Ходене по буквите

 
Лилия Йовнова. “Моментът преди порастване”. Стихотворения. Редактор Миглена Николчина. Пловдив: Жанет 45, 2018. Цена 10 лв.
Но кой е този момент? Моментът, в който думите започват да растат навътре, непроизнесени - и се превръщат в стихотворения. Моментът на парещото признание. Моментът, след който близостта с Другия разчупва калъпа си - и започва да произвежда самота… или независимост. Или когато не знаеш как точно искаш да се отнасят с теб - като с голям или като с малък. Или се чудиш защо те обичат - защото си самият ти или защото си тяхно дете. Или любима. Или непукист. „Съжалявам за всичките стихотворения./ Дължа извинение и на двама ни./ Ти не заслужаваше толкова много./ Аз не заслужавах толкова малко.” В крайна сметка, моментът, в който сладкото момиче е изненадана от себе си свободна жена. Родената през 1999 г. Лили ни разказва своето узряване, отделянето от бащата и сближаването с майката, и в искреността на въпросните истории вече накиселява тъгата на неразумно бързото порастване. “Нагъл романтичен поглед” – така бих определил книгата. И както казва Лили, моментът преди порастване…. беше много по-дълъг от очакваното.
 
Валери Валериев. “Кражбите зачестиха”. Редактор и художник Иво Рафаилов.. София: Версус, 2018. Цена 6 лв.
За предишната книга на Валери Валериев “Факти” бях писал: „Читателят стои в края на текста и се пита: Това утопия ли беше или антиутопия? Това светът, от който бягам ли е, или светът, в който искам да избягам?” (бр. 18/ 2015). В “Кражбите зачестиха” авторът е направил много крачки в същата посока. Битовото се прави на битийно. И битийното се прави на битово. Или се радват на трагикомичното си мирно съвместно съществуване, което просто увеличава хаоса и упадъка... И още: голямото се прави на малко, а се оказва още по-голямо. И обратното. И изобщо Валери Валериев много обича да се прави на наивен или направо на глупак, в това число в социален и политически план - и да поднася читателите си… А е прозорлив, най-прозорлив. И затова смешното става страшно, а страшното - смешно. Най-много обаче в стихотворенията на Валери Валериев ми допада човечността. Загадъчна, все пак, човечност. Забавна човечност... В т.ч. и защото лирическият аз пази за себе си тайната, че веднага е проумял вторичността, фалша, послъгването на хора и ситуации. И разбира какво става. И присмехулността му се подхлъзва по някоя случайно изтървана рима. Чудех се откъде идва тази реторическа лекота, откъде каца тя между нас с черни булгаковски криле - и открих обяснение: адвокат Валери Валериев е член на Управителния съвет на Сдружението за международни състезания по право. Ето малко страховитост от книгата: съседското дете е зле по математика/ няма никакъв шанс да го вземем в ракетата,/ когато завземаме чужда галактика// дори да сме потомци на победители в нещо/ земята ще съществува още хиляди години/ след като излетим,/ което е зловещо// съзвездието лебед/ пее прокоби/ с печален глас:// днес правете с идиотите така,/ както очаквате,/че утре те ще правят с вас (“Бъдещето”). Моето любимо стихотворение е “Двама другари”.