(Из)питанията на теорията

 
Ще нарека тази книга подарък. Направиха ни го издателство „Изток-Запад” и редакторите Бойко Пенчев и Сава Славчев, благодарение на които видя бял свят една нова и изключително добре премислена и построена подборка на литературнотеоретични трудове на Никола Георгиев. Внушителният том, великолепен и като издателска работа, е подарък не само за литературоведи и хуманитаристи, а за всички читатели, за които понятия като литература и литературно мислене пазят високия си смисъл. Появата му е добре дошла най-напред, защото отдавна беше станало трудно да се открият включените в него съчинения поради изчерпването на предишните им издания, а някои от тях излизат и за първи път. Най-същественият принос обаче се дължи на съставителската концепция. Тя позволява на всекиго, за когото новата книга ще бъде нова възможност за среща с литературоведското творчество на Никола Георгиев, да осъзнае интересната и странна особеност на писмените съчинения да придобиват нов облик и нови значения, когато станат елементи от нова издателска конструкция. Това се е случило и тук.
Предложените от съставителите подбор и подредба на четиринадесетте текста, писани в различни периоди, хвърлят различна светлина върху всеки от тези текстове, правят по-явни връзките между тях, изваждат на преден план неосъзнати досега акценти и така всъщност за пореден път доказват неизчерпаемостта на литературнотеоретичната мисъл на Никола Георгиев.
В началото на книгата стои обширният откъс от неговата докторска дисертация „Поява и утвърждаване на единното родово понятие лирика”, чийто пълен обем е около 700 страници. Този текст се публикува за първи път, като изключим отпечатването му в Годишника на Софийския университет от 1969 година, откъдето обаче отдавна цели части липсват, откъснати и отнесени от „любознателни” читатели. Този труд от най-висока научна проба е вдъхновяващ пример за това как през историята на едно понятие, в случая понятието „лирика“, може да се реконструира цялата история на идеите за даден период от време.
Изключително находчиво е решението на създателите на тома непосредствено след откъса от дисертацията да поставят основополагащото съчинение на Никола Георгиев „Анализ на лирическата творба”. Сега по-ясно от всякога се вижда как още по време на работата над доктората е изкристализирал теоретичният модел на лириката, превърнал се в незаобиколимо ръководство за анализ и интерпретация на произведенията, принадлежащи към този жанр.
Следващият текст, озаглавен „Към предисторията на бъдещата история на българската литература”, поставя въпроса за отношението между факти и теоретична концепция при писането на история и дефинира по много тънък начин задачата на литературния историк: да осмисля новите факти в историческия развой на своя предмет, но и да умее да изоставя част от старите. И още: добра литературна история е тази, която не само описва литературния процес, но и се включва, става част от него.
По-нататък изданието връща читателите към две от работите на Никола Георгиев, задали едни от най-убедителните и работещи теоретични модели за конструиране на историята на българската литература: „От „Ще си викна песента” към „Искам да напиша днес поема” и „Тезиси по историята на новата българска литература”. Следва „Квадратурата на херменевтичния кръг”, където през примера на херменевтиката Никола Георгиев показва защо претенциите за всеобхватност на една частна литературоведска доктрина, която и да е тя, са обречени на несъстоятелност. Връзката между тази статия и идващата след нея – „Мълчаливите диалози в литературата”, се основава върху това, че всяка от тях изследва определена посока на така нареченото отваряне на литературното мислене след господството на затворените подходи от формалистичен и структуралистичен тип. Нека припомня, макар че едва ли е нужно, че обект на „Мълчаливите диалози…”, впрочем, една от най-цитираните статии на Никола Георгиев, е понятието за междутекстовост (или интертекстуалност), за чието проявление и функциониране е нужно, както той посочва, едно много важно условие: мълчаливите диалози „проговарят” единствено чрез метаинтертекстуални произведения. Това наблюдение има пряко отношение към въпроса за субекта на четенето и разбирането на литературните произведения, който стои в центъра и на следващия текст в книгата: „Завръщането на читателя”. Статията беше публикувана за първи път през месец май 1990 година във вестник „Пулс” и даде началото на една поредица от статии от различни литературоведи, посветени на нови прочити на творби от българската литературна класика. Контекстът на поредицата беше зададен от вътрешно литературоведски, но в много по-голяма степен от обществено-политическите процеси от началото на т. нар. преход. Впрочем, в „Завръщането на читателя” Никола Георгиев непогрешимо предсказва безизходицата на този преход, но сега ми се струва по-важно да подчертая друго. В самото начало на статията, сред действията, чрез които си представя, че би следвало да се състои въпросното „завръщане”, той посочва и необходимостта да се търси път за „съчетаване на досегашните представи за литературата с новопоявяващи се”. Не е трудно да си дадем сметка колко много смисъл и почтеност има в този призив: „Не изхвърляйте всичко!”
Тясно свързаната със съвременния си контекст статия „Завръщането на читателя” е последвана в книгата от „Писаха не само, за да се знае” – основополагащ теоретичен труд, в който в исторически план е изследвано отношението между устна и писмена реч. Следва го статията „Подир сенките на половете”, която, между другото, ясно настоява за това, че феминизмът би спечелил, ако за него пишат и говорят повече мъже. Във фокуса на следващото съчинение в настоящия том, озаглавено „Женитбата на литературата със света”, застава изключително актуалното понятие за световна литература и дръзкото питане на Никола Георгиев дали това понятие е и може да бъде нещо повече от една либерална утопия. По-нататък, в „Литературознание на ограничените и неограничените възможности или трагикомедия без катарзис” е развита така близката до ума и сърцето му идея, че най-сериозният противник на литературата си е самата тя и че е обречена на постоянно частично самоубийство заради частичното си самовъзраждане.
