Новият
архитектурен консерватизъм

 

Ще започна с три истории.
 
История 1
“Модернизмът е чужд на красотата и традицията на западния свят”, “Модернизмът няма бъдеще по същата причина, поради която традицията ще победи. Красотата е вечна”, “Традицията е красота”. Това са само част от патетичните лозунги, които ежедневно публикува в социалните мрежи един Twitter и Facebook акаунт с все по-нарастваща популярност. Акаунтът се нарича “Architectural Revival”, британски е и се описва по следния начин:
“Във времена на ширеща се грозота, едно произведение на красотата е акт на съпротива. Традицията, а не модернизмът, е бъдещето. Тази страница се противопоставя на модернизма във всичките му проявления”.
Последователите му са над 110 000 (към времето на писането на този текст) и макар това на пръв поглед да не е стряскащо по своята влиятелност число (все пак популярното, пак британско, онлайн списание за архитектура и дизайн Dezeen има близо 1 милион), за отбелязване е фактът, че само за една година те са се утроили (иначе акаунтът е създаден през 2012). Страницата често цитира консервативния английски философ и общественик сър Роджър Скрътън и изразява толкова крайни мнения, че първоначално изглежда като пародия, умишлено създадена, за да осмива крайния традиционализъм в архитектурата.[1]
 
История 2
В края на октомври 2017, във влиятелното англоезично списание за култура и политика Current Affairs, се появи статията “Why You Hate Contemporary Architecture”[2], която взе на абордаж цялата съвременна архитектура от Втората световна война до наши дни и предизвика широк отглас в архитектурните кръгове (академични и не само). Тази статия отново се прехласва по загубената красота на миналото, от която не само модернизмът, но и цялата съвременна архитектура (в това число хай-тек, параметризъм, деконструктивизъм и т.н.) са ни лишили. Интересно е как в нея като тоталитарни са атакувани бруталистични сгради, построени в капиталистическа Западна Европа, а като пример за непреходната красота на орнамента и симетрията са дадени неокласицистичните соцреалистични станции на московското метро, строени през най-тъмните години на сталинисткия режим в СССР. Но да кажем, че това са публицистични неточности.
По-големият проблем на текста (който всеки уважаващ себе си архитектурен историк отхвърля с надменно пренебрежение и там му е грешката) е, че се опитва да изтрие като сбъркан, вреден и най-вече “грозен” един цял слой от архитектурната история, а именно втората половина на ХХ век. Свикнали сме това да е нормално в държави от бившия Източен блок като нашата, където архитектурата на следвоенния модернизъм се отъждествява с архитектурата на един отхвърлен политически строй, съответно се натоварва с всички политически негативи на старата система. Но когато сме изправени пред глобално явление, тогава вече трябва да адресираме проблеми далеч отвъд нашия роден, неизживян преход.
 
История 3
В началото на ноември 2017, в центъра на София, в средата на модернистичен градоустройствен ансамбъл от края на 1970-те беше “възстановен” националистически паметник – неокласицистичната фигура на бронзов лъв, с карта на български територии, далеч надхвърлящи настоящите граници на Република България. Паметникът бе издигнат на мястото на разрушен през юли монумент, част от същия градоустройствен ансамбъл, но масово ненавиждан от софийските граждани и определян стандартно като “грозен”. Фигурата на лъва е запазена след разрушаването през 1970-те на стар войнишки мемориал, а връщането й на старото място е част от възстановяването на целия мемориал в оригинален вид.
Откриването на паметника с лъва на 2 ноември бе придружено от тържествена церемония и парад, а военният министър, в присъствието на кмета на София, заяви: “Днес се въздава една историческа справедливост. И нека никога да не забравяме какво ни обединява - а то е нарисувано на картата на лъва зад нас”.
На 26 ноември “Българският марш”, организиран от ВМРО във връзка с подписването на “Ньойския договор” на 27 ноември 1919 г., завърши на същото място. “Там, където с общи усилия успяхме да върнем Българския лъв на негово място и където трябва да бъде възстановен Мемориалът на Първи и Шести пехотни полкове, където ще поставим венци и цветя, за да се преклоним пред паметта на хилядите знайни и незнайни воини, отдали и посветили живота си в името на Обединена България[3]
 
Какво ни показват тези истории? И какво общо има незначителният български пример и нашето дребно въздаване на “историческа справедливост” с глобалните процеси?
 
