Отстояване на правото да бъдеш

 
С 22-то си издание Международният София филм фест за поредна година предложи богато съдържание от качествено кино. В програмата присъстваха редица нашумели световни заглавия, а столичната публика успя да види премиерно и много нови български игрални и документални филми. София 2018 – Европейска столица на спорта, бе отбелязана със специална селекция на спортна тематика. Към ценители бяха насочени ретроспективните панорами на Сергей Параджанов и Роман Балаян, а знаковата 1968 година бе реконструирана през няколко филма, които поставиха увеличителното стъкло върху спомена и истината за събитията. И, разбира се, интересните селекции в основните състезателни програми: документален конкурс, балкански конкурс и международен конкурс за първи и втори филми, които вълнуват както зрители, така и специалисти.
По традиция, дванайсетте филма, състезаващи се в международния конкурс, бяха показани паралелно с дванайсетте претендента за наградата за най-добър български късометражен филм Jameson. Между филмите се усетиха здрави свързващи нишки, защото, независимо дали се вглеждат в привидно по-интимни житейски ситуации или пък осмислят едри късове от общата ни история, всички те, по един или друг начин, разсъждават върху тревожния исторически момент, в който живеем.
Темата за отстояването на морала и достойнството на личността във враждебна, затворена, изостанала, дори тоталитарна среда прорязваше всички сюжети. Тази проблематика присъства както в камерните филми, разположени на терена на семейните взаимоотношения, така и в тези, които се разгръщат на фона на избуяли остри социални неравенства и дори сред още по-екстремни обстоятелства, като война или диктатура. Персонажите са изправени пред нелеката задача да защитават критериите си за добро и зло, за приемливо и неприемливо, но най-вече да отстояват правото си на свободен избор.
Дебютът на Цивия Баркай „Червената крава“ (Израел) разполага разказа за еманципирането на една млада жена в изключително консервативна микрообщност, като наслагва два конфликта: скептицизъм към религиозния догматизъм и правото на избор на сексуалната ориентация. И в този филм, както и в арменско-иранската копродукция „Йева“ на Анахид Абад, фокусът е върху изпитанията, през които минават двете жени, за да защитят свободния си избор в херметична патриархална среда. Ситуиран в контекста на дългогодишния конфликт в Нагорни Карабах, „Йева“ поставя изключително важния проблем за смазващото отношение към жената в страните от бившия Съветски съюз, но, за съжаление, не успява да му придаде онази автентичност, която познаваме от смразяващите документални разкази на белоруската писателка Светлана Алексиевич.
Отново темата за патриархалните норми откриваме и в изключително деликатния филм „Гълъбът“ (Награда за режисура) – дебют на турската режисьорка Бану Шиваци, която поглежда към нея през призмата на невъзможността да се адаптираш. Странният младеж Юсуф (невероятен Кемал Бюрак Алпер, напомнящ за Ованес Торосян) намира място за себе си единствено на покрива на къщата на родителите си, където живее със своите гълъби. Но грубата и сурова външна среда не приема подобна чувствителност и я прегазва. За съвсем млади и неукрепнали емоционално хора, ученици от румънската Семинария, се разказва в дебютния филм на Даниел Санду (с продуцент Ада Соломон) „На крачка от Серафима“. Архетипичните нагони на порастването обаче се сблъскват с лицемерието и властолюбието в дълбоко опорочената йерархизирана църковна система. Макар и да носи всички белези на „coming of age” филм, важното тук е кой ще бъдеш, когато пораснеш - дали ще отстоиш своя морал или ще се претопиш в машинката за смилане на човешките воли. Добре смазаната машинка, работеща с познатите практики на изнудване и доносничество, проникнали във всяка сфера на тоталитарното общество. И в „На крачка от Серафима“, и в дебютния филм на Рузие Хасанова „Радиограмофон“ (България/Полша, Награда на публиката) зад избора на тема и сюжет стои личен мотив, а в разказа са вплетени биографични елементи. Ако румънският показва как мерзостните ченгеджийски средства са проникнали симетрично както в държавната, така и в църковната властова йерархия, то българският дълбае в срамната и болезнена страница от близкото ни минало, свързана с преименуването на българските помаци. Както в „На крачка от Серафима“ контрапункт на постоянния тормоз и системния опит за властовото овладяване на младежите са техните бунтарски пориви, така в „Радиограмофон“ тази функция се изпълнява от копнежа по рокендрол - онази чужда музика, чийто текст остава неразбран, но ритъмът й бумти заедно с ритъма на сърцата на героите. Показва ни се безличното, садистично лице на комунизма, което чрез активни мероприятия на унизителни и перверзно безсмислени забрани не просто иска да изкорени опасните за властта западни влияния, но и да заличи връзките с миналото, да отреже автентичните корени на живота. И, доколкото опитът за правдиво възстановяване на тази епоха е относително успешен, то наистина впечатляваща с органиката си е играта на Яна Титова...
