Ходене по буквите

 

Паринуш Сании. „Бащата на другия”. Превод от персийски Людмила Янева. Пловдив: Жанет 45, 2018. Цена 16 лв.
 
В интервю от 2014 г. преводачката Людмила Янева припомня Иран от миналото: “Синът дава власт на майката. Преди това тя дори не е наричана по име в обществото. Когато роди син, започват да й казват майката на Хасан, например.“ Дотук - за майката. Заглавието на втората книга на персийската писателка у нас е “Бащата на другия”: момче не проговаря и го смятат за смахнато, направо бавноразвиващо се. Читателят следи неговите монолози наум, в които никога не назовава своя баща “татко” - винаги е „бащата на другия”. А другият е по-големият му брат - любимец на бащата и перфекционист като него (когато кандидатства медицина в Техеранския университет, трябва не да е в първата стотица - трябва да е първи; разбира се, че се проваля, а и обича повече литературата). Монолозите на непроговорилия син, който вече трябва да тръгва на училище, но как?, са разредени с монолозите на “майката на Шахаб”. Бащата почти не говори. Той е отруден, съвестен, апатичен от умората. Той е леден - и има безкраен свръх-Аз. Защо да проговаря Шахаб? Тук се сещам за юнгианския аналитик Ги Корно, който в “Отсъстващи бащи, изгубени синове” казва: “Всички мъже живеят повече или по-малко в наследено мълчание, което се предава от поколение на поколение - мълчание, което отрича потребността на всяко момче от признание (или потвърждение) на баща му.” Не всяко момче. Бащата на другия е леден само към Шахаб - и това привидно задържа развитието на детето, но вътре то ври и кипи, и понякога дори мъсти. Особено когато му приписват действия само защото не може да се защити. Смахнатият Шахаб принадлежи на майката, а даровитият (и невидимо прегарящ) друг - на бащата. Синът не проговаря, а бащата е спрял да говори. Между тях има пропаст, която няма да бъде запълнена - дори когато, благодарение на любящата си баба, момчето ще се отпусне да приказва. Дори когато бащата най-после признае успехите на сина, проявил се още в малките класове като изящен калиграф… Да си представим Лакан в Техеран с неговата книга “За Имената-на-бащата”? Всъщност, да чуем зет му Жак Ален Милер: “Бащинството има малко природна очевидност, то е преди всичко културен факт. „Името-на-Бащата, казва Лакан, създава бащината функция”. Бащата няма собствено Име.” Шахаб няма баща, защото баща му мълчи - мълчи без любов и без разбиране… А майка му се оплита в мълчания и лъжи. Само най-малката дъщеричка, диворасляк, щастливо бърбори. (Освен психоаналитично, книгата може да бъде четена и политически - въздействащи са страниците за преследванията от т.нар. Комитети, следящи за ислямското благоприличие. Спомням си пловдивски обед с Паринуш, една от най-красивите жени, които съм виждал. Тя ми призна, че всъщност първата й книга - “Моята орис” - е белетризиран неин социологически анализ, за да стигне до повече хора. Казват за нея, че точно говори за положението на жените в Иран. Но в “Бащата на другия” Паринуш говори и за положението на мъжете навсякъде по света.)