Неблагонадеждният разказвач
Казуо Ишигуро

 
Казуо Ишигуро. „Художник на променливия свят”. Превод от английски Владимир Молев. София: Лабиринт, 2018. Цена 15, 90 лв.
 
В почти всички свои романи британският писател с японски произход Казуо Ишигуро (1954), отличен с Нобелова награда за литература (2017), повествованието е от първо лице. Този похват е голямо предизвикателство за читателя поради подчертаната субективност на „неблагонадеждния” (unreliable) разказвач. Обикновено структурата на романите му не е хронологична, а се определя от мислите и спомените на главния герой.
В шест от седемте романа на Ишигуро този герой разказва историята на своя живот. По този начин авторът се превъплъщава в най-различни личности – в японска майка, преживяла трагедията, причинена от атомната бомба в Нагасаки, във възрастен японски художник, бивш фашистки колаборационист, в застаряващ управител на голямо английско имение, в прочут виртуозен пианист, в известен британски детектив, както и в млада жена клонинг, която представя собствената си драма. Чрез творбите в първо лице се разкрива невероятният талант на писателя да влиза в чужда кожа, да се вживява убедително в разностранни чужди съдби. Тъй като в първите му два романа героите са японци, отначало критиците го окачествяват като „японски” писател, но всъщност, романите му разкриват общочовешки ценности и недъзи. До голяма степен, основната цел на автора е да покаже смисъла и дълбочината на човешкото битие, така че най-важната задача за него е убедително да изгради съответната социална среда за героите си и да ги впише в автентичен исторически контекст.
Експериментите на автора с повествованието в първо лице са извънредно умели и впечатляващи. Във всички случаи, разказвачът е „неблагонадежден” не само защото гледната му точка е определено субективна. Много пъти той съвсем съзнателно се старае да преиначи истината пред хората, с които се среща, и се опитва да се самозалъгва, като представя действията си в благоприятна светлина дори пред самия себе си. Тази „неблагонадеждност” на разказвача е голямо предизвикателство към читателя, защото изисква от него да отсее истината от лъжата, заблудата от действителността. Именно поради тази причина ясният лаконичен език със свойствената си емоционална сдържаност е всъщност само привидно не усложнен, тъй като читателят трябва да вникне в скрития смисъл на казаното, като сам прецени ситуацията. Затова и творбите на автора продължават да предизвикват различен прочит, несъмнен признак за тяхната дълбочина.
Една от основните теми, които силно вълнуват писателя, е взаимовръзката между изкуството и живота. Неслучайно двама от главните му герои в романите са творци: „Художник на променливия свят” (1986) е разказ на художник, а „Неутешимите” (1995) – на световноизвестен пианист. И двамата са изправени пред сериозната задача да намерят пресечната точка между естетиката в изкуството и етиката в живота.
Критиците често поставят пред автора въпроса кои творци оказват най-силно въздействие върху художествения му почерк, а някои от тях се опитват да го впишат в японски контекст. Самият Ишигуро изтъква в интервю, че особено голямо влияние са му оказали филмите на Акира Куросава, както и хуманистичните творби на японския писател Харуки Мураками. Наред с това обаче, той заявява, че най-силно въздействие е изпитал от автори, като Дикенс, Достоевски, Джейн Остин, Чехов и Кафка. И затова би могло да се обобщи, че Ишигуро се откроява като космополитен писател, последовател не само на японски или британски творци. И най-вече защото се вълнува от човешкото битие като цяло.
Още в първия си роман „Далечни бледи хълмове” (A Pale View of Hills, 1982) се открояват особеностите, които по-късно характеризират почти цялото творчество на автора. Разказът е в първо лице, а героинята, японката Етсуко, е категорично „неблагонадежден” разказвач – спомените й са мъгляви, изпълнени с неточности, празноти и чести противоречия. Романът е разказ на дълбоко изстрадала жена, преживяла ужасите на атомната бомба в Нагасаки. Ударението в романа обаче се поставя не върху материалната разруха на града, а върху разбитите съдби на оцелелите, върху разпада на духовните ценности и семейните взаимоотношения. Творбата е малка по обем, с подчертано лаконичен, но иносказателен стил. Привидната стилистична сдържаност и словесната пестеливост са голямо предизвикателство за читателя, чието въображение трябва да запълни очевидните празноти в повествованието.
Първият роман на Ишигуро излиза само една година след огромния успех на „Среднощни деца” (Midnight’s Children, 1981) от Салман Рушди и веднага приковава вниманието. Литературните критици във Великобритания започват ясно да осъзнават, че подобно на мощен поток, в британската белетристика се влива високо художествена проза, създадена от имигрантите на острова.
Вторият роман на Ишигуро, „Художник на променливия свят” (An Artist of the Floating World, 1986), донякъде е пряко свързан с първия, тъй като действието отново се развива в Япония. Освен това, яркият образ на „неблагонадеждния” разказвач тук вече категорично показва пътя, по който ще поеме авторът в почти цялото си творчество. Отзивите за „Художник на променливия свят” са изцяло положителни – романът е номиниран за наградата „Букър”, но е отличен с „Уитбред”.
