Геният, който все още е непознат

 
2018-а е обявена за Година на Мариус Петипа (1818 – 1910).
Неговите шедьоври: „Спящата красавица”, „Раймонда”, „Баядерка”, „Лебедово езеро” (в съавторство с Лев Иванов), „Жизел”, „Корсар”, „Пахита”, „ Есмералда” „Копелия” са класиката на XIX век. Творческият съюз между Петипа и Чайковски издига балетния театър на нова, по висока степен; от развлекателен, той се превръща в равноправен с голямата симфонична музика и така навлиза в новия XX век.
Мариус Петипа е синоним на класическия балет. Той присъства в репертоара на най-реномирани театри, но и на трупи със съмнителен професионален статус. В афишите до името на първосъздателя фигурира още едно - на съответния балетмайстор-редактор. От маститите Константин Сергеев, Юри Григорович, Рудолф Нуреев до никому неизвестни.
Първият въпрос е защо различията в хореографския текст и театралния облик на едно и също заглавие са колосални и абсурдни. Изписани са хиляди страници, оправдаващи „новия прочит” - времето налагало ревизия, изкуството на танца е прогресирало, изпълнителската техника се е развила. Петипа е остарял, естетически неприемлив е. Следва въпросът - „Класик ли е Петипа?”. Неотдавна руската изследователка Ана Галайда по повод юбилейните дни казва „...с увереност знаем само това, че почти нищо не знаем за него”. За създателя на руския (разбирай световния) класически балет, за неговото огромно творчество и личност се знае непростимо малко, често сведенията са преднамерено неверни.
Словото и музиката са документирани завинаги. Танцът е ефимерен, ражда се и умира веднага. Универсална, леснодостъпна система за запис на танца не съществува. В наши дни, благодарение на високите технологии, способи за документиране съществуват, но хореографията на старите майстори е изчезнала. ”Петипа” вече е станал фалшива марка, колективен псевдоним, зад който се прикриват поколения негови редактори, всички внесли своята лепта в този балетен фолклор.
Защо Петипа е променян, осъвременяван, усъвършенстван, допълван или съкращаван? Тези манипулации водят своето начало там, където е творил – в Петербург и Москва. Политическите катаклизми в Русия и последвалите лични амбиции сред балетната общност са опустошили творчеството на Демиурга.
Великата октомврийска революция 1917 година - емигрантските ешелони отнасят на Запад елита на Императорския балет, сред тях легендарните изпълнители, възпитани от великия Маестро. Напускат балерини и солисти, физически и духовно владеещи неговия стил. Ситуацията в Русия е страшна. Ленин счита балета за изкуство, обслужвало императорския двор, ненужно на новите пролетарски зрители; и настоява за закриване на театрите. Анатоли Луначарски, комисар по културните въпроси, успява да предотврати катастрофата, но на много висока цена. Изготвеният от него „Списък” изпраща в забвение голяма част от репертоара на французина – космополита Петипа, другата част ще продължи съществуването си, но в преработен вид, съобразен с новата културна политика - изкуството да е близко до народа. Стартът е даден! Днес крайностите от онази културна революция са стихнали, но загубите са безбройни. Това се отнася и за автентичния хореографски текст на танцовите композиции, за драматургията и театралния облик на произведенията на Петипа и на другия велик хореограф Лев Иванов.
Въпросът за възвръщане към истинския, оригинален класически репертоар е бил винаги актуален. Другият велик класик от XIX век е Август Бурнонвил – създател на знаменитата датска балетна школа. Предшественик на Петипа, той е представител на Романтизма. Неговите балети са върху скромни сюжети, с непретенциозна музика, с превес на пантомимата, но с брилянтни танцови композиции, съхранявани с пиетет. Август Бурнонвил е недосегаема територия и свещена икона. Съвременният адрес на неговото творчество е все там – Кралският театър в Копенхаген, и единствено неговите представители имат прерогативите да разпространяват по света балетите му. През втората половина на миналия век Пиер Лакот, хореограф реставратор, възкреси успешно няколко забравени балета от богатата история на френската класика. Това внесе сериозни корекции в установените исторически оценки за изминалия период. Бурнонвил, по късно и Лакот изиграха голяма роля за възобновения интерес към наследството на Петипа. Започна дългото пътуване назад във времето.
