Мартенски музикални дни - II

 
Различен тип осмисляне на камерността като възможност за меломана да се озове в елитна звукова територия предложиха четири концерта от програмата на фестивала „Мартенски музикални дни”.
Пламен Джуров и Камерният ансамбъл „Софийски солисти” предпочетоха музика от класиците Карл Филип Емануел Бах, Марин Големинов, Хайдн и Бетовен-Малер. Камерният им почерк гарантира стабилност, изрядно издържана ансамбловост, съществени идеи в диригентския прочит. Тук той се съчета с изкуството на двама различни солисти. Флейтистът Явор Желев е експресивен и устремен в стила, поривист и щастлив в лекотата, с която дъхът и пръстите произвеждат обагрени звуци в емоционалния Бахов ре минорен концерт. Докато съвсем младият виолончелист Виктор Жулиен-Лаферие (първа награда на конкурса „Кралица Елизабет”, 2017) положи фина френска глазура върху Хайдновия до мажорен концерт. Изпълнението му е елегантно и пределно изчистено от „лични” стилови въображения. Личността му изпъкна в изумителната му лъкова техника, дисциплината на фраза и вибрато, интензивния, абсолютно изравнен звук, в проницателното разкриване на формата. Езикът на Концерта за струнен квартет и струнен оркестър съвсем естествено влиза в диалог с предшествениците – може би защото е също тъй органичен, майсторски, стегнат, без излишна нота, същностен. Такъв бе и музикантският прочит на ансамбъла, „разделен” на квартет и струнен оркестър, обединен от мъдрата сдържаност в трактовката на диригента. Впрочем, в избора му има и историческа логика: българската премиера на тази уникална композиция е именно на фестивала в Русе през 1964 г. Драматична кулминация в програмата им бе Малеровата версия на Бетовеновия квартет оп. 95. Навремето тази версия е била отречена – нарушавала интимния характер на камерната творба. За първи път я чувам и намирам за напълно достоверно твърдението на Густав Малер: „Постигнах увеличението, което спи в гласовете, и дадох на звуците криле.”
Звуково импровизо - сякаш това бе девизът на пианистите Евгени Божанов и Каспарас Уинскас. Спонтанно са решили да посвирят заедно – да се вгледат в друг, различен репертоар, провокирани от възможността да създадат своя версия на... една транскрипция. Става дума за специфичния поглед на известния руски пианист и диригент Михаил Плетньов върху балета „Пепеляшка” на Прокофиев. Създава най-оригиналната си работа, деветчастна сюита като подарък за пианистката Марта Аргерих. Работа, взряна дълбоко в трудно предполагаеми възможности на инструмента, изтъкана от иновативни идеи за акустичните брожения на удвоения клавирен звук, които дуото сякаш мултиплицира. Използва възможностите камерният диалог да създава различни дименсии на звука и тембъра, не в общоприетото банално схващане за еднаквост и подобие при такъв род ансамбъл. Точно обратното – двамата ваяха общ звуков образ през мигновението на двустранното тоново изпълнение. Така клавирният почерк се освобождава, прибавя или отнема цветове, плътност, модификации на ритъма, гъвкавост на фразата, динамики, представи за инструмента като струнен, ударен, исторически или съвременен – толкова много въпроси, докато слушаш дръзката съвместност на две крайни индивидуалности с неограничени ресурси и разбунтувана фантазия. В Сюитата за две пиана, оп. 17 № 2 от Рахманинов, звуковият им потенциал потърси убежище в романтичната поетика, кулминацията на която се реализира в Романса - без да се ползват от типичните „аксесоари” при фразиране, а просто със спираща дъха тонова възбуда, в която камерността се трансформира в изцяло симфонично движение, обединило тембровите вибрации на два клавирни свята. Очаквам компактдиска с тази програма!
Камерният ансамбъл като атракция – също възможна гледна точка! Предложиха ни я прочути, реализирани българи – клавирното дуо Аглика Генова и Любен Димитров, заедно с „ударняците” Татяна Колева и Виктор Бенев. Обитават различни европейски пространства, но се събраха в пространството на американския мейнстрийм – Гершуин, Елингтън, Копланд, Бърнстейн с аранжирана музика под заглавие „Класиката среща джаза.” Кубинската увертюра на Гершуин е творение, ефектно за публиката. Но за ефекта си, освен на ударните инструменти, разчита и на пищно оркестрово оцветяване. Може би затова в аранжимента на Татяна Колева за пиано, дуо и ударни ми се стори, че има пространство, което не можа да бъде напълнено нито от клавирните партии, нито от ударните, които някак се оголиха в изявата си. В „Порги и Бес” – фантазията в прочутия аранжимент на Пърси Грейнджър за клавирно дуо, характерът на музиката бе леко ощетен от отсъствието на суинг-фийлинга - тук класиката се размина с джаза. Интересна ми бе редакцията на Джон Мусто за пиано и ударни на Симфоничните танци от „Уестсайдска история”, в която четиримата получиха възможност за съвместност в тембровата игра. Увлечението в нея някак надви идеите за възможен и провокативен динамичен баланс между двете страни – беше повече музика за телата, отколкото за ушите. И естествено, публиката пламна!
Камерната музика като висша емоционална и интелектуална игра – тук излиза концертът на Струнния квартетМикеланджело” и пианистката Пламена Мангова. В квартета са имена, по-известни в света, отколкото името на самия квартет – цигуларката Михаела Мартин, виолистката Нобуко Имаи, виолончелистът Франц Хелмерсон са поканили руския цигулар Даниел Аустрих да сподели с тях квартетния им живот. Всеки може да види за какви хора става дума – в съответните мрежови патерици. Но най-големият късмет е да ги чуеш. Въпреки че са сред иконите на съвременното интерпретаторско изкуство, музиката, която днес пресъздават, звучи в невероятното съчетание между аристократичен консерватизъм и жива, витална провокация към слушателското съзнание. Показаха как и в перспектива може да се „изпее” квартетът „Чучулигата” от Хайдн – съвършено естествено, дишат в една посока, квартетното им поведение е толкова непосредствено, така леко, сякаш са се събрали в приятелска среда да си посвирят. И това е най-изконният смисъл на камерното музициране – тихо интимно съпреживяване, изразена съкровеност. Последваха два клавирни квинтета – от Цезар Франк (оп. 34, фа минор) и от Дворжак (оп. 81 № 2). Към тях се присъедини Мангова, която буди възхищение не само с изключително активната си кариера, но също и с особената страст към ансамбловата музика, със способността си да се отдава, да влиза в конвенцията на другите в различен репертоар. Дори от позицията на успял артист, струва ми се, тя знае, че е шанс да е с тези музиканти. Във Франк-квинтета клавирният звук бе в известна диспропорция на качеството спрямо благородната мека тонова плът на квартета, може би подведен от извънредната експресия на творбата. Равновесието се възстанови в квинтета на Дворжак – прекрасна диалогична първа част, възвишен лиризъм във втората... Прекъсвам (обемът притиска), но трябва да добавя: колосално извисен инструментализъм, перфектен стил, внимателно, мъдро боравене със звука - някои го наричат консервативно. Само че рядко се среща толкова богат, субстанциален, така наситен квартетен звук, в който отделните инструменти създават релеф и специфика на ансамбловия почерк! Знак за истинност на изминатия път, знак за безапелационност в представянето на музикалния текст, какъвто е. Просто творци!