Фин словесен механизъм

 
Кристоф Рансмайр. „Кокс или ходът на Времето”. Превод от немски Любомир Илиев. Изд. „Атлантис КЛ”, 2018.
Космополит с несъвременно грациозен стил, Рансмайр възроди австрийската литература по посока на класическия вкус: съживи традициите на изящната словесност, върна й мащабните, надвремеви сюжети. Предишният роман например - „Атлас на един боязлив мъж”(2016), създаден след околосветски тур, бе грандиозен опус за Пространството, „сума” на природния безкрай, описан, къс по къс, с финеса на завъртаща се пред очите ни дантела. В новия роман Рансмайр се опитва да обхване Времето и променливия ход на всеки от отрязъците му – от детството до вечността - с помощта на най-сложните творения на фината механика: часовниците. Творбата се затваря в жанровите граници на историческата фикция, събирайки непредсказуемо две легендарни личности от XVIII век, които никога не са се срещали в действителност: на английския изобретател часовникар Джеймс Кокс (преименуван Алистър в романа) и на китайския император Циенлун – встрастен поклонник на часовници. Две несъразмерни, полюсно отдалечени фигури – на висш богоизбран и на смъртен варварин от Запада, които, както не пропуска да открие авторът, са всъщност съвършено симетрични, огледални: двойка равнопоставени Владетели на Времето – единият по силата на званието и властта си, другият – по логиката на призванието и уменията си. Така с пълно право Кокс достига Поднебесната империя, за да създаде по волята на Циенлун невиждани по вид и функции часовници, включително непостижимото перпеуум мобиле.
Пресъздаването на епохата е живописно, с типичното за автора прехласнато перо в подробностите, най-вече на предметността, чието струпване и виртуозни изработки – от везбите върху пурпурните роби до часовникарската машинария от пружини, анкъри и скъпоценни материали - ни потапя в обстановката на бляскав cabinetofcuriosities. Само ерудиран китаист, респ. вещ часовникар, би могъл да различи възможните фактологични и технически неточности. Неубягващо на всеки читател обаче остава едно: че в тази книга, пълна с часовници, няма нито един измерен и посочен час, нито пък ден или година. Наглед озадачаващо, това е в съответствие със сказовия тон и намерението на романа – да бъде преди всичко философска алегория върху енигмата на времетраенето и времеотмерването. Лице в лице въвличайки ни в клопките и парадоксите им: Как смъртен би могъл да създаде безсмъртен механизъм? Какво би измервал той, освен преходността на всичко, изземайки властта над времето дори и на най-дълговечния сред хората, поглъщайки го в отминаващия си поток.
И все пак, мисля, не умозримите страни са силата на книгата, а свръх художествената картинност и калиграфски възвисеното й слово. Езикът на Рансмайр сякаш изпълнява естетически церемониал, боравейки с най-благородна фраза и висока, рядка лексика, която в превода на Любомир Илиев разбужда забравени полета от красивия книжовен български: лицезре; томително; челобитно; страхопочит са само част от примерите. Самият текст с деликатната му структура от приплъзващи се и застъпващи се сложни с подчинени изречения, подобно многокрили паравани или система от зъбчати колелца, сякаш следва образеца на часовниковото устройство. Сякаш самият автор, заключвайки ни в този тъй изкусен механизъм, иска да напомни, че само и благодарение на най-съвършените словесни ходове литературата успява да създава свое, абсолютно точно - недосегаемо и защитено време срещу разпадите на всеки ход на времето отвън.