Социална промяна без жертви

 
Лъчезар Бояджиев,“Уютни дистопии”, SARIEV Contemporary, Пловдив, 2 февруари – 24 март 2018.
 
Лъчезар Бояджиев рядко прави самостоятелни изложби, още по-рядко в България. През февруари обаче се откриха две – в София и в Пловдив. Поводът е „ненадейната” му 60-годишнина, навършена през октомври 2017. Двете изложби показват от различен ъгъл неговите интереси и търсения като артист и личност – в Софийска градска галерия под формата на ретроспектива, наречена находчиво Sic Transit Media Mundi (Настоящето е прекалено късо и доста тясно), а в пловдивската галерия Sariev Contemporary - чрез фокус върху един проблем, свързан с местата на живеене, под заглавието Уютни дистопии.
Познаваме Лъчезар Бояджиев като ерудиран историк на изкуството (завършил е Изкуствознание в НХА през 1980) и активен художник от началото на 90-те години на ХХ век. Той е сред основателите на Института за съвременно изкуство – София (през 1995) и един от първите, които след 1989 г. стъпват сигурно на международната арт сцена. В ролята си на артист споделя с публиката своите наблюдения върху съвременната ни реалност, фокусирайки се върху проблеми, между които битието на артиста, какво ни обединява и какво ни разделя като общество, понятието за вяра във време на промени, разочарованието от старите и съмнението в новите идеологии, изборите, които правим... Изследваните от него теми понякога са свързани със собствената му личност, места и начини на живеене; понякога са по-общи, а понякога и политически. Често те са поднесени с чувство за хумор и ирония. Познаваме Лъчезар Бояджиев и като остроумен лектор, автор на статии, куратор и участник в дискусии. Изразните средства, които използва, варират между инсталация, фотография, рисунка, обект, текст, видео и стигат до странната форма „перформативни лекции”. Подобни лекции бяха организирани през 2016 г. от Фондация „Отворени изкуства” под формата на турове из София, представящи през погледа на артиста нейните забележителности и потайности.
Участието в „Разходки из София с Лъчезар Бояджиев” не е случайно. То е част от дълготраен и жив интерес към визуалната среда, към градското живеене, към местата на обитаване, с които се идентифицираме. Този интерес започва от средата на 90-те, но като че ли беше най-ярко заявен чрез участието във Визуалния семинар на ИСИ. Благодарение на него се огледахме и видяхме София по нов начин – например, абсурдния вид на рекламата, която след 1989, с развитието на малкия частен бизнес, започна да ни залива неконтролирано отвсякъде.
Изложбата „Уютни дистопии” в Sariev Contemporary е логично продължение на изследването на Лъчезар Бояджиев по теми, свързани с градовете и териториите. Характерно за тези изследвания е начинът на наблюдение и най-вече извличането на концептуалната квинтесенция. Обикновено тя е неочаквана, изненадва ни посоката на мислене, а същевременно като откритие звучи напълно естествено.
За да разгледаме „Уютни дистопии”, освен око, са ни нужни чувство за хумор и въображение. Същото въображение, което ни кара да мечтаем и да вярваме в невъзможни неща, просто защото даденостите не са ни достатъчни и искаме да се оттласнем от естественото им физическо състояние. Както пише кураторът Яра Бубнова в текста към изложбата: Лъчезар Бояджиев неуморно изследва как въображението надмогва ограниченията и в края на краищата променя сложни социални, икономически и културни системи, преодолявайки разграниченията между действителност и представа. Той смята за възможно да смесва политическата, религиозната, медийната, битовата, попкултурната и т.н. символики и така да създава дифузни зони, където мисълта, фикциите, фантомите започват да влияят върху живота.
Дистопичните места, според смисъла, който влага Лъчезар Бояджиев, са градове-метрополиси, които са космополитни, динамични и изпълнени с история, но стават все по-сложни за обитаване и все по-малко уютни. Тези градове днес са трудни за управляване, все повече етнографски и демографски сложни. Сред тях, например, са Истанбул, Токио, Ню Йорк, Москва, Мексико Сити или Лондон. Какво им липсва на тези градове? Примиряване с реалността чрез уют; да се заложи на релакс, а не на борба; да не се проектира, а да се обзавежда; да се използват методите на частни/лични решения в общи/обществени пространства.
Какви решения ни предлага Лъчезар Бояджиев? Чрез серия ефектни рисунки, създадени между 2004 и 2018 г., той предлага „поправки” или добавки към някои градове, с които по някакъв начин го е свързвал животът. По неговите думи, тези предложения са леки и „скромни“ като идея, но радикални като ефект; те са утопични поради нереализуемостта си, но съвсем реални в разумността си предложения за социална промяна без жертви!
Проектите, които той е разработил, са свързани с градове, в които се организират големи международни арт събития или са популярни туристически дестинации и по тази причина са преупотребени от тълпите, а местните жители са поставени в дискомфортни ситуации. Така например, „На Венеция й трябва метро” (2007-2018), „На Касел му трябва летище” (2007-2018), „На Париж му трябва рестарт” (2004-2018), а „На Йерусалим му трябва да се рее в небесата” (2008-2018). Решенията са прости – чрез метро във Венеция част от туристопотока би се придвижвал по-лесно под земята, а и самият град би бил по-добре укрепен; чрез летище в Касел посетителите на Документа биха кацали директно на мястото на събитието, без да се чудят как да стигнат дотам; утрояването на Айфеловата кула в Париж би дало възможност на повече желаещи да се качат на нея; а решението за конфликтния Йерусалим е да бъде клониран, като клонингите са разположени по вертикала, така че „светите места” да се отделят от нормалния град.
Далеч от утопичните идеи, съвсем реално, земно и „по български”, в галерия Sariev Contemporary уютът вече е постигнат чрез обекта „Вечен припек” (2018). Малката печка на дърва, тип кюмбе, със завъртян във височина кюнец, заедно със златистия флаг с избродирана върху него палма („Нов-открит флаг за липсваща страна“, 2018), според Бояджиев създават нещо като двойна утопия на мечтаното, целяща да внуши идеята за уют и топлота във все по-невъзможния за живеене свят, в който хората все повече се разделят и като че ли забравят за прости неща като „вечния припек“, който всяка утопична идея ни внушава поне на ниво метафора.