Какво целят консерваторите?

 
Когато историците се захванат с проблема Великобритания напуска Европейския съюз, едно от нещата, което особено ще ги озадачи, ще е поведението на консерваторите. Благодарение на множеството демографски и географски анализи, ние вече сме в състояние да си обясним самия резултат от референдума. Но продължава да ни е трудно да разберем как така торите успяха да подхванат един като цяло маргинален за всички останали проблем и да атакуват интересите, които доскоро защитаваха: Лондонското сити, едрия бизнес, ЕС, дори „Уайтхол”[1]– сърцето на правителството.
Перифразирайки лейбъриста барон Нийл Кинак[2], въпросът, който си задаваме, звучи по следния начин: „Как така се озовахме в тази хаотична гротеска, разигравана от правителство на консерваторите – едно консервативно правителство, което сякаш нарочно се е заело да унищожи Обединеното кралство и икономиката му? От гледна точка на торите, положението съвсем се е влошило, когато единственият глас, обявил се в подкрепа на ЕС, е този на лидера на Демократичната юнионистка партия (ДЮП), северноирландката Арлийн Фостър[3]. Колкото и мощна енергия подкрепящите „Брекзит” да са вложили в националистическите и антиимиграционни настроения с цел тяхното засилване, уестминстърските гласове, обявили се за излизане от ЕС, трудно се възприемат за принадлежащи на националисти. Причината – те просто не обръщат никакво внимание на почтеността на Обединеното кралство и неговите институции. Ако икономическите прогнози се сбъднат дори отчасти, „Брекзит” ще превърне Англия, да не говорим за цялото Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, в нация-менте. Нацията в Европа, която регионално е най-неуравновесена, ще се дебалансира още повече, след като северът й затъва във все по-засилваща се криза, а югоизтокът й упорито демонстрира издръжливост. Става ясно, че голяма част от Южен Уелс и Северна Ирландия ще съществуват в паралелна на Лондон икономическа вселена.
Но какво искат тези гласове, обявили се за „Брекзит”? Фантазиите на ярките му защитници, като Лиъм Фокс - британският министър за международна търговия, Даниел Ханан - консервативният британски евродепутат, и Джейкъб Рийс-Мог – известният консерватор от задните редове на британския парламент, с външен вид и маниери от XIX век, почиват на забулени в мъгла ненаучени уроци от британската история. Мантрата „Глобална Великобритания” възражда идеала за икономиката laissez-faire от епохата на текстилните фабрики в Манчестър и робството в новия свят.
Дискутирайки портфолиото от варианти след излизането от ЕС на конференция на консерваторите през октомври, Дейвид Джоунс, бившият министър, отговарящ по въпросите за „Брекзит” до 12 юни 2016 година, направи следното заключение: „Ако е необходимо, както е казал Чърчил, добре тогава, ще сме сами”. Това е носталгията по изолационизма, за която предупреждава британският социолог и културолог Стюарт Хол още през 70-те, и на която Питър Амън, приказливият немски посланик в Лондон, наскоро обърна внимание, докато се оплакваше, че Великобритания инвестира в представата за национална изолация, която Чърчил вече е използвал във военновременната си реторика (преувеличавайки я доста).
Наистина ли подкрепящите „Брекзит” вярват в този мит или това е бърз начин да сразят опонентите си, докато работят по задкулисната си цел? Историческата възстановка може и да е приемлива за „Дейли Мейл” и простолюдието, но не изглежда да е достатъчно силна мотивация да подкрепиш нечия бъдеща професионална политическа кариера. Трябва да знаем не само как изглежда миналото в представите на искащите да напуснат ЕС, но и какво бъдеще смятат да градят. Обезпокояващо е фигури като Лиъм Фокс и Джейкъб Рийс-Мог да са склонни да повярват в отчайващите икономически прогнози и същевременно да ги използват с цел да се забавляват с тях.
