Възможност за остров

 
За разлика от други дълголетни български културни топоси, фестивалът „Мартенски музикални дни” все още поражда усещане за стабилност, континуитет, за събитие, което не подлежи на съмнение. Дължи се и на създадения от директора на фестивала Ива Чавдарова широк кръг от „лични” артисти на фестивала, които са темели на събитието и задават стилистиката и ритъма на фестивалния ход. Това са не само големи имена, свързани с Русе, но и имена от цял свят, които през годините бяха спечелени за фестивалната кауза. Тяхното присъствие създаде и гарантира международния авторитет на форума, който притегля всяка година и нови важни имена. Фестивалът е „възможност за остров” с „извънземно” битие, свързано със звуци, емоции, тонови проекции... и много други теми, които напускат прагматизма на всекидневието, помагат на съзнанието да излезе от „здравата” реалност и да се зарее в други същности.
И за откриването на 58-ото издание на „Мартенски музикални дни” артистичната конфигурация бе впечатляваща – след прекъсване от 18 години, Емил Табаков се срещна отново с оркестъра на Софийската филхармония в партньорство с цигуларя Минчо Минчев и виолончелиста Робърт Коен. Всеки един епитет към тези имена бледнее пред неподлежащия им на коментар принос към музикалното изкуство, на което те служат всеотдайно и жертвоготовно. Двойният концерт от Брамс, с който започна концертът, е финалната симфонична творба на композитора. Сякаш е взел това решение предварително – музиката е дълбоко разтърсваща изповед, споделена между два тембъра, отекваща през оркестъра. За наситената емоционална природа на Минчев и Коен възможностите за диалог в творбата определиха спецификата на срещата им в полето на звука – завършен инструментализъм с промислено, тънко изваяно фразиране, с взаимност в тоновото тембриране, с изключителна чувствителност и откровение в размяната на реплики (потресаваща втора част!), с визия и перспектива в драматургичното развитие заедно с отзивчивия оркестър, който музицираше с партньорско самочувствие под палката на Табаков.
До каква степен може да се нагнетява, да се сгъстява трагиката в един симфоничен наратив? Деветата симфония на Емил Табаков, която се роди на този концерт (световна премиера), дава пореден възможен отговор чрез изумителен оркестров език, който е в основата на симфоничната драматургия на композитора. Каква воля, каква духовна сила трябва притежава един творец, за да създаде толкова обемна звукова скулптура, смазваща със своето могъщество. Неизчерпаеми идеи, обуславящи драматургията на симфонията, центробежни енергийни центрове, които дефинират една ярка образност с помощта на всеобхватен, неограничен в дискурса си музикален език. Владеене както на движението на оркестъра като обем и структура, така и на полифоничното репликиране, на спорадичните, кратки темброви бягства, жестове на трансформации и взаимни приплъзвания на основни идеи – от усамотения размисъл до смазваща колизия, която се усеща физически! Забележителна музикална риторика е изградил и притежава стилът Табаков. В нея се разчитат личните кодове на композитора, маркирали линията на един изстрадан, но забележително консеквентен път.
Изстрадват своя път и прекрасните музиканти от струнен квартет „Фрош”. Музицираха заедно с феноменалния акордеонист Красимир Щерев, който работи в ансамбъла за съвременна музика „Klangforum Wien” и за когото днес се създават многобройни композиции. И Драгомир Йосифов му е посветил пиесата си за квартет и акордеон със заглавие Air(s), творба с комплицирана текстура. Музиката й е като мъртво вълнение – повърхността мами с външна статика, но подмолието й предизвиква затаяване на дъха с множество фини движения на струнните и акордеона, в които се мярват танго-знаци, съчетани със специфична хроматика, инструментални „скокове в пространството”, мехови вибрации в акордеона, забележителна в статиката си каденца, много кратък жест към „Петрушка” на Стравински и гневен, мяташ се финал, но... с кратко мажорно тризвучие накрая. Като знак за... какво? Още не мога да разгадая поредната енигма на композитора.
Щерев изсвири съставената от различни повтарящи се модели пиеса на италианския автор Пиерлуиджи Билоне (1960), която променя архетипни представи за инструмента не само с изумителната сложност на фактурата, но и с разширяване на функциите му като източник на звуци. Последва българската премиера на Седмия струнен квартет на Васил Казанджиев, име символ за националната ни музика. Намерил поредни съмишленици в лицето на музикантите от „Фрош”, композиторът им посвещава поредно свое творение с изявена лирико-сюжетна линия, с превес на някакъв тип ироничност, която в края на творението кулминира в гротеска. Тревожен, силно поетизиран бавен дял уплътнява центъра на творбата с по-рядко срещана в музиката му кантиленност, близка до ламентацията. Връща се като „плач след гротеската” – открито, оголено преживяване, покана за споделяне. Жест на самотно съзнание!. Самият финал връща първоначалното настроение, твърде деформирано, за да се „срути” накрая! Не бих нарекла този квартет буфо, както го определя авторът в програмата... Но по-важни са въздействието му и фантастичният прочит на „Фрош”.
Много яркото фестивално начало покани публиката и на инструментално-вокална среща между Барока и Ренесанса, която потвърди все по-настоятелното развитие на прочита на историческите епохи.
Зефира Вълова и Явор Генов „барокираха” с музика на забравени римски майстори. Удоволствие е да се следи „танцът” на Зефира с великолепната й флорентинска цигулка, инструмент от 1760 г. Такъв тип акт на свирене съм наблюдавала само у нея. Цялото й тяло фразира с цигулката, твори красота – и с пасажната лекота, и с тембрирането, на което старата цигулка се отзовава щастливо и щедро, и с брилянтната орнаментика. Тя и Явор Генов, чиято архилютня в рецитала бе на стабилизиращ полета бас, отдавна са в европейското бароково семейство. Изпълниха музика от Корели, Дзамбони (само за лютня), Калдара, Лонати и Карбонели – все непознати ми имена. Много силна следа остави Шаконата на Карло Амброджо Лонати – с вибриращата тревожност, с предизвикателната, напрегната гъстота на инструменталните движения, с колосалното изграждане на формата.
Обертоново вълшебство и витална ренесансова атмосфера – изкуството на камерната хорова формация Gli accordati (Настроени), създадена и ръководена от неуморния Драгомир Йосифов, респектира с култура и с високо вокално майсторство. Предизвиква възхищение с радостта и удоволствието, което струи от младите лица. Спецификата на ансамбъла не се състои само в красивите спяти гласове, в редукцията на познати ефекти и в звуковата автентичност; много ми допада спорадичната възможност за всеки от 11-те прекрасни гласове да се открои – чрез динамика, жест, щрих, дори мимика – в контрапунктично увлечение. Прекрасни вокални миниатюри (Орландо, Сертон, Аркаделт, Жанекен, Хандл, Монтеверди, но и Дебюси заради текстовете на Шарл Д’Орлеан) бе подбрал диригентът им, обединил ги със заглавието „Гаври, клюки и схватки от Ренесанса”... Приближение до епохата през музиката. Човешко приближение, в което любовта е спохождана от вицове, насмешки, също от битки и още много човешки проявления, не променящи се със столетия. Автентични звуци, гласове, които „работят” безотказно с оцветяване, с щрих в един дързък подход към стила, който предизвиква само адмирации.