Новият архитектурен консерватизъм
Архитектурата е бавна и обикновено последна е засегната от културните и политико-идеологически промени. Но през последните години тенденциите за краен консерватизъм (или национал-популизъм) достигнаха и нея. Архитектурният консерватизъм е свързан с възхвала на “красотата” на романтичното минало от предмодерния период. В резултат модернизмът е под обстрел, национализмът надделява над здравия разум, изчезват всякаква толерантност и дори постмодерното чувство за хумор. (Всъщност архитектурният постмодернизъм, с неговата цитатност, карнавалност и несериозно отношение към миналото, е също толкова неприятен за новите архитектурни консерватори, колкото и безапелационната визия за бъдещето на ортодоксалния модернизъм).
Този консерватизъм, разбира се, не е ново явление. Реакция срещу сградите и идеите на модернизма има още преди Втората световна война, а в началото на 1970-те започва разрушаването на първите комплекси, където социалните утопии на модернистите изглеждат провалени. Един от гласовете на неоконсервативната вълна през 1980-те е не друг, а Чарлз Уиндзор, наследник на британската корона, който пише поредица от статии и дори книги, а през 1985, на гала вечерята по случай 150-годинишнината на Кралския институт на британските архитекти (RIBA), произнася прословутата си реч за гнойните циреи (“the carbuncle speech”), с каквито сравнява сградите на модернизма, “изпъстрили лицето” на Лондон.
Днес можем да приемем, че сме се сблъскали с проявления на зараждащ се нов архитектурен консерватизъм при един или няколко от следните симптоми[4]:
- Носталгия по “велики” исторически периоди, митологизирани от съответната нация (например Готиката във Великобритания, Възраждането или 1930-те години – у нас);
- Култ към прединдустриалното занаятчийско майсторство и “красотата” на орнамента;
- Тотално отричане на модернизма;
- Мек авторитаризъм, криещ се зад (но всъщност израждащ) ценностите на свободния пазар (примерно събарят се структури в добре планирани градски зони, презастроява се с безлични нови жилища и търговски площи без оглед на качеството на живот там);
- Показен антикомунизъм (в постсоциалистическите държави), който води до отричане на всичко построено през съответния период.
За момента от ситуацията най-много страдат сградите и градоустройствените намеси от периода на модернизма. През 2017 бяхме свидетели на събарянето на няколко ключови за историята на следвоенния модернизъм сгради и тази тенденция вероятно ще продължи. Ето два от по-важните примери.
 
Палатата на нациите, Ню Делхи
В края на юни 2017 – след няколко години дела и въпреки остро негативната международна реакция[5], беше разрушена “Палатата на нациите” (Hall of Nations), както и четирите палати на индустриите в Ню Делхи. “Палатата на нациите” е експозиционно пространство и първата сграда в света с пространствена прътова конструкция от видим бетон, с много голямо подпорно разстояние. Официално открита през 1972 в чест на 25-годишнината от независимостта на Индия, тя е част от комплекса, в който се провежда Третия международен азиатски търговски панаир, и е сред строителните експерименти на лявото правителство на Индира Ганди. Около месец преди разрушаването архитектът на сградата Радж Ревал и конструкторът Махендра Радж губят последното от поредица дела, заведени във Върховния съд в Делхи. На мястото на разрушената палата се предвижда изграждането на нов търговски център. В момента Индия се управлява от дясноконсервативното правителство на Нарендра Моди.[6]
 
Скоба за Полша
Тук е хубаво да отворим една (неархитектурна) скоба. Правителството на Моди и ситуацията в Индия в момента не са изолиран случай на икономически бум в меко казано странна откъм човешки права и социални свободи среда. Аналогична е ситуацията в Полша например, която от 2015 се управлява от крайнодясната партия “Право и справедливост”. Наскоро, в една обширна и аналитична статия, полският философ и социолог Михал Козловски нарече този възход на национализма и крайното дясно в страната “полския парадокс” – необяснимо рязка политическа промяна в условия на мир, постоянен икономически ръст и непрекъснато увеличаване на жизнения стандарт[7]. Онова, което засяга архитектурната критика, когато наблюдаваме страни като Индия или Полша, е как търсенето на изкупителни жертви рано или късно стига и до архитектурата. В Полша всичко започна с паметниците от периода на социализма, мина през скандалите с концентрационните лагери и законите за паметта и стигна (засега) до сградите от соц реализма. В страната вече има движение за разрушаване на Двореца на културата във Варшава, който си е страховит сталинистки небостъргач, но е и пример за съвременно обживяна и декомунизирана сграда.
 