Това не е толкова невероятно, колкото звучи. От 60-те години насам консерватизмът отчасти, но особено в англоговорящия свят, се характеризира с увеличена склонност да причинява щети. Логиката е, че раздуването на следвоенната социална държава, причинено от моралния плурализъм на 60-те, създаде остър проблем с „моралния риск”. Така, в крайна сметка, се оказа, че полезни политики приключват с това, че са възприемани за даденост и с тях започва да се злоупотребява. Щом хората свикнат, че нещо е безплатно и могат да получат много от него, те са изложени на риск да се превърнат в лентяи или чисти хедонисти.
В САЩ тази опасност намира израз в културния консерватизъм от епохата на Ричард Никсън, по време на която моралният укор е в ръцете на защитници на социалната държава и безхарактерни либерали. Той е фокусиран върху раса и пол: в икономически план във въображението на консерваторите състраданието бива експлоатирано от чернокожите жени, а в съдебен – от чернокожите мъже. Във Великобритания моралният укор е с по-голям фокус върху икономическия език, особено върху идеята на „предлагането”, според която интересите на инвеститорите и предприемачите са от първостепенно значение. Според теорията, стояща зад тачъризма, правителствените служби само убиват стимулите на всички да произвеждат, да се състезават и да инвестират. Те намаляват мотивацията както на бизнеса да предоставя услуги, така и желанието на обикновените хора да работят. Твърдостта, дори болката играят важна морална и психологическа роля при стимулирането на хората да измислят решения.
По време на жестоката рецесия в началото на 80-те Тачър разчита на този начин на мислене. Неговата квинтесенция се съдържа в реч на лорд Норман Тебит, изнесена по време на конференция през 1981 г. Ето думите му, които често се цитират неправилно: „Израснах през 30-те с безработен баща. Той не се бунтуваше. Качваше се на колелото и си търсеше работа. Не спираше, докато не намереше”. С това се намеква, че икономическите трудности следва да създадат едно по-мобилно население, а деиндустриализираните райони да продължат да бъдат изоставяни.
По-интервенционистка версияна този начин на мислене се появява в разработка на програми, подпомагащи пазара на труда. Тя се прави от правителствата на Клинтън и Блеър през 90-те, които се опитват да променят ролята на социалната държава с цел да подобрят качествата на работната сила, както и да стимулират търсенето на работа. При тези програми идеята е следната: помощи се изплащат, но под формата на „данъчни кредити”; и те са предназначени за хора, които или вече работят, или търсят работа, като междувременно са се включили в квалификационни програми. Старата британска идея за „държавната помощ при безработица” или старото американско разбиране за „социалната държава” като алтернативи на заетостта са доста бързо заличени и остават някъде в миналото. Това се повтаря и при управлението на британския премиер Дейвид Камерън (2010 - 2016), и при британския финансов министър от 2010 г. Джордж Озбърн, като приема формата на „затягане на коланите”. Идеята за „стимулираща фискална политика”, която е шумно рекламирана от съратниците на Озбърн през първите години на коалиционното правителство, се крепи върху разбирането, че намаляването на публичните разходи може да предизвика икономически растеж, който да открие повече възможности пред частния сектор и да го стимулира да инвестира. Както предричат повечето икономисти, идеята се оказва неработеща. Но в някаква степен, благодарение напрограмите, подпомагащи пазара на труда, останали след Новите лейбъристи, при затягането на коланите нивата на безработица не достигат тези от времето на рецесията при Тачър и правителството на Тереза Мей успява да се похвали с най-ниските нива на безработица, каквито не са били от средата на 70-те. Погледнато от по-различна перспектива, това постижение може да се разтълкува и по следния начин: трудностите принуждават хората да работят по-лоша работа, която изисква по-малко умения и по-малко инвестиции на капитал, поради което ръстът на британското производство е застинал на нива, невиждани досега от Индустриалната революция насам. Това се получава при всички случаи, когато на работата се гледа като на морален дълг, който на всяка цена трябва да се изпълни.
