Берлинале 2018

 
Като цяло 68-ото издание на международния кинофестивал Берлинале (15-25 февруари) премина под знака на железния професионализъм на домакините и доказания им капацитет за глобална селекция. Фестивалът се отчете с впечатляващи цифри, като най-важната от тях показва приходите от продадените билети: тази година те се доближиха до впечатляващата сума от половин милион евро. Европейският филмов пазар, заслужено считан за най-голямата гордост на Берлинале, отново успя да впечатли с рекордни 10 000 участници от 112 страни. Предоставените статистически данни също внушават респект: 1838 купувачи на филми, 546 щанда, 800 заглавия, разпределени в 1112 прожекции.
 
Другата гордост на Берлинале, Световният филмов фонд, чиято основна мисия е да подпомага проекти от страни с нисък производствен капацитет и впоследствие да стимулира разпространението им в немските киносалони, също се отчете достойно: 6 филма от различните програми тази година са станали възможни благодарение на отпуснатите пари. Най-цитираният сред тях е „Наследничките” на парагвайския режисьор Марсело Мартинеси, един от 19-те филма в основния конкурс. Значението на предоставената помощ се увеличи многократно след успеха на филма, който, освен одобрението на международната критика (наградата на ФИПРЕССИ), получи още две важни отличия и от официалното международно жури, водено от немския режисьор Том Тиквер: „Сребърна мечка“ на името на Алфред Бауер „за откриването на нови перспективи в киното“ и „Сребърна мечка“ за най-добра актриса за прекрасната Ана Брун.
Към това, без никакво съмнение, трябва да се добави и нарастващото значение на един от най-големите пазари на проекти в света (Berlinale Co-Production Market), истински магнит за продуценти и автори, стремящи се да попаднат в престижната му селекция, за да намерят финансиране от сериозни източници в Германия и извън нея. Всяка нормална държава, а Германия определено е такава, дава пари, които, преработени в талантливо кино, служат на националния й интерес. Същото, впрочем, прави и Франция, която не само поддържа и издържа скъпоструващия фестивал в Кан, но максимално се стреми да „придърпва“ таланти от цял свят. (Тази година чрез свои фондове французите са финансирали 34 заглавия от различните програми на Берлинале.) До неотдавна те определено водеха в подпомагането на автори, които впоследствие, ако, разбира се, покажат качества, стават част от филмовото семейство на фестивала в Кан. През последното десетилетие обаче германците определено натрупаха собствен опит. Филмово семейство на Берлинале вече има, то расте и се развива.
В този контекст, струва ми се, трябва да се тълкува и „Златната мечка“ на „Не ме докосвай“ на Адина Пинтилие, а също и наградата за дебют, определена от независимо жури на Дружеството за защита на филмовите и телевизионни права на Германия. Полякинята МалгожатаШумовска, чийто най-нов филм Лице“ получи „специална награда“ на официалното жури, е добре известна на Берлинале още от 2015, когато бе избрана за „най-добър режисьор“ за тогавашния си филм „Тяло“. Същото важи и за мексиканския Музей“, чийто съсценаристи Мануел Алкала и Алфонсо Руизплациос (последният е и режисьор) бяха възмездени с наградата за „най-добър сценарий“, а Берлинале ги познава още от 2014. Руснакът Алексей Герман-младши, чиято съпруга Елена Окопная бе отличена като сценограф и художник на костюмите на „Довлатов“, още през 2015 взе наградата за „изключителен художествен принос“ в „Под електрическите облаци“. Запазено място в семейството на Берлинале има и всеки американец с чувство за хумор - като Уес Андерсън, например, особено когато част от огромната техническа работа на сложния и скъп анимационен филм „Кучешки остров“ е изпълнена в известната студия „Бабелсберг“ („Сребърна мечка“ за най-добър режисьор). А какво да кажем за безпрецедентната щедрост и внимание, с която Берлинале обгрижва твърде специфичния, но много талантлив филипинец Лав Диас, чиито филми неизменно биват канени в официалния конкурс, независимо дали продължават три, четири или осем часа?
