Път извън Тива

 

Яница Радева. „Пътят към Тива”. София: Парадигма, 2017.
 
В своето известно изследване на вълшебните приказки Бруно Бетелхайм настоява, че митовете, за разлика от приказките, нямат за цел да възпитават слушателите си в нравствени добродетели. Митовете са „безнравствени“, а това означава безотносителни към възможността да изразяват/внушават нравствени качества. Бетелхайм е психоаналитик, а психоанализата по принцип обича митовете, защото открива в тях „празни“ схеми на човешкото поведение, в които помества своите интерпретативни модели. Същото, макар и по-многословно, прави литературата. Българската литература обаче разчита много повече на фолклора, отколкото на митологията, и още по-рядко на древното наследство недалече от нас. Яница Радева е сред малкото изключения. В нейния избор да строи върху един от най-популярните митове на западната култура – мита за Едип – има дързост, която напомня за времето на високия модернизъм, толкова рехаво случен у нас. Вторият й роман, „Пътят към Тива“ (а може би третият, защото „Бонбониерата“ в никакъв случай не беше сборник с разкази), има висок залог и амбициозна цел: да психологизира (и така неизбежно да „етизира“) един разказ, който изглежда необременен с тънкостите на модерната психология. Голямото предизвикателство, с което се заема младата писателка и поетеса, е да превърне митичната фабула в литература, и то в такава литература, от каквато имаме нужда точно днес, заобиколени от сякаш неразрешими морални проблеми. И тя залага на това, което най-много липсва в този, но и във всеки, мит: изплита разказ от най-тънките, сложни и деликатно преплетени нишки на душевното преживяване. Нейният Едип вече не е Човека, а просто човек. Тази смяна на интерпретативния фокус обяснява защо от видимия пласт на действието липсват някои ключови за митичния разказ моменти като срещата с Пития. Не е необходимо читателят да види как Едип вижда Пития с „външните“ си очи. Този Едип носи способността за откровение в себе си; той винаги – с Пития или без Пития – се е стремял до познава себе си. Пътят към Тива е метафора на самопознанието и в този случай, но не като поредица от неизбежни събития (плод на съдбата), а като следствие от вътрешната нагласа на един конкретен човек. (Разбира се, и тук „един“ трябва да се разбира като „един тип“ човек. Епилогът има за цел да покаже тъкмо вечното в типовете човешкост, останали неизменни до днес.) Онези събития, които древният Едип преживява като външни обстоятелства на отредената му съдба, романът превръща в драма на човешката психика. По същия начин са изобразени и другите познати фигури на стария мит: Йокаста и Лай, Тирезий, Полиб и най-вече сфинксът, осмислен по много интересен и предизвикателен начин. В мита те са клиширани според задачите на своето сюжетно присъствие; в романа са представени като хора. Вечното според този роман – т.е. онова, от което се нуждае всяка епоха, включително нашата – е скрито в човешкия характер, в индивидуалните качества, които определят и колективния етос.
Към познатите перипетии на митичния разказ авторката добавя нови, наглед правдоподобни събития, за да спои целостта на романовия сюжет. Към известните герои също добавя нови, но адекватни на бита в онази епоха фигури: момчето Актей, войника Главко, жрицата Дора… Митът за Едип не е преразказан, а пресъздаден в този роман, при това така, че да съблазни съвременния читател, да го накара да се вгледа навътре. Книгата не е лишена от нравствен патос: познаваме ли себе си, готови ли сме да поемем по пътя към Тива? Можем ли да се противопоставим на злото, дори само с тоягата на Едип? Не бих искала да пропусна още две важни достойнства на тази творба. Първото: авторката е положила много усилия, за да „влезе“ в епохата, за която пише. Тя познава бита, географията, общественото устройство на своите градове: Ефес, Коринт и Тива, но по-важното е това, че стилизира убедително духа на митичното време. Второто: Яница Радева разказва красиво, поетично, с една особена интелектуална чувствителност, ако мога да използвам оксиморон. „Пътят към Тива“ е оригинално и необичайно явление в нашата най-нова литература. Той попада сред онези, толкова редки у нас, романи, които могат да бъдат преведени така, че да станат свои за читателите от много страни. Книгата прави опит да надхвърли домашната традиция и да поведе българския читател извън стените на родната Тива.