Страхът от „морален риск” води до наказателни действия спрямо длъжниците, било то домакинства, фирми или национални правителства, като идеята е, че ако строгият тон изведнъж или по някакъв начин се разколебае, това задължително ще доведе до завъртане в безконтролната спирала на щедрост, прошка и авантаджийство, които, в крайна сметка, ще отнемат жизнеността на икономиката. Британският финансов министър Джордж Озбърн обича да казва (противно на всички данни, идващи от пазарите на облигации), че ако Великобритания продължава да задлъжнява, кредиторите ще загубят доверие във високата нравственост на правителството и лихвите ще се покачат. Срещу задоволството трябва да има противопоставяне. Болката е работещо решение. Само болката кара хората да се адаптират и да изобретяват нови неща. На практика, това би могло да означава какво ли не: миграция, преквалифициране, жертване на уикенди и време със семейството, продажба на собственост, „гиг икономика”[4] и прочее. Продуктивният аспект на болката е основното нещо, в което вярват консерваторите. Те могат и да говорят с икономически термини, но логиката зад думите им е дълбоко моралистична.
Почти няма никакво съмнение, че за много от последователите на Тачър експериментът със свободния пазар не е достигнал кой знае колко далеч. Докато все още съществуват Национална служба по здравеопазване, социална държава и публичен сектор, които са повече с европейски, отколкото с американски мащаби, ние в действителност никога няма да разберем какво представляват британците, защото те самите никога няма да бъдат принудени да го разберат.
Бившият стратег на Доналд Тръмп Стив Банън на няколко пъти заявява, че единствената възможност САЩ да се пречистят морално е чрез война. Консервативните поддръжници на идеята за излизане от ЕС обичайно не стигат чак дотам, но вероятно се надяват на по-мек вариант, като например да възникнат изключителни икономически трудности, които да обезсилят напълно правителството. Те твърдят, че няма нищо учудващо, че при много семейства в областния град Дърам в Северна Англия или в долините на Южен Уелс се наблюдават няколко поколения безработни и смятат, че помощите за безработица са напълно адекватни. Но очакваният 80-милиарден удар върху публичните финанси след „Брекзит” може и да промени ситуацията. Тепърва предстои британците да се замислят върху многозначителното послание, което ги дебне в официалните прогнози, че „напускането на ЕС може да даде възможност на Обединеното кралство да регулира по различен начин социалните, икономически, енергийни, потребителски и продуктови стандарти”.
Само когато залозите са сложени на масата, можем да разберем какво представляват хората. При оптимистичния вариант „Брекзит” може да разкрие резерви от храброст и иновативност, които десетилетия наред са оставали скрити, затиснати от бюрокрация и публични харчове. Но ако това не се случи? Нищо страшно - просто срамната истина ще лъсне.
Може би това ще бъде моментът да блесне възкръснало от пепелта героично политическо лидерство. Няколко изтъкнати консерватори, поддръжници на „Брекзит”, включително бившият лидер на консерваторите Иън Дънкън Смит и парламентарният секретар, преговарящ повъпросите за излизане от ЕС,Стив Бейкър, идват от военните среди. Както през Втората световна война, „Брекзит” ще изиграе ролята на рентген за британския колективен морал. Тези, които искат да останат в ЕС, обичат фактите, но се страхуват от истината.
Това, смятам аз, е възможно най-близкото до консервативното разбиране за „Брекзит”. Ако не друго, поне има някаква вътрешна съгласуваност, макар да липсват доста подробности по отношение на бъдещето. Но ние не бива да преувеличаваме тази кохерентност при консервативния „Брекзит”. Ситуацията е пълна каша. Достатъчно е да разгледаме само един аспект от нея - плашещата липса на отговорност, която се демонстрира от основните й подбудители. В Уестминстър през последните две години политическата „прогноза за времето” се съобщава от Борис Джонсън, човек, чиято единствена ясна цел е да диктува политическите атмосферни условия. Поддръжници на кампанията за напускане на ЕС, като бившият й председател Доминик Къмингс, признават, че тя е щяла да претърпи неуспех, „ако Борис не й беше ударил едно рамо”. Джонсън възприема обществения живот като игра, в която извършва подлежащи на преследване нарушения с цел да докаже, че той не може да бъде санкциониран. В сегашния кабинет Министерството на външните работи се използва за усмирителна риза, която да се навлича на онези хора, които в противен случай биха причинили сериозни главоболия на министър-председателя.
