А имаше и Клуб на приятелите
на софийската архитектура

Първи спомен

 

Всичко започна от събиранията на автори и приятели в редакцията на списание София. Възродено през 70-е години на миналия век (а иначе - с дългогодишна история още преди Втората световнавойна), списание София постепенно стана едно от най-търсените издания в столицата. Под редакцията на Стефан Продев от 1979 г., който заради широтата на възгледите си беше гледан накриво, не, ами с подозрение от собствената му партия БКП, изданието беше списвано извънредно интелигентно, а съдържанието беше нетрадиционно, насочено към съществени за софиянци теми. Място в него имаха историческото минало, настоящето и бъдещето на града през призмата на архитектурата и градоустройството, управлението на този огромен жив организъм и най-вече социалната тъкан: начинът на живот на софиянци - обичаите ни, любопитни случки из всекидневието. Сериозно място заемаха летописи от всякакъв характер: от исторически разкази до спомените на съвременници на софийската история. Имаше и много живи интервюта и разкази на столичани, срещи със „зевзеци“, имаше всекидневни истини, имаше и ценни фотоси (Тодор Денев), хумор и качествени рисунки (авангардно оформление от художника Борис Демирев). Това беше модерно и необичайно за времето си списание, което живееше и дишаше с града, с вълненията на гражданите. Жалко, че в момента столицата вече няма нито това списание, нито поне негово подобие: съществуването му беше късогледо прекратено от Софийската община в края на деветдесетте години… Но сп. София остави написана живата история на града ни.
Стефан Продев[1], който наследи стола на главен редактор от Николай Хайтов, в продължение на 10 години събираше около себе си извънредно издигната група от приятели-интелигенти. Чести гости в редакцията бяха Радой Ралин - писател, Николай Генчев - историк, Бернард Мунтян - философ, Магдалина Станчева - археолог, Вера Мутафчиева - историк, Филип Панайотов - журналист, Захари Стайков - социолог, арх. Любомир Панчев, Петър-Емил Митев - социолог, Любен Николов – социолог, Гочо Гочев – театровед и още много от онези личности, които по онова време оформяха истинския културен облик на столицата. Всички те се заседяваха с часове, споделяха новини за вълнуващи събития, критикуваха политически решения и практики. Най-активни в тези срещи бяха редакторите на списанието: Аглика Маркова, Иван Бакалов, Матей Стоянов, Росица Гъбева, Румяна Бояджиева, и членовете на редколегията, от които ще спомена поне най-ярките: археоложката Магдалина Станчева, писателя Николай Хайтов, архитекта Георги Лабов, философа Бернард Мунтян.
На една от тези срещи, в компанията на част от тези приятели на списанието, се роди идеята за създаване на Клуб на приятелите на Софийската архитектура. Желанието беше да се излезе от страниците на списанието, от рутинните редакционни сбирки, за да може проблематиката на столицата да се разтвори и слее с гражданските настроения и тенденции, като се даде пряко думата на гражданството, представено от софиянци, да се споделят мнения за недостатъците на града и в живота ни, за да се търси доброто и ценното в градската действителност. Защото сред основателите на Клуба, а и сред всички софиянци, надделяваше едно чувство: за града не само се милееше, но се търсеше спасението му чрез опазване на миналото му, чрез оспорване на решения на Столичната община, за които се преценяваше, че действат срещу историята и идентичността на София.
Арх. Георги Лабов ентусиазирано прие идеята да уреди подкрепа от Съюза на архитектите в България, който да приюти Клуба в сградата на САБ. През есента на 1979 г. на новия адрес на САБ на ул. „Кракра“ 11, в присъствието и с участието на стотина души, между които много журналисти и архитекти, членовете на редакцията на списанието и неговите автори и приятели, Клубът на приятелите на софийската архитектурасе учреди официално.
