Сухо вещество

 

„Петел“, по „Cock“ на Майк Бартлет, превод Маргарита Мачева и Стайко Мурджев, режисура Стайко Мурджев, сценография и костюми Марина Райчинова, музика Петър Дундаков, хореография Станислав Генадиев, в ролите: лександър Хаджиангелов, Бойко Кръстанов, Рая Пеева, Михаил Билалов, Младежки театър „Николай Бинев“, премиера на 9 февруари 2018 г.
 
Отдавна подготвяната постановка се появява в период на подклаждани страсти, най-гласовитите от които са със зловещо-пещерен тембър (извинявам се на прадедите за това сравнение). Славослови се някакъв ясно разчертан черно-бял свят, отклоняването от чиито багри и квадрати е недобродетелно, неблагочестиво, въпиещо своето унищожаване.
В такъв хоризонт се чете „Петел“ на Стайко Мурджев, неговото „послание“. Във форум към текст за него (в. „Сега“) се пита: „Колко души в България се интересуват и ще съпреживяват на „лутанията“ на изпитващите „влечение към представителите на същия пол“? Свършиха се социалните пиеси ли? Поне „Опера за три гроша“ не могат ли да представят?“. Така построени, „размислите“ навяват идеи за емигриране. Но и „критиката“ чете в този ключ. Темата трябва да е „изнемогване между „два бряга“, силата на чувствата, търсещи излаз в традиционна и нетрадиционна посока“.
В спектакъла не става дума за това.
Тоест, как така да не става? В социално пространство, наситено с херменевтични усилия по разобличаване на LGBT-козни във всеки израз, съдържащ подчинено изречение, Мурджев просва на сцената хомосексуални отношения. Директно и обилно се говори за секс – и хомосексуален, и хетеросексуален. Тъкмо със секса и съответните му чувства обаче нямат сериозни проблеми персонажите, което и провокира същинския проблем. Сексът няма шанс да бъде в центъра.
„Cock“ на Майк Бартлет (род. 1980) е поставена през 2009 г. в Лондон, през 2010 г. получава наградата „Лоурънс Оливие“, през 2012 г. тръгва към световните сцени. Действието се завърта около лицето Джон, който от седем години е в хомосексуално съжителство с М и тъкмо е започнал връзка със съблазнителната W. Те го притискат да направи траен не компромисен избор. М и W влизат помежду си в същински „бой на петли“, при което М се изхитрява да призове на помощ баща си, расов мъжкар.
Какво прави Мурджев с тази баталия? Най-напред се отдалечава и от мелодрамата, и от комедията (съхранявайки смеховия заряд на текста). Успоредно с това прогонва битовизма и загърбва психологизма (не редуцира, но трансформира психичната интензивност). Най-сетне, категорично се дистанцира от производството на „послание“, от политическа или социална дидактика, от всяка възможна идеология.
Не ще се уморя да повтарям, че действителният съвременен театър не е сценично забавление, а фундаментална антропология. Това е, което прави Мурджев. „За мен – настоява той пред „Въпреки“ – е много важно, особено в сегашната социална динамика, изкуството да остане автономно, да остане свободно“. Свободно за независимо захващане със своите собствени цели. В „Петел“ режисьорът ползва парадоксалността на текста, за да потърси онова дълбинно ядро на човешкото, което е преди разделението на „иудеин и елин“, на „роб и свободник“, където „няма мъжки пол, ни женски“.
Мурджев тълкува началата на Aз-а и илюзиите за лесното му постигане. Извежда иманентните му структури и степените на зависимост от другите. Изследва коренните мотиви за избора и отговорността в хоризонта на не монолитната екзистенция, сиреч на действителното човешко съществувание. Търси удържането на антропологическата нормалност – при перманентна липса на еднозначна рамка и определение за „нормално“. Дири, иначе казано, битийните структури на персоналното. Прави го промислено, с изрязване на страничните шумове, в строг концепт, чисто прокаран и удържан сценично.
За това работи и аскетичната сценография на Марина Райчинова. Като се изключи фамозният полилей, увиснал над цялото, тя се отказва от всякакъв инвентар, но с това и от всички възможни „патерици“. Сцената е гола арена, място на битките и изпитанията за персонажите. Това пространство изисква и от актьорите „сухо вещество“ – разводняването от какъв и да е характер става болезнено видимо.
Те, поставени в този формат, се справят не в еднаква степен. Казвам го, давайки си сметка, че съм ги гледал в премиерния спектакъл. Това е гледане, изгодно за режисьорската работа, но не и за актьорската, още невключила в себе си опит от участието на публиката. И на този фон казвам: Александър Хаджиангелов е виртуозен в ролята на М. Следя този талантлив актьор и все съм му откривал някакви колебания; сега обаче – не. Тотално органично присъствие, успоредено с автоироничен „коментар“. Атрактивен, но не безцелно. Внушителен във всеки миг (поучително е да бъде наблюдаван, когато не е в средата на събитията). Силно постижение.
Бойко Кръстанов тръгва колебливо, с някаква немотивирана дистанция. Едва при задействането на същинския конфликт той се разиграва и неговият Джон заема централното място в действието, без което то би се разпаднало. За Рая Пеева не смея да се изкажа категорично. Не поради друго, а защото зная, че по обстоятелства, за които не носи отговорност, тя е имала много къс репетиционен период. Стоенето й в премиерния спектакъл бе точно описано от видна наша актриса така: Пеева не успя да бъде равностоен опонент на Хаджиангелов. А от това зависи вътрешният баланс на представлението. Изглежда тя има потенциал да бъде на нужното ниво; остава надеждата, че ще го постигне. Подобни надежди следва да се изкажат и за Михаил Билалов. Той сякаш разчита най-вече на генерално контрапунктната структура на ролята, спестявайки си пълната концентрация и работата върху детайлите.
Споменатите неравности не разколебават цялостното внушение. А то ясно заявява, че работата на Стайко Мурджев през последните сезони го утвърждава като автор с автономен почерк, самостойно владеене на театралното, изчистена концептуалност, интелектуален поглед към фундаментите на човешкото. Мурджев доказва мястото си сред ограниченото число стойностни режисьори в нашето време.