За британската политика Джонсън е като проблемът „Тръмп” в САЩ, но неговото старшинство е ясен знак , че „тръмпизмът” се е просмукал толкова дълбоко в британската политика, колкото изобщо можем да си представим и признаем. Тръмп може и да е по-тежък случай, но и двамата някак принуждават околните да реагират на случайните им забележки, грешки и фантазии. В деня на посещението на президента Макрон във Великобритания (и това е само един от най-скорошните примери) Джонсън обяви, че иска да построи мост през Ламанша и тази новина превзе всички първи страници на вестниците. Тръмп и Джонсън са политици „в реално време”: те доминират новинарския цикъл и така обезценяват сложността и трудността на политическия процес. Психологически погледнато, те са противоположности. Тръмп няма чувство за хумор, докато Джонсън във всичко открива смешната му страна. Твърди се, че Джонсън си крачи из „Уайтхол” и пита държавните чиновници дали вече са намерили седмичния му чек от 350 милиона лири, допълвайки: „Знам, че съществува, защото така беше писано[5] на автобуса ми”. Ха-ха. След безсъдържателната му реч на Свети Валентин, посветена на „Брекзит”, повечето анализатори коментират, че той вече е започнал да преиграва с коза си за 350-те милиона лири, но, така или иначе, тази сюжетна линия винаги е била негова запазена марка. Без съмнение, хора като Джонсън и Тръмп винаги са съществували, но здравите политически системи имат механизми да ги държат настрана от най-висшите ешелони на властта.
С цялата си самобитност, Джонсън олицетворява нещо характерно за съвременния консерватизъм, което би се разбрало лесно, ако внимателно се разгледа биографията му. Културологичните маркери, които оформят новия консерватизъм, се базират върху конкретен стереотип: това са мъже, родени между 60-те и началото на 70-те години на ХХ век; с кариери, стартирали в медиите; с определен, немалък опит в чужбина; с известни бащи. И четирите характеристики могат да се отнесат както до Борис Джонсън, така и до водещи фигури в кампанията за „Брекзит”: министъра на околната среда, прехраната и селските райони Майкъл Гоув; независимия депутатДъглас Карсуел; консервативния британски евродепутат Даниел Ханан и Джейкъб Рийс-Мог. Резултатът от тази комбинация от различни характеристики е, че притежаващите я добре познават британските митове и ритуали, но са изпълнени с блажено безразличие към ефектите от политиката. Както споменава британският писател и журналист Иън Джак в публикация от 15 юни 2017 г., за да може човек да разбере „Брекзит” на ниво психология, той трябва да си даде сметка колко сериозно е влиянието на външната перспектива – тази не от Великобритания, а от чужбина. И Даниел Ханан, и Дъглас Карсуел са прекарали детството си в чужбина. Наблюдателни анализатори като писателят и коментатор в „Гардиън” Гари Йанг твърдят, че „Брекзит” разчита повече на имперски въжделения, отколкото на национални. Но при всички положения, „задграничните” патриоти са в позиция да виждат „Велика Великобритания” от различна перспектива в сравнение с правителството. Неща като статистика, макроикономика, а и самите политически въпроси изглеждат незначителни в сравнение с това как изглежда нацията отдалече, поставена в конкуренция с историческите си съперници.Поддръжниците на „Брекзит” „отвън” пренебрегват официалните прогнози на Министерството на финансите, като вместо това се концентрират върху географската карта.
