Олег Табаков (1935 - 2018)

 
Никак не го обичаха екстремните авангардисти, защото превърна МХТ в комерсиален театър. Не го понасяха тежките „патриоти” - например, заради това, че ценеше театралния успех повече от всичко на света. Обожаваше го цялата страна - пъстра, вярваща в разни неща и гласуваща различно. Заради Шеленберг, Обломов, котарака Матроскин и десетки други роли.
Олег Табаков е роден в Саратов и градът така се гордее с него, че не само го избра за почетен гражданин, а приживе (преди три години) му издигна паметник. През войната родителите му лекари почти не се явяват на хоризонта – бащата заминава да работи на санитарен влак, майката потъва с денонощия в болницата. Когато войната свършва, става ясно, че бащата вече има друг живот и той напуска семейството. Това така се отразява върху момченцето, че години наред, вече като възрастен човек, не се решава да остави семейството си заради нова любов. Докато не порастат децата.
Компанията, в която попада младежът след войната, днес наричаме улична банда. И вероятно Олег щеше да се окаже в затвора, ако майка му не бе успяла да го измъкне от лошото влияние. Спасението се оказва драмсъстав. Така той решава да учи за актьор в Москва.
В школата-студия на МХАТ в младия актьор в началото виждат „положителния герой”, а после разпознават комедийния талант (силно помага Хлестаков). Петдесетте, ранното начало на „размразяването”, общо е чувството за свободен порив. Табаков е сред младите актьори, които създават студията, превърнала се в „Съвременник”. Театърът няма намерение да прави естетически революции – главната идея е да се смъкне тъпата вкаменелост на 40-те от живата традиция на Художествения театър. И в идеен план никакво дисидентство – младите актьори (заедно с връстниците им в залата) вярват, че проблемът не е в комунистическите идеи, а в глупавата им материализация. Когато героят на Табаков във филма „Шумен ден” по пиесата на Виктор Розов с шашката на покойния си баща поврежда придобитата трудно чешка мебел на майка си, това е призив за връщане към идеалите на революцията, отхвърляйки ценностите на еснафския живот. В този момент Олег стопроцентово съвпада със страната, а страната говори чрез актьора...
Ето го Обломов през 1979, когато в страната отчетливо звучи мотивът за „вътрешната емиграция” и един от вариантите е емиграция в класиката, където са сума ти забележителни комедийни персонажи (и Людовик ХІІІ от „Тримата мускетари”, и Акакий Ушица в „Ах, водевил, водевил”, и, разбира се, бляскавата мис Юфимия Андрю в „Мери Попинс”). Когато страната започва рязко да се променя, а киното да се разрушава, Табаков изиграва и президент на Русия, и кмет на Ню Йорк, и какво ли не още, но животът тече така стремително, че филмите не могат да го стигат и да се приближат до реалността. Затова сред най-добрите роли на актьора няма работи от тези години. Най-добрата му роля става играта в живота.
Още през 1978 г. в мазето на улица „Чаплигин” е изигран първият спектакъл на театралната студия под ръководството на Табаков, която после ще се превърне в един от най-модните театри в Москва. Но официалното създаване на новия театър е разрешено чак през 1986 – тогава и започва епохата на Табаков ръководителя. Да, от 1970 до 1976 (след като Олег Ефремов отива в Художествения театър) Табаков е директор на „Съвременник”. Но главният режисьор там е приятелката му Галина Волчек и тя безусловно определя репертоара. В „Табакерка” на улица „Чаплигин” Олег Табаков отговаря за всичко: за плакатите, за развитието на актьорите, за стратегията и тактиката, за ремонтите и пожарната безопасност. С негова помощ публиката се среща с актьори, като Сергей Безруков, Владимир Машков, Евгений Миронов – и тяхната различност напълно устройва художествения ръководител. Най-важното е, че всички те са любимци на публиката.
От този момент до края на живота му стратегията на Табаков ръководителя е да поддържа артистите и режисьорите, обичани от зрителите. И онези, които по негово мнение биха могли да бъдат заобичани. През 2000 г., след смъртта на Ефремов, той оглавява Московския Художествен академичен театър „А. П. Чехов”. През 2004 г. театърът си връща старото име – вече е МХТ без гръмкия „академизъм”. И Табаков, поемайки театъра, който продава по-малко от половината зала за всеки спектакъл, бързо довежда продажбите до 90%. Защото усеща театъра като никой друг. И кани да работят там най-различни, но винаги успешни хора.
При него получава своя шанс Кирил Серебренников. Тук прави най-мащабните си спектакли Константин Богомолов. С щурм покорява столичната публика Юрий Бутусов.
Табаков лавира в политиката, дружи с хора на власт и изглежда стопроцентов весел циник. Но циниците не получават първия си инсулт на 29 години, не поддържат така старателно учениците си, дори извънредно далечни по убеждения, не позволяват на младите режисьори да поставят неща, които възбуждат „пазителите на нравствеността”. Да, идеалистът от 60-те през новия век става упорит мениджър, на когото и през ум не би му минало да разваля мебели. И пак е напълно адекватен на страната си.
Оставил много деца и внуци, в театъра той не остави наследник. Сега можем да очакваме битки за власт по върховете и най-странни изказвания от страна на културните дейци, кандидати за мястото. А когато зрелището на тази битка съвсем ни натъжи, ще гледаме отново филмите с Табаков.
Анна Гордеева
Лента.ру,13 март 2018 г.
 