Предпоследният от текстовете, включени в книгата, е посветената на Цветан Тодоров статия „Заекващият диалог”, в която на прицел е „бахтиноманията”, заляла българското литературоведско пространство за известен период от време. Винаги му е било чуждо на Никола Георгиев прехвалването и залитането по имена, идеи, модели. Така силно и ясно е съзнанието му за ограничеността на всичко човешко…
Книгата „Литературна теория. Питания и изпитания” завършва с кратката програма за създаване на българска литературоведска школа под названието „Разграничително литературознание”. През 2006 година този кратък текст, който излезе в списанията „Литературна мисъл” и „Български език и литература”, беше разпалено и критично обсъден в катедрата по теория на литературата на Софийския университет. Не е тук мястото да отварям дългата и сложна тема за това защо идеята за нова литературоведска школа остана само на хартия. Ще кажа само, че зад леко стряскащото определение „разграничително” не се крие настояване литературознанието да се затвори в някаква своя кула от слонова кост. Цел на програмата не беше невъзможното връщане към затворения тип литературознание, а опит сътрудничеството с всички останали хуманитарни области да бъде поставено върху ясно обособена и „разграничена” основа – изискването да се посочи какво всяка от тези области е в състояние да каже за литературата като достоен сам по себе си предмет на изследване.
Завършвам краткия преглед на настоящия том с теоретични статии на Никола Георгиев с увереността, че на неговите читатели предстои вълнуващо интелектуално откривателство, каквото само високата теория може да достави на човека. Струва ми се, че същината и достойнството на теоретичното мислене са най-добре изразени в находчивото подзаглавие на книгата: „Питания и изпитания”, за което заслугата е на редактора Сава Славчев. Всяка теория е опит да се отговори на питания с най-висока степен на сложност, всяка теория е изпитание на способността на човешкото мислене да надскача собствените си граници.
 
Из статията на Никола Георгиев „Литературознание на ограничените и неограничените възможности или трагикомедия без катарзис” (с. 519-520) от книгата „Литературна теория. Питания и изпитания”:
Усещането за освобождаване и отваряне на литературознанието е радостно усещане, което си струва да се изживее, но не и да се взема на сериозно. По наивност то може да съперничи на радостта на Самуел Джонсън, Лесинг или Стендал от пропадането на “сковаващите” норми на класицистичната драма. Но какво загуби Европа от това, че престанаха да се пишат трагедии като Расиновите? Такъв въпрос рядко спохожда реформаторите. А случи се нещо, което Джордж Стайнър, преувеличавайки или не, формулира още в заглавието на книгата си “Смъртта на трагедията”. По същия начин опитът за затваряне на литературознанието носи загуба на нещо, а опитът за отварянето му - също. А дали двете посоки не може да се обединят на основата на взаимната допълнителност? Оказва се, че не и обяснимо защо. “Синтезираното литературознание” продължава да бъде химера.
Литературоведските школи живеят една чрез друга, но повече се елиминират, отколкото допълват взаимно. Взаимните им отношения, по правило съпернически, и водят всяка от тях до словесни преувеличения. Литературоведските школи охотно говорят за своя метод, принципи и задачи. На такива текстове трябва да се гледа като на важна съставка на литературата, но не и да се възприемат буквално. В тях има и интелектуална, и реторическа самостойност, нещо “само за себе си”. Първо доказателство за това е, че никоя школа не прилага докрай своите принципи в работата си върху конкретни произведения. Разликата между слово и дело не отминава и литературознанието.
Думата “литературознание” (Literaturwissenschaft) се появява някъде към средата на ХIХ век. С думата се изгражда и понятието, и осъзнатото обособяване на литературното познание. И без да се връщаме назад към Шелинг, Скалигер, Йероним Вида, Аристотел, изтеклият век и половина е достатъчен, за да подскаже някои прости и неумолими истини за литературознанието.
Стана ясно, че отделните литературоведски идеи и школи предлагат свой подход и разбиране за художествената литература. На основата на този подход и разбиране те анализират отделни текстове и градят смислов образ на отделната творба и на художествената литература като цяло. Следователно литературознанието е раздвоено между знание за текста и конструиране на творба и художествена литература. Истини за художествената литература литературознанието не предлага; то предлага различни смислови образи, никой от които не може да претендира, че е по-истинен от другия. Много се спори има ли прогрес в човешкото знание или не. Идеята, че прогрес има, може да се подкрепи с много доводи, но най-малко от тях ще дойдат от литературознанието. Промените в литературознанието са по-скоро в екстенционална, разливаща се в ширина, отколкото в постъпателна посока. Идват нови или старо-нови идеи и образи, не и истини. И не е почтено да се натяква на този или онзи литературовед, че не е останал предан докрай на идеята, с която е започнал на младини. То е равносилно да искате от химика да повтаря цял живот един и същи експеримент.
Видяхме очевидното: че литературознанието е положено върху дълбинното и непреодолимо противоречие между самоограничаване и разграждане, между затвореност и отвореност; и че познавателните му стойности са повече от относителни. Всичко това е очевидно, но като че ли само не за литературознанието. Чрез своите произведения то продължава да се държи така, сякаш не го забелязва или не иска да се примири с него. Продължават горчиво хедонистичните му извивки сред непреодолимите противоречия и поривите му към устойчиви истини. Трагедията на човешкия дух се разиграва на дребно и върху полето на литературознанието. Имаме поводи обаче, а дано имаме и сили, да я видим и като комедия, литературоведска комедия.
А че до пречистването в устойчиви истини няма да се стигне - толкова по-добре.