Други два филма оглеждат от различни ъгли най-болезнения и актуален европейски въпрос - бежанската криза и нарастващите националистически брожения. Ако в „В един друг живот“ британският режисьор Дженсън Уингардси поставя задачата да пресъздаде драматичната съдба на бягащите от войната в Близкия изток по разбираем, лесно смилаем начин, провокирайки възможностите за емпатия на западния зрител, то в безпощадния „Генезис“ (Специална награда на журито и Награда на младежкото жури) Арпад Богдан разкрива грозното лице на онова унгарско общество, по което избиват белезите на расизма, насилието и корупцията. Базиран върху действителни случаи на зверски убийства на роми през 2008-2009 година, „Генезис“ е конструиран в три части. В първата проследяваме живота на малко момче от ромски произход, чийто баща, накиснат от садистичния местен горски, получава двегодишна присъда за незаконно сечене на дърва. Малко след това семейството му е безмилостно нападнато в дома му и екзекутирано. Макар и ранено, единствено момчето успява да се спаси. Нататък разказът ни среща с тийнейджърка, която помага като доброволка в мизерен кучешки приют, приличащ на концентрационен лагер. Момичето разбира, че е бременно от приятеля си – управител в приюта и замесен в серийните расистки убийства. В третата част той е обвиняем за деянията си, но властта се опитва да овладее делото, тъй като в миналото подсъдимият е бил свързан и с тайните служби. Затова и защитата му е поверена на „послушна и прилежна“ адвокатка. Това, което не успяват да предвидят докрай, е реакцията й - поради трагедия, отнела живота на детето й, този казус предизвиква у нея дълбок емоционален резонанс и морален катарзис.
Сходни теми, макар и в по-нюансиран ключ и с овладяна сурово-поетична документална стилистика, разработва Христо Симеонов в един от силните филми от конкурса Jameson - „Гората на Димо“. И тук, както в „Генезис“, едно ромско семейство, препитаващо се с незаконна сеч на дърва, се превръща в буфер, докато корупцията и жестокостта системно - къде на дребно, къде на едро - шестват и посичат всичко наоколо. Наградата Jameson обаче отиде при „Преображение“ на Стефан Ганев - експеримент с авангардна визия и остро като шамар послание, вписващо се в темата за отстояването на правото на избор на сексуална ориентация. Дори той да е артистично добре защитена провокация, в крайна сметка „Срам“ на Петър Крумов (Специален диплом) бе най-яркият в стилистично и концептуално отношение късометражен филм в конкурса. Сюжетът ни отвежда в примитивния свят на Мачо - момче от социалното дъно, живеещо със срам, породен от факта, че майка му е чистачка в училището, където той учи. Срамът се превръща в битийна категория, а калта - в метафора. Аскетичният визуален стил на разказа, примитивното поведение на героите, следващо нагона, и техните грубовати черти, изпъкващи силно в черно-бялото изображение, напомнят за стила на Бресон, а естетизацията на човешката нищета и оскотялост - за „Екзитус” на баща му Красимир Крумов и „Безбог” на Ралица Петрова... Финалът обаче взривява всичко градено дотук с едно смело, иронично, макар и лесно, но много ефектно решение, което не разрешава конфликта, а изстрелва героя надалеч...
И ако все пак срамът на Мачо е породен от социалното неравенство, а отношението към майка му е омесено от презрение и жалостивост, то младият Адам от едноименния втори пълнометражен филм на исландската режисьорка Мария Солрум изпитва сходни чувства, изправен пред непосилната задача да изпълни желанието на майка си – да отнеме живота й, защото е загубила разсъдъка си. Свръхнискобюджетният филм, продуциран от легендарния Джим Старк, страда от липса на здрава фабула, но успява да привлече вниманието с парадоксалната си изходна ситуация и лаконичната й разработка, подчинена на почти документалната атмосфера и талантливото и магнетично изпълнение на актьора в главната роля Магнус Мариусон, който е и син на режисьорката.
Отсъствието на майката е закодирано в отличения с Голямата награда „София – град на киното“ „3/4” на Илиян Метев. Основната тема на филма е тази за целостта. Тя присъства и в заглавието, което сигнализира за наличието на някаква липса, но и насочва към музикалната тема и форма на филма. Героите Мила, Ники и Тодор съществуват в относителна хармония, макар и всеки един от тях да се бори с липсата на цялост по свой начин: Мила се стреми към съвършенство в музиката, затова и никога не остава докрай удовлетворена от изпълненията си; Ники непрестанно търси внимание, а Тодор - някого, с когото да споделя. Филмът е структуриран върху основата на четири типа сцени, които се разгъват вариативно до безкрай. Музикалното темпо се просмуква дори в паузите, миговете тишина. Визията и импровизационният подход при работата с текста и актьорите оставят чувство за житейска автентичност и, подобно на „Юношество” на Ричард Линклейтър, води към опит за изследване на битието в неговата пълнота.
Универсалната тема за семейството се разгръща и в полския „Тиха нощ“ на Пьотр Домалевски, и в испано-аржентинския „Срещу вятъра“ на режисьорката Мерицел Колел, и в иранския „Блокаж“ на Мохсен Гараи. В първите два филма откриваме сходна изходна ситуация – голямо семейство, което страда от нарушени връзки и затруднена комуникация. И в двата случая продажбата на наследствена къща се явява повод за избуяващи конфликти. Докато „Срещу вятъра“ издиша от липсата на драматургия и разтегнатия си ритъм, то Пьотр Домалевски, провокиран от „Сиераневада“ на Кристи Пую, успява да изгради живи и плътни персонажи, през чиито взаимоотношения прозират едрите проблеми на традиционното полско общество – сблъсъкът между патриархално разбиране за семейните ценности и родината и постоянния отлив от страната в търсене на по-добри икономически условия.
Отново семейни и професионални неудачи откриваме в „Блокаж“ (Почетен диплом на журито), който е част от нова тенденция в иранското кино - на отворени към публиката филми, които се занимават със съвременните проблеми на обществото. Разработени като микс между реализъм и абсурдност и търсещи динамика и оригинални ходове в действието, те разказват за неудачите на обикновения малък човек, който просто трябва да се справи с битието...
Сюжетите на филмите от предложената селекция ни напомнят, че дори най-личните ни кризи са проекция на несъвършения свят, който сме създали. Свят, където свободата и правото на избор са вечно заплашени от насилие, примитивност и властолюбие... И все пак, нали точно този е най-добрият от всички възможни светове...