Основният мотив за създаването на Клуба бе, че градът не се развива по подходящ начин като утилитарна и естетична среда, а в много градски сфери дори запада и дегенерира. София и софиянци не заслужават такава съдба в никакъв период и заради ничие управление! Това беше болката и грижата на инициаторите. Те търсеха формата, чрез която можеха да допринесат за промяна, за подобрение в политиката по отношение на града и гражданите му. Критичните бележки бяха насочени предимно към управлението.
На учредителното събрание се изтъкна, че градската среда се нуждае от много подобрения, от условия за общуване в социалните пространства, от внасяне на нов живот в тази среда. Жилища не достигаха, разпределението им ставаше чрез порочни практики, обслужването с търговия и услуги в градската среда беше неадекватно, посягаше се с груба ръка на зелените площи за „угодно“ спрямо властта строителство, не се жалеха природните дадености на Витоша – например, по повод кандидатурата на България за зимните олимпийски игри беше решено Бистришкото бранище (!!!) да се превърне в скиорски писти. На градската среда се гледаше със стръвен апетит, като социалните приоритети бяха ориентирани предимно спрямо вкуса на хората от управленските институции. А те не се вслушваха и не познаваха нагласите на обитателите, не ги и търсеха. Нямаше такива практики. Много бяха проблемите, които чакаха решение, а всичко се бавеше и гражданите негодуваха.
Клубът се регистрира и официализира според тогавашните правила. Освен председател, имаше секретар (Росица Гъбева) и ръководен екип. САБ беше топло гнездо за всички тези хора, които милееха за града и търсеха как да се обединят и добият по-голяма сила, за да се грижат за града като естетическо и утилитарно пространство. На мушката бяха недъзите на този огромен мравуняк: сгради, улици, дървета, люлки, трамваи, общинско управление, административно безхаберие… всичко, което ни заобикаляше.
Дейността на Клуба бе организирана с планирани програми, а на всяка среща се водеше стенографски запис (спонсориран от САБ). От няколкото десетки проведени срещи са запазени само 9 записа. Ето ги и тях: Покрив за музея на София (22.05.1989); Съдбата на резерват „Враня“ (0.02.1989 ); Водите на София: „Водата капка по капка не винаги прави вир. (19.05.1988); Зимните спортове на Витоша (12.11.1987); Актуализация на проекта за комплекс „Младост – 1“ (юли 1987); Естетизация на жилищната среда (18.12.1987); Жилището „отвътре“(18.12.1986); Стопани ли сме на своя град? (28.11.1985); Местата за общуване (22.05.1980).
Запазен е обаче списъкът на другите теми, които събираха или предстоеше да събират „приятелите“: Жилищен комплекс „Ленин“ след 20 години; Утопия и реалност за градската среда; Софиянецът и транспортът; Пространството и времето в града; Бъдещето на София; Паметните места на София; Как бе създаден Мавзолеят?; Софийските архитектурни шедьоври; Музеят на София; Художниците на София; Опазването на природата и околната среда в София; Софийските читалища – старото и новото в тях; Езикът на улицата: софийският жаргон; Проблемите на урбанизма в София; Незастроените петна в центъра на София; Маломерното жилище; Новото селско жилище около София; Архитектурният експеримент – граници и възможности; Типичното в столичните жилищни комплекси; Нови тенденции в реконструкцията на старите градски части; Давид и Голиат – архитектурните недомислия; Подземните пространства на София; Сгради без стопани. Без какво може и без какво не може архитектурата на съвременна София? Панели и фантазия; Гражданите с идеи и проекти за София; Архитектура и археология в София; Мястото на социолога в управлението на града; Вилите или второто жилище: за и против; Старите хора в града; Самотниците на София; Градът и младото семейство; Бездомните и безделниците на София; Студентските общежития; Център и периферия в столицата: социалните въпроси; Трудно ли се става гражданин: селският манталитет в условията на големия град; Софийската търговия: супермаркети, обслужване и география на търговската мрежа; Софийският сувенир; Маршрутът на един болен в столицата; Хуманизиране на болничната среда; Състояние на столичните библиотеки; Софийският студент; Шумовата карта на София; Какви дървета трябва да се садят в София? Най-софийските птици; Дивечът в Софийско; Спасяването на р. Искър; Гората в Парка на София; Въздухът на София; Софийската ботаническа градина; Праховото замърсяване на града; Детските площадки на София; Софийските входове; Софийските улици; Светлинният дизайн на града; Подземните колектори на София.
