. Доминират над останалите в съотношение 5:1, но без да ги превъзхождат естетически. Голяма част от тези проекти имат стойност и като самостоятелни биографични, исторически и изкуствоведски монографии. Предлагам този тип филми да се отделят в самостоятелна категория. Годишно да се пускат 2 пълнометражни и 2 среднометражни филма, плюс още един пълнометражен на извънредна сесия (като държавна поръчка за юбилейни чествания). НФЦ да публикува в отделни литературни сборници сценариите, имащи принос към историографията и изкуствознанието (със съгласието на авторите и след съответната литературна обработка). Макар и частична, това също е реализация на проекта.
За филмите на общо основание и за дофинансирането. Те са предимно от първия тип (животът „тук и сега”) и смесени. При тях изчерпателният сценарий е принципно невъзможен и съпоставени с проектите от втори тип, са силно ощетени. Предлагам въвеждане на категорията „дофинансиране” на вече започнати (и даже заснети) проекти. Това да са нискобюджетните документални филми.
Обособяването на допълнителните категории ще въведе ред в различните видове и жанрове документално кино.
Вероятно създаването на универсална оценъчна карта е невъзможно, но невъзможно е и спирането на нейното оптимизиране, защото в картата документален филм приносът на художествеността е само 44%, при дебютен документален филм – 52%, при развитие на сценарий за документален филм – 60%. При последната е най-голям, но с нея се разпределят най-малко финансови средства! Дано „тази философия” е резултат от користни цели, защото всичко друго би означавало, че сме генетично увредени. Най-добре е обаче да си признаем уврежданията, за да премахнем безумията, които сме щедро натворили.
Тази статия е самопризнание, не критикарски напън.


[1] Тази категория няма да бъде разглеждана, понеже ще разводни статията, без да променя общата картина.
[2] Всички данните са взети от сайта на НФЦ. Процентните изчисления са извършени от мен.
[3] Всъщност, Законът за филмовата индустрия не забранява предварителните снимки. Такава забрана се прокрадва в Устройствения правилник на НФЦ (Приложение №2, т.2.2.1) при кандидатстване да се прилага декларация, че снимките не са започнали. Категоричната забрана се появява в Указанията към УП на НФЦ (т.4.2.3 и т.4.2.4). Някой тихомълком се е поставил над закона.