Респект към пани Ева

 

Ева Липска. “До последен дъх”. Превод от полски Вера Деянова. София: ИК “Ерго”, 2018. Цена 10 лв.
Това е четвъртата книга на Ева Липска на български - след “Ваканциите на мизантропа” (“Литературен форум”, 1994), “Портокалът на Нютон и други стихотворения” (“Стигмати”, 2011), “Скъпа госпожо Шуберт…” (“ДА”, 2014)... Винаги в прецизния и предан превод на Вера Деянова. Читателите на “Култура” знаят коя е пани Ева от интервютата с нея - “Да спасиш смисъла” (бр. 29/2012) и “В часа на скептицизма” (бр. 6/2015). При двете посещения на Ева Липска в София през последните години се уверихме колко умна, сдържана и изискана дама е тя - една от най-големите фигури не само на знаменитата полска Нова вълна, но и на европейската поезия изобщо. В предаването “Библиотеката” на БНТ вече имах възможността да изразя респекта си към нейните стихотворения: Ева Липска знае, че с патос не се достига твърде далеч; e, с ирония се достига малко по-напред, но със скептицизъм - още повече. Езикът ми се подхлъзна: не исках да кажа точно скептицизъм, а скептично любопитство - като ударението е върху любопитството, разбира се. Защото в тази своя нова книжка, съдържаща стихове от “”Четец на папиларни линии” (2015) и “Операционна памет” (2017), продължава да се интересува от днешния ден, от последния ни ден - на технологически прогрес, чието хуманитарно измерение осмисляме по-бавно и трудно. Затова Ева Липска ни предлага формули, с които да обхванем хаоса. Често загадъчни формули, в които отсъства глаголът. Да, читателят трябва да се потруди, защото той е сказуемото. Това, разбира се, е метафора. На кого да уподобим поезията на Липска - тя е остроумна, но не така игрива в стиха, като дългогодишната й близка приятелка Шимборска; като Екатерина Йосифова (напълно съпоставима с тези две големи писателки). Липска проявява скромност на лирическия Аз, но пък няма я онази топла мистична жилка - тук вее тънък хлад. Но и тук, като при Йосифова, я има тягата към тихия бунт; бунт без всякаква показност. Под “Всеки режим заслужава бунт” би се подписала и Липска. Всъщност, ето едно от нейните стихотворения: Няма да бъда пример за вас.// Седим между войни/ и режем лунното сирене/ върху черна чиния.// Изтъкана съм от страхове/ а вие имате нужда от доверие./ Вземам на мушка колебанието и хленча/ а вие се целите във възхищението и смелостта.// Черпя ги от бонбониерата/ с планети./Небесни тела в шоколад.// В далечината плува нашата/ обща операционна памет./ Гасне светлинката на слънцето.// Не им повишавай глас,/ Родино.// Дай им шанс. (“Операционна памет”). Сами забелязвате, Ева Липска предпочита да говори за ваканциите на мизантропа, не за работния ден на човеколюбеца. Защото, рано или късно, неговият работен свършва… Прочее, нека призная още една своя грешка - много често, вместо да напиша Липска, пиша Лирска - може би защото голямата поетеса от Краков, колкото и учтиво да ни дистанцира от себе си, много повече успява да запази лирата на съвременната поезия, крачейки нагоре, към най-новите теми на човечеството, без да се извърне назад, към пикантния вой на трагедията му.