Написаните тук теми са само част от онези, които Клубът обсъждаше и предлагаше в плановете си за дискусия. Голямата част от тях бяха проведени до 1989 г. За съжаление, само пет стенограми от тези срещи са запазени. Стефан Продев ги предаде, преди да напусне земния си път, с надеждата, че останалите се намират на съхранение в САБ. Да, те се съхраняваха до един момент. Кому пречеха и кой реши, че тези свидетелства за една вдъхновена дейност са излишни, та с лека ръка ги унищожи? Защото, когато след 1989 г. дойдоха новите „стопани“ на САБ, като че ли първата им работа беше да направят материална „чистка“ на всички ценни архиви, включително снимки, диапозитиви, ръкописи, аудио касети, колекции от текстове, важни за развитието на архитектурата и дейността на архитектите – познато отношение към професионалните архиви в много институции. Разказваха колеги – свидетели на тази чистка, как всичко е било безжалостно изхвърлено. Дори от кашони с архиви и снимки (имаше специален фотокаталог на архитектурата в България!), оставени на дъжда, Д.К., случайно минавайки, успял да спаси някои фото архиви.
Сбирките на Клуба бяха редовни – по една на всеки 6-8 седмици. Ръководството на Клуба предварително планираше годишна програма с различни теми на всяка среща, за която се избираше отговорник. Подборът на темите се правеше във връзка с тревожни явления в града, свързани с административни решения, градоустройствени концепции, аномалии при функционирането на градската структура и начин на живот. Отговорникът за събитието подготвяше и обсъждаше с екипа начина на провеждането на всяка среща. В началото се представяше информация за резултатите от социологическо проучване по темата. Преобладаваха допитвания до граждани и специалисти, анализи на данни от изследователска литература у нас и от опита на други страни. Търсеше се сравнимост. Планираха се и се уговаряха срещи със специалисти, представители на общината или на други професионални и академични звена, които пред всички присъстващи изясняваха проблематиката, бяха активни в разгорещените разговори, внасяха компетентност по проблематиката.
След близо три десетилетия относително открита информационна среда у нас, този разказ за събитията и преживяванията на срещите на Клуба трудно може да предаде онова вълнение, което всички участници и присъстващи изпитваха. Понякога дума или оценка можеха да доведат до неприятни политически последици за изказалия ги. На сбирките на Клуба винаги присъстваше служител на Шесто управление на ДС (полк. А.): следеше се за остротата на политическите мнения или за дисидентски прояви. Някои от участниците биваха привиквани от служители на МВР, отправяха им се недвусмислени предупреждения, дори забрани за участия, за публикации в медиите по тези теми и т.н. Но Клубът продължаваше да съществува, да действа според замисъла си. В голямата зала на САБ често пъти бе невъзможно да се проникне от навалицата участници и присъстващи, винаги с много правостоящи. Всъщност, чрез критика на градското пространство, в Клуба се критикуваше управлението му, политиката на властта, личностите, които я олицетворяваха.
Последната среща на Клуба бе на 9.11.1989 г. Тя бе обявена по традиция две седмици преди това. Никой не знаеше какви събития ни очакват. Председателят на Клуба поздрави на 9 ноември събралите се участници и обяви закриването на Клуба с думите: „Нашият Клуб изигра своята роля. Оттук нататък действията са открити за всички: кой както може, нека да продължи делото ни за усъвършенстване на градската ни среда, за управлението на София. Нека продължението на Клуба се поеме от тези, които знаят как професионално и в демократична атмосфера да осъществят девиза на столицата ни: Расте, но не старее.”

[1]До 1988 г. главен редактор беше Стефан Продев, а след неговото наказателно пенсиониране, списанието пое Матей Шопкин.