За разлика от популисткото послание на Партията за независимост на Обединеното кралство (ЮКИП), в което става дума най-вече за британска кръв, за британска почва и как елитите са ги предали, консервативният глас в подкрепа на „Брекзит” звучи странно лекомислено. В някои случаи, погледнато отстрани, не можеш да си сигурен дали консерваторите наистина си вярват или това е поредната им стратегия за привличане на внимание. Също като Борис Джонсън, и Джейкъб Рийс-Мог – с неговите маниери и външен вид от XIX век, е взиман за посмешище, докато в един момент става така, че започват да го спрягат за възможен лидер на консерваторите. Има ги, разбира се, и съюзниците им, които пишат в британското седмично списание „Спектейтър”, където изследват тънката граница в политическото поле между ирония и тесногръдие. Сред тях е Тоби Йанг, който се прочува, присмивайки се над собствените си мемоари, наречени „Как да губим приятели и да се отчуждаваме от хората” (2001). Книгата е като игра, представляваща усилено търсене на внимание, а насмешливото му нарушаване е ключ към победата. Другата дума за това е „тролване”.
Психолозите, които си стоят по кабинетите, може с часове да ни говорят за отговорността, която носят успелите бащи за тези вече пораснали деца и за старанието им да ги отгледат с бунтарски дух и с постоянен стремеж да привличат внимание.Определено е по-безопасно и по-подходящо тази тема да се обсъжда по последните вестникарски страници, отколкото да се включва в политическия дневен ред. Особено когато на карта е заложена историческа конституционна реформа. Но границата, която разделя консервативната преса от консервативната партия, бавно изчезва. Британският вестник „Таймс” (бивш работодател на сегашния министър на околната среда, прехраната и селските райони Майкъл Гоув, който, освен това, днес може да се похвали и с двама консерватори в екипа си – лордовете Даниел Финкелстийн и Мат Ридли) заема твърде „пропусклива” позиция на границата между двете. През януари Тоби Йанг попадна под кръстосан огън в „Туитър” за това, че е назначен[6] в новия „Студентски борд”, който ще регулира университетите в Англия и Уелс. Истината е, че освен идеологическите и културни течения, които стоят зад „Брекзит”, не можем да отречем, че отделянето от ЕС стана възможно и заради безразсъдното поведение на хора, които възприемат обществения живот като възможност да се фукат. Това e и по-сериозната причина, поради която „тръмпизмът” се просмуква в Уестминстър.
Същевременно политиците от център-ляво, съвременници на изброените по-горе фигури, имат екзистенциален късмет да започнат кариерите си едновременно с епохата „Блеър”. Такива като изявеният някога британски лейбърист Ед Болс, бившият външен министър от Лейбъристката партия Дейвид Милибанд и кметът на Манчестър – лейбъристът Анди Бърнам - са затънали в такива технически подробности как се създава и реализира политика, че в крайна сметка ще предизвикат присмеха на популистите и отляво, и отдясно. Без съмнение, тримата от групичката могат да се похвалят, че егото им е с вселенски размери, но е факт, че сред новото поколение лейбъристи се срещат хора, които възприемат политиката като нещо сериозно, изискващо упорит труд и посвещаване. Сред консерваторите, привърженици на „Брекзит”, нещата стоят малко по-иначе. Там незнанието и липсата на усилия се възприемат почти като отличителен белег на консерватора – как иначе да обясним възходящата кариера на фигура като сегашният министър по въпросите за излизане от ЕС Дейвид Дейвис? След като консерваторите толкова години наблюдават политиката на Блеър – с всичките й безспорни данни и изчисления, с прецизната й икономическа логика, те сякаш този път са решили напълно да зарежат „скучния и лишен от чувство за хумор” подход за правене на политика. Оттам и тяхното презрително отношение към финансовото министерство и към човека, който го оглавява – Филип Хамънд, когото те наричат „Фил - екселската таблица”.
---
В книгата си „Пропаганда”, публикувана през 1928 г., Едуард Бернайс, създателят на специалността „Връзки с обществеността” (и племенник на Зигмунд Фройд), споделя оптимизма си, че експертните комуникационни стратегии могат да предпазят демокрацията от психологическите ексцесии на масите. (Понякога се забравя, че Бернайс гледа на термина „пропаганда” като на положителна и цивилизоваща сила.) Съвременната демокрация трябва да разчита на най-напредналите техники за комуникация и убеждаване така, както съвременният бизнес вече разчита на рекламата с цел масите да бъдат доволни от наличните политики и лидери.