На пръв поглед, сюжетната линия отново изглежда напълно опростена. След края на Втората световна война възрастният японски художник Макуджи Оно, бивш фашистки колаборационист, размишлява за живота и изкуството си. Той с горчивина осъзнава, че славата му на прочут художник отдавна е отминала и отношението на обществото към личността и творчеството му е коренно променено. Основното предизвикателство в настоящия му живот е да поеме отговорност за действията си в миналото. Всъщност, като цяло, основният проблем в романа се свежда до ролята на личността в бързо променящия се свят. Макар и късно, Макуджи Оно с горчивина осъзнава незавидната си роля на колаборационист, който с плакатното си изкуство е пропагандирал фашистки и милитаристични идеи. Този герой до голяма степен е типичен за творчеството на Ишигуро. Самият автор споделя в интервю, че се интересува предимно от хора, чието огромно желание е да извършат нещо стойностно и значимо, с което да се издигнат над другите, но накрая сами се убеждават, че в действителност са съвсем обикновени. Всъщност, писателят предоставя на самия читател възможността да прецени истинската значимост на Макуджи Оно като творец и обществена личност. Няма съмнение обаче, че героят, постоянно измъчван от угризения на съвестта, е силно раздвоен. Той непрекъснато се колебае дали да признае собствените си прегрешения и пред самия себе си, и пред околните, или да ги прикрие, да ги заличи завинаги от съзнанието си.
Общото впечатление у читателя е, че героят не спира да лъкатуши между разкаянието и самосъжалението. Именно поради тази негова колебливост повечето критици го възприемат като „дребна фигура”, като човек, измъчван от натрапчиво чувство за вина. Според тях, той просто e поредната жертва на сблъсъка между две различни исторически епохи и две различни поколения. И все пак, в края на романа се загатва, че Оно постига известно душевно равновесие. В последните думи се изразява съждението, че каквито и грешки да е допускала японската нация, сега тя е изправена пред перспективата да поеме по нов верен път.
Структурата на романа се определя не от сюжета, а от промените в съзнанието на главния герой и от насоката на мислите му. Повествованието изглежда линейно, защото творбата се състои от четири части, подредени в хронологичен ред – октомври 1948, април 1949, ноември 1949 и юни 1950 г., но в действителност не съществува определена времева последователност в отразяването на събитията. Романът изобщо няма за цел да представи обективно спомените на художника, чрез които той да оцени постиженията си в живота и изкуството. Всъщност, разказът му по-скоро се свежда до преиначаване на събитията и обстоятелствата, за да може Оно сам да се възприеме като ярка даровита личност. Героят не лъже в прекия смисъл на думата, но се старае да отбягва да говори за някои страни от живота си. Привидно се опитва да е обективен, но оплакванията, че паметта му изневерява, могат да се възприемат като опит да премълчи и да прикрие неблагоприятни за него обстоятелства.
Основният проблем за автора е как в английския да не се загуби усещането за японския език. Ето какво казва в интервю самият Ишигуро по въпроса: „Предполага се, че (Оно) говори на японски, но читателят чете размишленията му на английски. Поради това, езикът трябва да звучи като превод, което за мен означаваше, че не би трябвало да съм извънредно речовит, както и да не използвам прекалено разговорна английска реч. Езикът ми трябваше да звучи почти като филмови субтитри, като чрез английския се загатва за оригиналната чужда реч… Понякога слухът сам ми подсказваше: Подобни изрази не звучат убедително. Биха били наред, ако разговарят англичани, но не и в този случай.” (“An Interview with Kazuo Ishiguro”, Contemporary Literature, 30, 1989).
Авторът много умело отпраща към японската реч чрез подчертаната вежливост в разговорите между героите, чрез проявите им на боязън, почит, сдържаност, лаконизъм и дори сковано държание в усилието да не се изрази неуважение, но всички тези особености до голяма степен разкриват и неспособност за пълноценно общуване. Според честите твърдения на самия Ишигуро, в творчеството му Япония присъства преди всичко като метафора на всяко общество – със стремежа да се упражнява власт, да се следват водачите, а героите да притежават всички общочовешки черти.
Накрая е важно да се разясни подчертаната многозначност в заглавието на романа. Английският израз “floating world” представлява превод на японска дума, която означава „изящна гравюра”. Както става ясно от романа, героят през дълъг период от живота си е създавал такива гравюри. Освен това, изразът се използва в романа и като определение на миражния свят на полусенките и химерите, сред които живеят учениците от школата на Мори-сан. Многозначността на английското заглавие безспорно подсказва многопластовостта на творбата. Колкото до точния смисъл на английски, фразата означава „плаващ свят”, сиреч, свят на резките промени и обрати в обществото. Тъкмо в такъв променлив свят с преобърнати ценности живее и героят по време на Втората световна война и няколко години след нея. Преводачът на романа удачно е избрал като по-обобщаващо понятие именно определението „променлив”.
Радостен факт е, че романът излезе на български език в превод на изтъкнатия преводач Владимир Молев, който през 2013 г. е отличен с престижната награда за превод „Кръстан Дянков”. В случая е важно е да се каже, че такъв бележит съвременен автор като Ишигуро присъства осезателно в българската книжнина с превода на шедьовъра му „Остатъкът от деня” (1989), както и с романите „Когато бяхме сираци” (2000), „Никога не ме оставяй” (2005) и „Погребаният великан”(2015). Да се надяваме, че в най-скоро време ще излезе на български език и многопластовата сложна творба на Ишигуро „Неутешимите”(The Unconsoled, 1995).
 
Проф. Весела Кацарова е дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”; изследователка на Ангъс Уилсън, Сюзан Хил, Дорис Лесинг, Джордж Елиът, Вирджиния Улф. Преводачка на Дорис Лесинг, Джордж Елиът, Натаниъл Хоторн, Том Харди, Чарлс Дикенс. Публикуваната тук статия се основава на по-пространно изследване върху цялостното творчество на Ишигуро, публикувано в Годишника на ФКНФ, СУ, том 109, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2016 г.