Да се пренесем в края на XIX век в Мариинския театър. Владимир Степанов – кордебалетен танцьор, изобретява и патентова Система за запис на танца. С тази Система Николай Сергеев – тогава главен режисьор на балета, със своите сътрудници полага огромен труд, за да документира хореографския текст на 24 балета и 27 танцови сцени от опери. След революцията той извършва немислимо действие - емигрира на Запад заедно с безценния си товар. Така спасява за поколенията „Колекцията”. След неговата смърт тя става притежание на Театралната библиотека на Харвардския университет в САЩ. Този факт десетилетия беше премълчаван, отричан, обругаван.
Настъпиха нови времена. Съветският съюз отново стана Русия, Ленинград отново стана Санкт Петербург. А „Колекцията Николай Сергеев” вече е актуална и достъпна - в името на търсенето на реалния Петипа! Ръкописите оживяха, тайнствените знаци затанцуваха. Авторът на тези редове ревностно следи този процес от самото начало, от спектакли, видени на живо в Петербург и Милано, от ДВД записи и др. Всеки възроден балет, наречен реконструкция, заслужава сериозен анализ, невъзможен в една само статия. Затова ще се спра на най значителните и техните възобновители. Записите по Системата на Владимир Степанов са главният източник за реконструкциите, голяма роля играят и многобройните реликви от музейните архиви, ескизи, фотоматериали, мемоари.
Първият Давид, запратил камъка към исполина на бившия вече съветски балет, беше Сергей Вихарев. 1999 година на сцената на Мариинския театър отново се пробуди „Спящата красавица”. Възстановени бяха сценографията и костюмите от премиерата през 1890 година. Балетът се оказа свеж, ярко театрален, хореографията - многообразна и действена. Последва „Баядерка”. Възстановено беше последното, четвърто действие „Възмездието на боговете” – финала на трагедията. Последва „Копелия” в Болшой театър. Истински празник на танца е „Раймонда” в Миланската Скала. Смятан за скучноват по сюжет, този балет също възвърна своя облик от премиерата -1898 година, неподозираната красота на класическите ансамбли, темпераментните характерни сюити и наистина великолепните сценография и костюми. Стана очевидно родството между епохата на Петипа с „Руските сезони” на Дягилев. За съжаление, преди няколко месеца Сергей Вихарев нелепо загина.
Вече 11 сезона не слиза от сцената на Болшой театър „Корсар”, възстановен от Юри Бурлака и Алексей Ратмански. Ефектна суперпродукция със занимателен сюжет, съпроводена от огромни танцови сцени, в центъра на спектакъла е невижданата по мащаби и красота класическа картина „Оживялата градина”. Ратмански – най търсеният съвременен хореограф от световен мащаб, показа изключителен усет и постави липсващите сцени напълно достойно за името на Петипа. Ще направя едно отклонение. Това заглавие неотдавна се появи в репертоара на първия наш балетен театър. Своеволно префасониран от постановчика, променил сюжета, съкратил и подменил хореографията, спектакълът е пример за грубо вмешателство в класически балет.
Наивно е да се мисли, че тези реконструкции са точно копие на спектаклите, създадени преди повече от век. Както казва Вихарев, „Записите от „Колекцията Николай Сергеев” са скелетът, а плът и кръв за тяхното оживяване дължим на реконструкторите”. Всеки балет е микрокосмос и подходът към неговото оживяване е различен. Главното е постигането на естетиката и стилистиката на Петипа, неговите идеи, сложната и богата хореография, лексиката, включваща постиженията на френската, датската и италианската школа, носещи друга, полузабравена култура на класическия танц.
Хореографите реконструктори са реставратори, но същевременно и интерпретатори на тази „археология”. Ратмански първо в „Пахита” (Мюнхен), после в „Спящата красавица” (Ню Йорк и Миланската Скала) успешно възстанови хореографския текст според правилата и стила на старата довагановска школа. И майсторски постави акцентите в драматичното действие, които зазвучаха съвременно. Благодарение на Ратмански опознахме „Лебедово езеро” (Цюрих и отново Ла Скала) така, както балетът е замислен от своите автори Лев Иванов и Мариус Петипа. За първи път видяхме трагичния финал, неизвестното досега първо действие, изумителните по своето въздействие и съдържание „лебедови сцени”; видяхме спектакъл, носещ друга философия.
В САЩ с „Колекцията” работи още един специалист - Дъг Фалингтън. В Екатеринбург предстои премиера на „Пахита”, делото на покойния Вихарев ще довърши Слава Самодуров. Ратмански, след премиерите на „Арлекинада” в Ню Йорк и Австралия, ще създаде „Баядерка” в Берлин.
Един поет някога е казал: „Ръкописите не горят!”. Съкровищата от Харвардската колекция оживяват. И може би историческият портрет на Гения ще придобие своята идентичност...