Свободата на пресата

 

„Вестник на властта“ (The Post), 2017, САЩ, 114 минути, режисьор Стивън Спилбърг, продуценти: Стивън Спилбърг, Ейми Паскал, Кристи Макоско Крегър; сценарий: Лиз Хана, Джош Сингър; оператор Януш Камински, музика Джон Уилямс, в ролите: Мерил Стрийп, Том Ханкс, Боб Одънкърк, Майкъл Стълбърг и др.
Номинации: 2 за „Оскар“ (за филм и за главна женска роля на Мерил Стрийп) и др.
На екран от 2 март 2018 г.
Разпространява „Лента“.
 
След „Мостът на шпионите“ (2015), Стивън Спилбърг отново е създал филм, базиран върху драстичен действителен случай в миналото. Отново са заедно с Том Ханкс. И за първи път с Мерил Стрийп.
Първите кадри са от 1966 във виетнамската провинция Хау Нгия. Войната е в разгара си. Сред американските момчета е и анализаторът Дан Елсбърг (Матю Райс). Мажат си лицата. Нощ, дъжд, виетнамците ги нападат в гръб. Жертви, ранени... Дан е в самолет. Привикват го при военния министър да си каже мнението накъде върви войната. Той е скептик. Следва политическо лицемерие.
От корпорация Rand, където по това време работи, Дан успява да извади и копира секретни документи на Пентагона, свързани с Виетнам. Заедно със съмишленици изрязват от всяка страница грифа „строго секретно”. В кадър – Труман на 3 май 1950: „Посветени сме на каузата за справедлив и мирен свят чрез ООН“. Следва Айзенхауер, който също говори за световен мир. 11 май 1961, изявление на Джон Кенеди: „САЩ, както цял свят знае, никога няма да започне война“. Той нарежда проверка за вероятни престъпления на американската армия във Виетнам. Джонсън продължава политиката на Кенеди...
Вашингтон, 1971. В Белия дом е Ричард Никсън. Войната продължава. Собственичката на „Washington Post” Кей Греъм (1917-2001, Мерил Стрийп) е първата жена-издател на вестник в САЩ. Ръководи го от 1963, когато съпругът й се самоубива. И сега е изправена пред сериозно финансово изпитание с банкери и инвеститори. Казват й, че „малък семеен вестник“ е като „малък семеен бизнес“. В непрестанен контакт е с главния редактор Бен Брадли (1921-2014, Том Ханкс). Репортер на „Washington Post” не е допуснат от Белия дом на сватбата на президентската дъщеря Триша Никсън. Точно в този момент в „New York Times” е получено копие от онзи същия секретен сборник, който измъква Дан - „Американо-виетнамските отношения, 1945-1967. Изследване“, чието проучване е поръчано от Робърт Макнамара, министър на отбраната от 1961 до1968 (Брус Грийнууд). Той е много близък приятел на Кей Греъм. Обажда й се да й съобщи, че върху му ще се излее помия. Четирима президенти лъжат. Младите излизат на протести, скандирайки „Не искаме мръсната ви война“. Кисинджър се опълчва срещу публикуването на класифицирана информация в „New York Times”: „Убеден съм, че това нарушава всички закони за сигурността“.
Междувременно същите документи са стоварени в кутия за обувки пред репортер на „Washington Post”. Редакторът Бен Бакдикян (Боб Одънкърк) издирва Дан Елсбърг и домъква копие от изследването в „Washington Post”. Рискове, терзания, умувания, аргументи, среща с Макнамара... Накрая Кей Греъм взема решение. Свободата на словото излиза срещу сигурността и арогантността на правителството. Никсън беснее. Но те спечелват делото във Върховния съд, а съдията се произнася: „Пресата трябва да служи на управляваните, а не на управляващите“. Идва ред на „Уотъргейт“ – звездният час на „Washington Post”.
На Виетнамската война, която със своето безсмислие продължава да бъде комплекс за Америка, са посветени не един и два филми, а „Апокалипсис сега“ на Копола е изключителен. Както и в „Линкълн“ (2012), и в „Мостът на шпионите”, Спилбърг се занимава със заплашените устои на демокрацията. И с нейното възтържествуване. Филмът тръгва като исторически и се превръща в журналистически трилър с предизвестен край. Безспорно е важен, особено днес, когато е известно отношението на Тръмп към медиите. Целият екип на филма, подобно на този на вестника, изглежда въвлечен в кауза. Неизменно е интересно да се проследи начинът, по който журналистите отстояват истината, въпреки всичко. „Вестникът на властта“ е така заснет, че изглежда като документален. Но на моменти е скучен. И, въпреки задъханата камера на Януш Камински – протяжен. Мерил Стрийп е прекрасна, ала напълно позната. Том Ханкс е по-скоро вял, отколкото напрегнат...
Неизбежно филмът препраща към прекрасния „Оскар“-ов „Спотлайт“ (вж. бр. 8 от 2016) на Том Маккарти за ударния разследващ екип на вестник „The Boston Globe” през 2001. Или към класическия „Цялото президентско войнство” на Алън Пакула (1976) по случая „Уотъргейт”, разнищен във „Washington Post”. По дух „Вестник на властта“ ги следва. Като кино е далече от тях. Но е страшно полезен - и в контекста на ситуацията в българските медии и правосъдната система. А защо е преведен така, само разпространителите знаят. Какъв вестник, каква власт...