Робин Худ гардънс, Лондон
През август 2017 в Източен Лондон започна разрушаването на един от емблематичните социални жилищни комплекси във Великобритания -- “Робин Худ гардънс”. Събарянето се случи след отказа на британската организация за опазване на архитектурното наследство Heritage England да го впише като паметник на културата поради “липса на архитектурни качества” и въпреки безпрецедентна кампания в защита на комплекса (в която се включиха ред световноизвестни архитекти като Ричард Роджърс, Тойо Ито, покойната Заха Хадид, Робърт Вентури, множество архитектурни критици и общественици).
Комплексът е завършен през 1972 и е проектиран от двойката архитекти Алисън и Питър Смитсън, членове на CIAM и Теам Х и теоретици на английския нов брутализъм. Намира се много близо до финансовия квартал Кенъри Уорф и представлява два дълги, дъговидни блока от видим бетон, загърбващи трафика на тунела Блекуол и виещи се около щедра паркова зона с изкуствени хълмове. Това е най-голямата реализация на семейство Смитсън и тук те прилагат в най-чист вид една от основните си идеи за социално отговорен модернизъм – т.нар. “улици в небето”. “Улиците в небето” представляват широки открити обществени коридори през етаж, които да приютяват всекидневния живот от старите викториански улици – там децата играят, възрастните се срещат и клюкарстват, създава се усещане за общност, необезпокоявана от трафика долу. Както написа през ноември 2017 архитектурният критик на “Файненшъл таймс” Едуин Хийткоув “...комплексът бе завършен точно на границата преди утопиите на модернизма да бъдат заменени от обществения и политически цинизъм (от края на 1970-те и 80-те)”. През последните години той бе обитаван предимно от емигранти.
На мястото на “Робин Худ гардънс”, вместо 214-те апартамента на стария бруталистичен комплекс, ще бъде изграден новият “Блекуол рийч” с 1575 нови жилища. През ноември музеят за декоративно-приложни изкуства “Виктория и Албърт” (V&A Museum) обяви, че е придобил 3-етажен отрязък от фасадата на разрушената първа сграда от “Робин Худ гардънс” с размери 5.5 на 9 метра височина. Отрязъкът включва всички характерни детайли, оригинални дограми, части от интериорните стени и довършителни материали. По думите на главния куратор на музея Оливия Търнър “...ние не искаме да запазим само обекта, но и противоречията около него. Защото именно покрай противоречията можем да накараме хората да продължат разговора що е то социална архитектура и урбанизъм днес”. 
 
Атаката срещу модернизма
Как да си обясним тази атака срещу материалните следи на модерното движение?
Модернизмът беше последната голяма взривова промяна в архитектурната култура, която произведе мощна вълна и през втората половина на ХХ в. успя да обхване целия свят. За това помогнаха необходимостта от бързо и ефективно следвоенно възстановяване в Европа, опитите за ударна модернизация на левите правителства в постколониалните държави и в Източния блок, мощната социална строителна политика на западните welfare states и т.н. Международното модерно движение се възползва от ореола си на герой, преследван в нацистка Германия, и още през 1940-те се налага като официалeн стил на либералната демокрация, в директна опозиция със социалистическия реализъм, господстващ в сферата на влияние на СССР. След смъртта на Сталин обаче същият този модернизъм успешно се припознава като оръжие и в комунистическия блок, в културна “надпревара” с капиталистическия Запад.
Така след поредица от странни и взаимоизключващи се обстоятелства, мечтата на предвоенните бащи на модернизма за създаване на глобален архитектурен проект се сбъдва, с всички рискове от флирта с политическата власт в условията на Студена война.
Показателно е многообразието на регионално прочетени модернизми, които успя да събере четиринайстото издание на Архитектурното биенале във Венеция през 2014 г., със зададена обща тема за всички национални павилиони “Defining Modernity 1914 - 2014”. Оказа се, че локален прочит на глобалния проект на модернизма може да бъде открит от Армения до Кения, от Нова Зеландия до Перу, от Индонезия до Съветския съюз през Румъния, Македония, Албания, Германия и Великобритания. Всички 66 страни-участнички успяха да дефинират своята собствена пред- и особено следвоенна версия на модернизма.
Именно материалните следи на този глобален поход на модернизма днес са атакувани от новия архитектурен консерватизъм – като политически обременени (особено в бившите социалистически страни), като гетоизирани останки от невъзможен социален оптимизъм (в страните от бившия “капиталистически лагер”), като нетолерантни към средата и особено – като грозни (навсякъде).
Съвременната архитектура обаче не може да се развива, ако съществува единствено обърнала носталгичен поглед към няколко идеализирани, добре подбрани периоди от (далечното) историческо минало. Така тя отрича самата си същност. В същото време не е редно архитектурата да се превръща само в строго рационална, чисто техническа материя, която прави високотехнологични безсмислици, отказала се от идеи и визии и зарязала ролята си на участник в дебата на времето ни. И със сигурност не помага демонизирането на модернизма, един категорично обърнат към бъдещето архитектурен стил, който освен това се опитва да концептуализира същото това бъдеще. Мисионерският дух на модернистите е плашещ, резултатите често са безпардонни, антиконтекстуални жестове, но социалният им идеализъм – че архитектурата е способна да осигури достоен жизнен стандарт за всички хора, е важна част от архитектурната история.
Затова докато сме още в “Действие първо: битката за наследството на модернизма” имаме нужда от балансирани изследвания, които да покажат в кое модернизмът успя и къде се провали, да осъзнаем грешките му и да конструираме нова модерност. Тук публичното говорене за архитектурата на модернизма е ключово. Неудачни са фрагментираните изследвания. Неудачно е деполитизирането – модернизмът е архитектурен стил с ярка социална и политическа позиция. Но също толкова неудачно е и крайното му политизиране в рамките на постсоциалистическото и постколониалното говорене за втората половина на ХХ век. Особено в контекста на краен консерватизъм и национал-популизъм, които в наши дни са на път да се превърнат в глобални явления. А действие второ предстои.
Анета Василева
 