 
Никита Михалков:
Отиде си велик артист. Човек, за когото актьорската професия бе по-голямата част от живота му. Човек, притежаващ невероятната способност да превърне всеки материал в най-високо произведение на изкуството, независимо дали е момчето от филма „Шумен ден”, Иля Илич Обломов от „Няколко дни от живота на И. И. Обломов” или Валтер Шеленберг от „17 мига от пролетта”. Табаков беше един от малцината, които, видиш ли го, веднага усещаш неговата удивителна неповторима индивидуалност. Но най-важното е, че той умееше не само да владее даденото му от Бог, а и да учи на майсторство другите. Казват, че няма незаменими хора. Може би в някои сфери да е така, но в конкретния случай не мога да си представя кой може да заеме тази ниша в изкуството ни, която заемаше Олег Павлович Табаков. Отиде си цяла планета. Но съм уверен, че светлината й още дълго ще осветява пътя на тези, които искат да поемат делото, на което Табаков посвети целия си живот.
 
Константин Богомолов:
Това не е дежурна фраза. Табаков е последният мохикан. Смъртта му е трагедия за всички съпричастни към културата и театъра. Длъжни сме да поемем заветите и принципите, по които той живееше и създаваше театър, и старателно да ги запазим. Табаков е олицетворение на добротата в изкуството – толкова рядко срещано нещо днес в работата ни. Той беше въплъщение на любовта към живота и към човека. Обичаше човека и раздаваше тази любов на всички нас.
 
Кирил Серебренников (чрез адвоката си):
На всички ни е много болно. Изгубихме на просто великолепен Артист, много години с еднакъв успех играл в театъра и киното, смайващ педагог, формирал много от най-ярките звезди на руската сцена, бляскав театрален организатор, построил и напълнил с живот не един, а няколко театъра: Съвременник, Табакерка, МХТ... Загубихме Защитника. Олег Павлович цял живот неистово, самоотвержено, безогледно отстояваше театъра и неговите интереси. Целия руски Театър. Театърът като изкуство, като начин на живот, като чудо бе мястото, където той влагаше сили, енергия, талант, артистично и гражданско служене. За мен лично и за много актьори от Гогол-център, завършили Школата-студия на МХАТ, той беше и истински Учител, гуру, Баща... Сега го няма. И на всички ни ще е много тежко.
Аргументы и факты, 13 март 2018 г.
(Със съкращения)