Изковано ретро

 

Признавам, отидох на концерта на дамския вокален състав „Белла воче” със смесени чувства. От една страна ме привлече програмата, която певиците от ансамбъла и тяхната пианистка Маргарита Илиева бяха озаглавили „Кабаре модерн” с песни, означаващи жанра от Курт Вайл, Бенджамин Бритън, Франц Гроте, Ерик Сати, Ерих Корнголд, Ейтор Вила-Лобос и Джордж Гершуин – повечето едва познати у нас. Тази програма демонстрира желание за излизане от репертоарната инертност на родния музикален живот. От друга страна, кабарето от 20-30 години на миналия век е рисков жанр, изпитание за артистизма и вкуса, за познание на вокална специфика и пластика. Както и за културата на артиста.
Текстът в програмата към събитието разказва семпъл сюжет, в който всяка от дамите носи името на героиня – реална или предполагаема от самите песни, а историята имаше за цел да ги свърже и да насочи публиката към съответните изпълнителки. Към дамския състав бе привлечен и балетистът Стефан Вучков, а певиците Милена Гюрова и Рада Тотева бяха обявени като гости на състава заедно с три от титулярките – Мария Яковчева, Елена Механджийска и Росица Павлова-Инджева.
Това бе концерт в костюми с пестелива хореография и режисура (Мариана Крънчева), подчинена на идеята да се „нанижат” песните в логична сюжетна линия. Както и да се постигне и покаже кабаре-стилистиката във Франция, Германия, Англия и Америка, а песните звучаха в оригинал – на три езика, с пластично решение за всяка от тях, с непретенциозен опит да се пресъздаде кабаре-атмосферата в най-общи линии. Без преиграване, без бъбриви аксесоари. Тоест, отново ще кажа – в центъра бе музиката на гениални майстори, подредена и представена елегантно, интригуващо, грабващо. Музика, свързана с имена от кабаре-жанра като Лоте Леня (Курт Вайл) или Марика Рьок (Франц Гроте), музика, която ни връща в екстравагантната атмосфера на прочутото нощно кабаре „Нощна котка” в Монмартр, където Сати свири, но пише и песни, или към онези военни години, когато Бритън се запознава с Одън, по чиито текстове създава „Погребален блус”, „Калипсо” и „Кажи ми истината за любовта”. Впрочем, трябва да се спомене, че в програмата е уточнено, че кабарето, което трябва да си представим, се намира във Виена в 1928 г. – следователно, по-близко до немската кабаре-естетика с музика, танц, пантомима, рецитация. И до специфичните теми на куплетните форми – фатална любов, разочарование, резигнация, сатиричен коментар на живота. И всяка една от певиците като че ли си бе избрала коя страна на кабарето да представи. В този смисъл, Росица Павлова-Инджева, която изпя много трудната миниатюра на Бритън „Погребален блус”, на Вайл „Юкали” и на Сати „Дивата на империята”, защитаваше, така да се каже, чистата човешка емоция, вложена в различните степени на преживяването с умерен мелодраматизъм. Елена Механджийска потърси в куплетите на Вайл и по-лекия стил на Гроте лириката в общия прочит. Своеобразна нейна кулминация бе органичното поднасяне на „Искам те” от Ерик Сати. С по-смесен жанров профил бяха Рада Тотева (забележително изпълнение на „Калипсо” от Бритън) и Мария Яковчева, която диференцира умно разликите в куплетния стил на Вайл и Сати, много приятно изразено в „Хайде, Шошот” на Сати, изпято от нея с лек съпровод на останалите. Най-цялостно кабаретно превъплъщение в стила на 30-те години, така, както е показван най-вече в киното, според мен, създаде Милена Гюрова. Тя внесе ярка, леко пародирана фатална нотка в своя образ на кабаретна певица с изразена пластичност (защото е била балерина), което рефлектира не само в танца й със Стефан Вучков във „Върху крилете на пъстрите мечти” на Гроте, но допълваше провокативно безусловната й вокална освободеност да използва разноцветни регистри в различен маниер на трансформация на звука в рамките на една само песен. Не случайно за целта бе избрала песни на Курт Вайл като „Джени пиратката” и още по-впечатляващо стилно изпятата и изиграна „И аз съм чужда тук” с великолепна емоционална градация, реализирана и през езика. Цялото това разнообразие на песни и стилове бе изпипано в клавирната игра на Маргарита Илиева, чийто слух осмисляше с тембър и ритъм всяко превъплъщение.
Много настроение идваше от сцената, което оцвети една поредна утопия за миналото, означи смисъла на проблематичното изковаване на един ретро стил и най-вече припомни на публиката по-рядко посещавани зони в музиката.