Хейдън Уайт (1928 – 2018)

 
Влиятелният учен Хейдън В. Уайт, чиито идеи за историята иза начина на нейното създаване разпалват дискусии в академичните кръгове в продължение на половин век, почина на 5 март в дома си в Санта Крус, Калифорния, на 89-годишна възраст.
Доктор Уайт е роден на 12 юли 1928 г. в Мартин, Северозападен Тенеси, в семейството на Върджил и Олда Уайт. Като момче живее в Тенеси и Детройт, където баща му работи в завод за автомобили и често пътува от едното място до другото.
Към края на Втората световна война се записва във флота, след което започва да учи в Държавния университет „Уейн“ в Детройт по закона за ветераните от Втората световна война.През 1951 г. получава бакалавърска степен по история. През 1952 г. завършва магистратура в Университета в Мичиган. Прекарва две години в Рим по програма „Фулбрайт“ заизследване на църковната реформа през Средновековието, за което през 1956 г. му е присъдена докторска степен от Мичиганския университет.
Доктор Уайт преподава в редица университети, сред които са Държавният университет „Уейн“, Университетът в Рочестър, Уеслианският университет, Станфорд...
Уайт става известен през 1966 г. с есето си „Бремето на историята“. В него той твърди, че историята е поставена на второстепенна позиция заради напредъка на останалите дисциплини.
„Историкът не служи добре на никого, като конструира благовидна приемственост между настоящия свят и онзи, който го е предшествал” - твърди Уайт. „Тъкмо обратното, повече от всякога имаме нужда от история, която да ни научи на неприемственост, защото неприемствеността, разривът и хаосът са съдбата ни.“
През 1973 г. Уайт доразвива идеите си в най-известния си труд „Метаистория: Историческото въображение в Европа през XIX век“, в който предлага система за класификация, оценяваща идеологиите, техниките на разказване и другите признаци, свързани със създаването на историята.
„Той твърдеше, че великите историци създават трудовете си, като използват техниките, присъщи на литературните форми, особено що се отнася до сюжета“, обяснява Ханс Келнър, преподавател в университета в Северна Каролина, бивш студент на доктор Уайт.
„През последните си години, добавя Келнър, Уайт поддържаше идеята за „практическото минало“, за начина, по който паметта, структурите, романите и огромният остатък от миналото определят идентичността на народите и на отделния индивид. Веднъж каза, че единственото, което имаме, е историята, но тя не е само историята на историците.“
През 1972 г., докато е преподавател по история в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, в кариерата му настъпва необичайно събитие: той съди Едуард М. Дейвис, началника на полицията в Лос Анджелис, заради практиката полицаи под прикритие да се записват като студенти в университета, за да наблюдават какво се случва в залите и сред студентските организации.
През 1975 г. Върховният съд на Калифорния отсъжда в полза на доктор Уайт.
„Като се има предвид крехката природа на академичната свобода, ние виждаме реална възможност това предполагаемо тайно полицейско наблюдение да обезсърчи упражняването на правата, гарантирани с Първата поправка“, отсъжда съдът.
„Може би най-спорната идея на Уайт, една от тези, поради които колегите му историци често го отбягват, е, че „всички истории са измислени“, пише Робърт Дорън, преподавател в Университета на Рочестър. „Уайт твърди, че макар и историческите факти да са научно проверими, историите не са. Историите са измислени, а не са открити сред историческите данни; историческият смисъл е наложен върху фактите посредством избора на сюжет.“
„Това е „emplotment”[1] – термин, който измисля Уайт” - продължава Дорън. Дори основната структура на историите - „начало-среда-край“ - представлява форма на налагане: историкът избира откъде да започне, къде да приключи и кои са най-важните моменти в средата.
Литературният критик на британското списание The Times Higher Education Гари Дей намира възгледите на Уайт за отрезвяващи.
„Внимателно аргументираните и широкообхватни есета са антидот за филистерските и зловещите искания да забравим миналото” - пише той. Чрез историята ние не само си спомняме за мъртвите, но помним вместо тях. Това е огромна отговорност, но без нея не можем - тя е необходимост“.
Теориите и съчиненията на доктор Уайт по различни начини разглеждат историята като живо, дишащо същество, моделирано от онези, които я пишат, а не само като сух преглед на прашни артефакти.
„Историческият обект е достъпен, тъй като се смята, че той повече не се развива. Докато в действителност нашата връзка с миналото е такава, че тя постоянно се намесва в историческия обект“ - казва Гари Дей във видеоинтервю в Центъра по хуманитарни науки на Уеслианския университет.
„Уайт е медиевист и още преди да стане на 40 години застава начело на голяма катедра по история. Трудовете му се посрещат ентусиазирано от учени в различни области, най-вече в литературата, историята на изкуството и философията“, споделя доктор Келнър. „Той предлага на всички тях начин да подходят към миналото, отворен към различните им стилове на мислене. Огромният набор от теми, които разглежда, е забележителен.“
През 2014 г. Уайт се завръща в Уеслианския университет в Мидълтаун, Кънектикът, където е ръководил Центъра за хуманитарни науки през 70-те години, за да получи почетна докторска степен.
„Когато произнася речта по време на дипломирането на випуск 2014 г., той не им казва да открият миналото си, да разберат кои са всъщност и после да изразят това“, пише във възпоменателен пост в блога си Майкъл С. Рот, ректорът на Уеслианския университет. „Напротив, Хейдън каза на всички нас, че не сме вкоренени в някакво автентично минало, а че можем да превърнем себе си в нещо ново. Нещо, което не се дължи на нечия представа за това кои сме всъщност и откъде идваме. Парадоксално, но факт - ние можем да пресътворим смисъла на миналото си, като се възползваме от възможността да създадем бъдещето си“.
Нийл Гензлингър
Ню Йорк Таймс, 9.03.2018
Превод от английски Катерина Станковска


[1] Emplotment – серия от исторически събития, събрани в разказ.