PS На 7 март беше обявен носителят за 2018 на най-престижната международна награда за архитектура Прицкер -- индийският архитект Балкришна Доши, който вече близо 50 години живее и работи в Ахмедабад, провинция Гуджарат. Доши е ученик на Корбюзие, приятел на Луис Кан, работил е и с двамата по проектите им в Индия. Но не за това получава Прицкера през 2018. И не защото прави отличен регионализъм. А именно защото е от поколението, което искрено вярва в идеите на модернизма и ги прилага по своему, опитвайки се да ги пречупи през местния, индийски контекст.
С този избор наградите “Прицкер” заемат ясна позиция във войната, за която става дума и в настоящия текст. Те подкрепят защитните сили на модернизма, който чрез такива архитекти като Доши доказва, че може да се променя, да реагира на критиките за "унификация" и "безсърдечност", да отчита контекста и пак да служи на хората.
 


[1]Architectural Revival може да бъде открит във Facebook (facebook.com/ArchitecturalRevivalMMXII/), както и в Twitter (twitter.com/Arch_Revival_). Все още не съм убедена, че това не е фалшив профил, създаден, за да подиграва с британска ирония нелечимия консерватизъм на своите съграждани, но оказал се съвсем случайно и непреднамерено на върха на неоконсервативната вълна, която сега се чувства длъжен да подхранва.
[2]Статията е с автори Brianna Rennix и Nathan J. Robinson и е достъпна на https://www.currentaffairs.org/2017/10/why-you-hate-contemporary-architecture.
[3]Цитатът е от описанието на събитието в социалните мрежи. Достъпно на facebook.com/events/198413767369474/
[4]Трябва да се отбележи, че авторът на този текст предлага една от многото субективни версии що е то нов консерватизъм. И със сигурност няма амбициите да даде изчерпателно философско и политико-икономическо определение за явлението отвъд архитектурата. Но следи с интерес за такива.
[5]Писма срещу разрушаването на сградата са изпратени до индийския премиер от Международния съюз на архитектите, от ETH Zurich, MoMA и др. Петиция е входирана във Върховния съд на Делхи от Индийският национален тръст за културно наследство (The Indian National Trust for Art and Cultural Heritage) и т.н.
[6]Което мнозина определят и като склонно към хиндуистки национализъм. Нарендра Моди е един от най-активните в социалната мрежа Twitter световни политици. Той има над 40.7 милиона последователи и се нарежда веднага след Барак Обама и Доналд Тръмп.
[7]Самата статия е многозначително наречена “Как да живеем в един враждебен свят” и оборва обичайните (леви) обяснения за възхода на крайнодесния популизъм като резултат от социално и икономическо неравенство, напрежение и провал на неолибералните глобални политики. www.booksandideas.net/How-to-Live-in-a-Hostile-World.html