Защо трябва да ни занимава всичко това? Защото е необходимо да отдадем заслуженото на българските продуцентите, участвали през годините в редица копродукции, награждавани и оценявани в Берлин. Те определено допринесоха за фокусирането на международната общност към възможностите на българската филмова индустрия - както в производствен, така и в креативен план. Копродуценството, било миноритарно или мажоритарно, е инструментът, който по един или друг начин помага на българските таланти да се приобщават към семейството на Берлинале. Това обаче става само с последователна настойчивост и сериозна работа. Как щеше Мартичка Божилова да влезе в престижния международен екип на „Не ме докосвай” на Адина Пинтилие, ако години наред не се беше включвала в редица интересни документални проекти като копродуцент? И щяха ли Милко Лазаров и Веселка Кирякова да се справят сами с уникалния от гледна точка на производствените трудности „Ага“, ако ги нямаше чуждите партньори от Германия и Франция? В този смисъл, въпреки невинаги дружелюбната домашна среда, въпреки нечии хапливи подмятания, тази година семейството на Берлинале ни прие. Без разлика дали сме миноритарни или мажориторни… А „Златната мечка“ на „Не ме докосвай“ на Адина Пинтилие директно ни хвърли „в окото“ на бурята.
И понеже на филма му предстои среща с българската публика, искам още отсега да уточня: да, историята на петдесетгодишната Лаура (Лаура Бенсън), която не може да приеме тялото си като нещо свое и изпитва панически страх от каквото и да е докосване, е крайно провокативна; да, филмът представлява необичайно, на места прекалено дълго наблюдение над възможното съживяване на човешкото общуване чрез различни сексуални преживявания; да, терапията може да дойде от транссексуален субект, от мъж с атрофирали мускули, от красива млада жена (Ирмена Чичикова), обект на желанията на гологлав мъж с пронизващи сини очи (Томас Льомарки); да, режисьорката, макар и през стъклена преграда, споделя лични тревоги и мисли; да, филмът е дращещ. Но в основната си цел, а именно оголването на фобиите на главната героиня, т.е. на режисьорката, той е искрен. Главният му обект на наблюдение е човешката кожа - най-нежната, но и най-трудно преодолимата преграда към освобождаването на съзнанието от задръжките към другия.
Част от представителите на международната преса в Берлин не успяха да заобичат този филм. Най-вероятно, той няма да бъде заобичан и у нас. Предполагам даже, че ще предизвика усещане за силен дискомфорт, защото стремглаво разчупва традиционните разбирания за общуване между хората. Затова си мисля, че е по-добре тези, които смятат, че нямат капацитет да понесат подобен филм, да не го гледат. Да не се срещат с тревожните очи на Адина Пинтилие, да не научават за съществуването им. Понякога неосъзнатата неосведоменост е по-полезна от осъзнатата омраза. Така поне мисля аз…
Противно на някои изказани до този момент мнения, аз не съжалявам, че „Ага“ на Милко Лазаров беше показан извън конкурса. Програмиран в самия край на официалната програма, той постави изящен финален акорд на целия фестивал. Всъщност, домакините постигнаха целта си - да заразят публиката с поетичен поглед към далечния Север, там, където Седна и Нанук тъгуват по единствената си дъщеря Ага. Още повече, че на пресконференцията си Милко Лазаров се държа на ниво. Даде да се разбере, че се е стремял историята за „последното семейство на земята“ да бъде възприемана като метафора. Филмът определено изпъкна над някои заглавия от официалния конкурс, но не мисля, че това намали въздействието му. Всички останаха смаяни от работата на оператора Калоян Божилов, създал изтънчена игра на геометрични форми, пределно симетрични и символични на фона на безбрежното снежно поле и още по-безбрежното синьо небе. Добре премислената конструкция на абсолютно всеки кадър (така беше и в „Отчуждение“) заслужава отделен анализ, но в случая е важно да се подчертае, че изчисленият графизъм не дразни и че в много голяма степен за това допринасят изпълнителите на главните роли Феодосия Иванова, Михаил Апросимов и Галина Тихонова. Макар и водени пределно аскетично или може точно заради това, с искреността си те очовечават отстраненото наблюдение. Лаконичните реплики на Седна и Нанук в тясната юрта, която те обгрижват само с най-насъщното, наистина вълнуват. И още нещо: докато гледах „Ага“ в Берлин, си