Бернайс смята, че политиците не могат да разберат важността на комуникационната стратегия, защото не им се налага да се борят достатъчно упорито за публично внимание. За разлика от бизнеса, който трябва да полага сериозни усилия за привличането на интереса на хората, политическите партии и политиците получават вниманието на медиите независимо колко добре са поднесли посланието си. Бернайс смята, че има риск масовата демокрация да се „разпаше”, ако политиците не обърнат по-сериозно внимание на начина, по който ги представят в медиите. Новата история ни показва, че притесненията на Бернайс в голямата си част са били напразни. Превръщането на политиката в професионално занимание и засилването на пропагандата водят до обратния процес: политиците започват да се концентрират твърде много в начина, по който се представят в медиите. Имиджът на политически фигури като Блеър и Клинтън страда от сериозна липса на автентичност. Това е обвинение, което по-късно ще се стовари и върху традиционните партии. А това, от своя страна, води до популистките настъпления през последните години.
В анализа си Бернайс е пропуснал още един риск. Ако професионалните политици имат предимство пред останалите хора, защото се радват на обществено внимание, което не са извоювали сами, то има опасност политиката да започне да привлича хора, които се интересуват единствено да привличат интереса на другите. Например, като Борис Джонсън и някои други, между които и Джейкъб Рийс-Мог. Рийс-Мог е твърд последовател на викторианския морал по отношение на „Брекзит”. Няма как да отречем, че сегашният му висок статут се дължи най-вече на това, че е разпознаваем и произвежда добро медийно „съдържание”. Когато журналистите го отразяват, те го правят, защото той е медийно разпознаваем. Всичко, което казва или прави, следва да се извършва така, че да съхрани въпросния му статут. Както всеки трол би разбрал, хитростта и разрушителността са най-добрите тактики за успех в една „икономика на вниманието”.
Все пак, би подействало успокояващо да знаем, че зад консервативния „Брекзит” има идеология, която насочва политиките. По същия начин, както има идеология, известна като „Лекзит”, която разглежда ЕС като антидемократична неолиберална институция, на която трябва да се противопоставяме. Но за поколението, което навлиза в обществения живот през 90-те, след „края на идеологията”, има само два избора: да се посвети на безвъпросна честност във всеки детайл от политиката и икономиката или да започне да вирее сред свобода на символите и разказите – така, както го правят някои журналисти, експертите по връзки с обществеността и шегаджиите. На един по-следващ план ще бъдат изградени и политическите им кариери. Дълбоките причини за британското нещастие се коренят в това, че днес разрешаването на изключително сериозни въпроси е в ръцете на, общо взето, несериозни хора.
 
London Review of Books № 5, 8 март 2018 г.
Превод от английски Михайла Миленкова


[1] „Уайтхол” е булевард в централен Лондон. Той тръгва южно от площад „Трафалгар”. На него се намират редица важни институции, като Министерство на отбраната, Конната гвардия и правителствени сгради.
[2] Барон Нийл Кинак (1942) е британски лейбърист. Член на парламента от 1970 г. до 1995 г. В периода 1983 г. – 1992 г. е един от най-изявените опозиционни лидери.
[3] В началото на 2017 г. Арлийн Фостър е първи министър на Северна Ирландия, но е принудена да подаде оставка след скандал с управлението на субсидии за възобновяеми енергоизточници.
[4] При този тип икономика служителите в компаниите не са наети на трудови договори, а единствено на хонорар.
[5] По време на кампанията в подкрепа на „Брекзит” Борис Джонсън твърди, че след излизането от ЕС Великобритания ще има възможност да спестява на седмица по 350 милиона лири, които да вложи в Националната здравна служба.
[6] По-късно той си подава оставката.