мислех за прекрасния черно-бял филм на Бела Тар „Торинският кон“ , който преди време също гледах в Берлин. И там имаше природна буря, и там имаше двама души в затворено пространство. Конят на Тар бавно, но сигурно предупреждаваше за настъпващия край. А в „Ага“ един елен се блъсва в камион и умира (преди него и други северни животинки намират смъртта си). Бела Тар е абсолютният майстор на трансценденталното кино, в което несъвършеното човешко същество е обречено на самота. Песимизмът му е краен, но вълнуващ. За мен, а вярвам, че не само, „Торинският кон“ е една от най-величавите метафори за неосъществимото „взаимодействие“ между природата, която не подозира, че човекът съществува, и човека, който знае, че е сам в нея. Като намерение и вкус, Милко Лазаров определено върви по тези стъпки. А това е едно достойно усилие на територията на българското кино, което няма традиции в подобна иносказателност, постигаща въздействието си с премислени и съзнателно ограничени средства. Затова музикалното оформление на иначе прекрасния финал на „Ага“, където Нанук „съобщава“ на дъщеря си, че майка й си е отишла от този свят, а в отговор тя дава да се разбере, че е разбрала всичко, озадачава със своята пресиленост. Петата симфония на Густав Малер и по-специално нейното „адажието“ гърми от екрана на фона на обляното в сълзи лице на Ага. Подобно пренавиване на струните имаше и на финала на „Отчуждение“. Там природната буря ехтеше толкова силно, че смазваше сетивата на зрителя, настроени за много по-тънки усещания. „Ага“ е толкова старателно и концептуално направен филм, че не заслужава подобен (компромисен) финал. Питам се дали Тар би го направил така. По-скоро – не.
В официалния конкурс на Берлинале тази година се обособи важна тема и тя може да бъде обобщена като уязвимост на човешката физика (тяло, лице, кожа) и усилията за преодоляването й. Това го имаше най-вече в „Не ме докосвай“, но също и в „Лице“ на Малгожата Шумовскаи дори в грандиозния провал на Гюс ван Сант„Dont’ Worry, He Won’t Get Far on Foot“, посветен на нещастнопарализирания талантлив карикатурист Джон Калахан.Днешният човек е заклещен в деформирана, силно тормозеща го опаковка. Към екзистенциалната самота се прибавя и физиологичната откъснатост от нормалността.Заради обезобразеното си лице, бившият рокаджия от Лице“ e отхвърлен от обществото и от католическата църква, уж призвана да се грижи за духовното здраве на хората. Обездвиженото тяло, обезобразеното лице, недокоснатата кожа се превръщат в поводи за тревога, придружена от болезнено физическо страдание.
Вероятно заради това два филма, за които определено ми е мъчно, останаха недооценени. Първият е Ютьоя – 22 юли на норвежкия фотограф и режисьор Ерик Попе, а вторият -„Транзит“(по едноименния роман на Ана Зегерс) на немския режисьор Кристиян Петцолд.
Попе почти документално възстановява събитията от лятото на 2011, когато на красивия, но малък остров Ютьоя масовият убиец Андреш Брейвик застреля 69 младежи и рани още много други. Филмът е дълбоко разтърсващ, защото не внушава физическото усещане за страх със силови или брутални сцени (такива във филма изобщо няма). През първите 18 минути режисьорът показва непринуденото общуване на младите хора, отишли да прекарат няколко дни в младежки лагер сред природата. През останалите 72 минути обаче (това е точното времетраене на стрелбата на фашизирания Брейвик) той проследява колективната агония пред неизвестността. Всички изпълнители са непрофесионалисти, а трима от оцелелите са добавяли свидетелствата си по време на целия работен процес.
От своя страна, Кристиян Петцолд показа френския град Марсилия като временна транзитна зона по време на режима на Виши през Втората световна война, смело загърбвайки обичайните правила за историческа достоверност. Костюмите, както и някои от интериорите, напомнят средата на миналия век, но всички екстериори са снимани в днешно време. Докато героите се крият от силите на реда или пък пият кафе, навън тече модерен живот със съвременни автомобили и полицаи. Петцолд е направил това достатъчно дискретно, от една страна, за да не страда основната история, а от друга – за да действа като послание: независимо от конкретната епоха, хората все са обречени на политическо или социално номадство.
Но явно тази година обществените нагласи бяха поели в съвсем друга посока. Ще следим къде и как ще ни отведат…